Действуващи лица
__Михаил Владиков.__ Български учител в Браила, 28-годишен момък, бледолик, модно облечен, с цилиндър.
__Странджата.__ Локантаджия, 40-годишен човек с мършаво и сухо лице, обрасло с черна брада и с две зарасли рани по бузата, облечен във вехти дрехи и с къс кожух.
__Македонски.__ 35-годишен човек, груб, говорлив, самохвалец и шегобиец. С висока влашка гугла, препасан с червен пояс под късото сетре, в чизми.
__Попчето, Хаджият, Мравката, Дерибеят__ — момци в дрипави френски дрехи.
__Владимир Бръчков.__ Поет, 20-годишен момък, с жива симпатична физиономия, с едвам поболи мустаци; в първото действие прилично облечен и с фес на глава.
__Старият Бръчков.__ Баща на горния. Човек 55-60-годишен, преден търговец; облечен в дълго пардесю и с фес. Говор и движения сериозни.
__Добревич.__ Преден българин в Браила, на 55 години; с брада. Добродушен характер.
__Г-жа Добревич.__ Жена на горния. Кокетлива, полуповлашена българка. Изящно облечена.
__Евгени.__ Дъщеря им. Жив характер, умна, малко романтична.
__Катинка.__ Слугиня в къщата на Добревича.
__Христович.__ Богат български търговец, побелял, шкембест; носи цилиндър.
__Крецулеско.__ Повлашен българин, богато и модно облечен, човек млад и пълен, с бакенбарди. С цилиндър.
__Говедаров.__ Млад букурещки търговец.
__I руски доброволец, II руски доброволец__ — облечени в сиви кители.
__Гробев.__ Букурещки чорбаджия.
__Мавроди.__ Гостилничар.
__Двама румънски стражари.__
Българи, румъни, руси, евреи, маджари.
Епохата: 1871 — 1876 година. Първите четири действия произхождат в Браила; петото в Букурещ.
Действие първо
Явление 1
Кръчма в земята. На една страна оджак; до него полички с разни съдове. В един кът нечисто легло; вехти столове и маси; по стените накачени револвери и картини от българските въстания; надписи: „Да живей Странджата, храбрият знаменосец“, „Да пукне Мидхад паша!“
__Странджата__, __Хаджият__, __Попчето__, __Мравката__, __Дерибеев__. __Странджата__, прислан с престилка, готви при оджака. __Хаджият__ и __Мравката__, излегнати на леглото, до една маса; __Попчето__ и __Дерибеев__ играят на книги.
__Хаджият__ _(удря по масата)._ Аз пак ти казвам, че ти много грешиш, Мравка: няма оттогава три години и всичко се разбъркало в ума ти. Младо момче си още, пък паметта ти отслабнала като на 80-годишен старец.
__Попчето__ _(на Дерибеева)._ Хей, хей, байно! С какво прибираш книгите?! Това не е фанти, ами поп… Дяволо недни!
__Дерибеев__. Погрешка бе, брате… На Странджата книгите не можеш да ги разпознаеш, така се изтъркали и оцапали, като неговия кожух.
__Странджата__ _(извръща се с лъжица в ръка)._ Ти не лай, Дерибей, на кожуха на Странджата, че да не е тоя кожух да ти готви и те храни, ще гладуваш като куче по браилските улици. _(Към Мравката.)_ Ама и аз казвам, че имаш грешка, Мравка: не при Караисен отрязахме главата на черкезина и вземахме коня му, а при Върбовка. При Караисен, помня, никой курбан не направихме… Там нали излезе, та ни посрещна със славою и честию беят и ни нагости като едни паши?
__Мравката__. Нека бъде при Върбовка. Та тогава ви казвам, и Александър Василев се нарани с револвера си: не знаеше да го управлява. Момчето дотогази оръжие не бе пипало. Аз добре му виках, като тръгнахме оттука: „А бе, чоджум, не си за нея работа; стой си, слаб си, малък си; стига, бачо ти че иде с нас.“ Не щя…
__Хаджият__. А бе то тогава само него ли бе хванала лудост? И аз бях болен, трескав… Колко ми думаше доктор Чобанов: „Хаджи, ще останеш на пътя нейде, на огън ще те пекат черкезите.“ Не! Тръгнах. Стои ли се тогава? Вземах си аз от господаря заплатата — шест наполеона; купих си една славна винчестерка и сулфато, па хайде през Дунава с Тотя войвода… Думата беше за Александра; такова народно момче не бях видял…
__Странджата__ _(с лъжица в ръка, извръща се към говорящите)._ Истина, разпалено момче беше този Александър. И брат му Стойно беше още по-голям юнак. Бог да го прости… видях го, като падаше и извика: „Отидох си, майчице!“ А тогава, тамам битката беше в разгара си, огън отвсякъде, хиляди черкези с пушките: пата, пата, пата… Ние зад скалите. Само байрякът се развява… „Удряйте, момчета“! — викам… Ама гледам: ха, ха, ха — ще ни загащят. Войводата — и той реве като лев… Тогава излязох на открито — не ме сдържа. „Напред бре, момчета! Напред!…“ Па всички с ножовете като луди се спущаме… Тогава един куршум ме закачи по бузата. Ето, от Върбовка нося тая рана.
__Мравката__. Хаджи, дай една цигара тютюн!
__Хаджият__ _(бърка в джоба си)._ На. Само малко прах е останало, и то от махорка… Па си купувай веке: Стефан тютюнджията не ми дава веке на вяра. „Превземете, каже, Русчук: дордето сте живи, се бохча-тютюн ще пушите.“ Сюрмашия до шия.
__Попчето__. Настали са седемте гладни години за нас. Изпродадохме на евреите и ризите си. Аз вчера се простих и с последното си възпоминание, което ми беше най-скъпо: с револвера си. Когато го отнесе евреинът, доде ми да заплача. Такова кучешко тегло не се търпи! _(Хвърля книгите.)_
__Дерибеев__ _(става)._ Господине, защо престаяш? Играта е моя. Плати тука един франк! Бъди честен европеец!
__Попчето__. Един франк? Че аз да имам един франк, ще се оженя бе, глупец!
__Хаджият__. Ето защо аз предлагам, господа, да прегърнем комуната. Да станем комунисти! Няма богати, ни сиромаси; всичко ще делим наравно. Приемате ли?
__Дерибеев__. Ние приемаме, но да видим приемат ли и ония, с които ще делим — богатите.
__Попчето__ _(гневно)._ Ако не приемат, ще ги вземе дявол! Утре ще ида при Христовича, дебелокорместия богаташ, и ще му кажа: „Господине, имаш пълна каса с хиляди златни наполеони; дай тука барим няколко, да не мрат гладни народните хора, че ако те стисна за гръкляна, ще ти изкарам пулястите очи из конската глава навън!“ Давам ви честно слово.
__Дерибеев__ _(сипува си ракия)._ Дявол да ви вземе вас: народни хора!… Скамбилджии и пунгаши…
__Попчето__ _(гневно)._ Ти си чорбаджийско мекере!
__Дерибеев__ _(гледа го разярен)._ Кому казваш „мекере“, господине? Аз съм се бил!
__Странджата__. Я не се карайте, ами се наредете да обядваме, че фасулът увря. Дерибей, помогни, дай лъжиците! Хаджи, я бръсни малко масата, че е заприличала на купище от твоите вонещи цигари!… Яжте, песоглавци недни: додето е жив Странджата, може да гладувате, ама няма да умрете отглади; който иска да си е сит и нагоен, да си е останал в бащиния си дюкян или да продава народността си и съвестта си като Петреска… Ние сме хъшове; нашата храна е идеята, народната идея… Хай сядайте, сърбайте. Дерибей, стори ми сега и мен място, да седна и да те разделя от Попчето, че и двамата сте кокички, само гледате да се сдавчите… Де остана Македонски?
Сядат всички и ядат.
__Хаджият__. Той отиде тая заран в затвора да занесе на Крумова малко тютюн. Крумов пак е влязъл в дранголника за един скандал… А сега Македонски кой го знае де се е заплеснал на комар.
__Странджата__. Кой му е крив: петима Петка не чакат.
__Хаджият__. Странджа, колко франка съм ти длъжен?
__Странджата__. Дяволът знай; хъш търговски тефтер държи ли? Та и защо? Хвани босия, та му вземи цървулите.
__Хаджият__. Странджа, докачаш ме на честолюбието…
__Странджата__. Когато умра, чети ми барем молитва на гроба. Това умееш, бил си поп.
__Хаджият__. Кажи по-добре сега да ти чета, да живееш, че ако хвърлиш петалата, ще изпукаме отглади.
__Попчето__ _(вдига чашата)._ Наздраве! Да пукне Мидхад паша! Долу чорбаджиите!
__Дерибеев__. Дай боже… Попчето кълне като бабичка. _(Смее се.)_
__Попчето__. Дерибей, ти мълчи там: ти си чорбаджийско мекере. На Маргулеска шест месеци беше лакей на колата.
__Дерибеев__ _(грабва стола, за да го удари)._
__Странджата__ _(разтърва ги)._ Хей, какво правите? Чувайте! Ако продължавате да правите скандали в избата ми, ще ви изпъдя и двама ви на улицата… Заклевам се в Мидхадпашовите бесила!
__Хаджият__ _(пие)._ Их, тоя лояв, шкембест търбух… Ако го не продупча някой ден, да ме не викат вече Хаджият… Не дава нито счупен бан. Свила му се змия в кесията… Комуна, комуна!…
__Попчето__ _(пие)._ Тия чорбаджии се хранят със сиромашкия пот… Аз казвам, че преди да изтрепим турците, трябва да изколим тях. Няма друго спасение…
__Странджата__. Ти, Дерибей, си сбирай устата. Не забраняй чорбаджиите в Странджовата кръчма. Чорбаджиите са свини безчувствени.
__Хаджият__. Долу народните изедници!
__Мравката__. Да живеят сиромасите!… Да живей комуната! _(Обръща се към Странджата.)_ Ето кому аз целувам ръцете и краката; нему се покланям… Той е благороден и светец, защото има милост за бедния народ… Каквото има, дели с гладните и голите. Странджа, тебе паметник трябва да се въздигне!
__Странджата__ _(присипва му чорба)._ Не философствувай много, ами сърбай. _(Присипва и на другите.)_
Явление 2
Горните, __Македонски__ и __Бръчков__ (влазят)
__Македонски__. Бре, песоглавци, бре, гладници недни! Защо ме не чакате, ами ще изплюскате всичкия фасул? _(Грабва една лъжица и сяда.)_
__Хаджият__. Македонски, какви са политическите новини из България?
__Македонски__. Известията, които получихме из България, казват, че вие като едни каталани сте седнали да плюскате, без да чакате Македонски. Аристократи крастави!
__Странджата__ _(към Бръчкова)._ Какво желаете, господине? Ваша милост от България ли идете?
Всичките обръщат очи към __Бръчкова__.
__Македонски__ _(става)._ Ах, пустата ми куфалница! Забравих да ви рекомандиша господина Бръчкова… _(Към Бръчкова.)_ Господин Бръчков, заповядайте! Тия са нашите другари, български поборници и герои. Господа, Бръчков иде тозчас от Свищов; на скелята се намерихме и запознахме. Позабавихме се в едно кафене в приятелски разговор за нашето драго отечество и поиграхме на книги… да се мине времето — до обед. Той е побягнал от бащината си къща и от тиранската Туркия, защото, понеже неговото благородно сърце не може да търпи вече варварството. Ето на, той пожела и аз го доведох при нас, та с нас заедно да дели залъка или по-добре — глада и теглилата. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, братя мили, аз пия за най-младия ни другар! Вива! Да живей България!
__Всички__. Да живей! _(Чукат се с Бръчкова.)_
__Попчето__. Да живей българската младеж!
__Хаджият__ _(към Бръчкова)._ Какво ново-вехто има по вас?
__Бръчков__. Новото е вечно едно и също: страдания и тежки неволи за народа. Турците грабят, убиват, мъчат беззащитните наши братя… Страхота… Не може да се диша вече в България… Народът слухти, очаква помощ… Готов е за борба… Ножът е опрял до кокала… Надеждата му е от емигрантите да се даде знак за началото… И той като един човек ще стане.
__Странджата__. Юначе, дай да те целуна! _(Целува го бързо по челото.)_ Братя, очите ми се наливат със сладки сълзи, а душата ми с благодат господня. Ето народният дух какво нещо е: побягнал от рахатлъка, от богатството на баща си и дошел тука — в чужбина — да страда и да се готви за народна свобода… Ех, не са били напразни нашите усилия, свободният дух се посея в сърцето на българите… Всички чакат само да им се каже: ставайте! Юначе, жив да си! Ние пак скоро ще поздравим балканските върхове.
__Македонски__ _(на Бръчкова)._ Негова милост, дето ти говори, е прочутият Странджа, славният знаменосец…
__Хаджият__. Странджа! Да живееш за тия златни думи!
__Странджата__. Да, момчета, моите дни са прочетени; но аз няма да умра; не искам да умра, докогато не развея пак в Стара планина лъвския пряпорец.
__Всичките__ _(чукат се с него)._ Да живей знаменосецът!
__Странджата__ _(покъртен)._ Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вас, мои братя по кръв и по страданията… Нашите славни битки в отечество България ги помни народът. Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни припознава тука? Мирувайте. Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото тя е по-скъпа от всичките милиони на влашките богаташи. Ние нямаме потреба от имане; ние се принесохме жертва на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България. Ни повече, ни по-малко… Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите земи; мъчно е и за мене с уморените кокали и болните гърди да шетам и да върша тия работи — аз, дето едно време носех левското знаме из планините, аз, храбрият Странджа — тая ръка сега държи лъжицата. Станахме баби! Ах, братя мили!
__Всичките__ _(с наведени глави пазят дълбоко мълчание)._
__Странджата__. Ама, братя, няма що да жалим. Ако ние сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хиляди пъти по-зле. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, отечеството все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови; аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в битката и да викна: свобода или смърт! — па тогава да ми вземе господ душата.
__Няколко души.__ Да живей България!
__Други__. Да живей храбрият знаменосец!
__Македонски__. Да го вдигнем!
Спущат се и вдигат __Странджата__.
__Странджата__. Благодаря, благодаря, братя!
__Бръчков__ _(развълнуван)._ Господа, не е имало по-щастлив ден за мене от днешния. Пръв път душата ми се пълни с велики и нови чувства от това, което виждам и което чувам… Сега се намирам аз в един друг свят. Тия велики думи: свобода, борба, отечество — съм ги произнасял в България с трепет и крадешком, като че правех едно престъпление… Тука — друго. Сега съм между свободни юнаци. Сега дишам свободно и ми се плаче. Аз се преродих между вази. Не, България не е изгубена с такива синове. Гордея се, братя, че съм между вас. Само смърт ще ни раздели.
__Всичките__. Да живей славната българска младеж!
__Македонски__. Вдигайте Бръчкова!
Всички вдигат с викове __Бръчкова__.
__Хаджият__. Слушайте! „Тръба ечи!“ да запеем!
__Всички__. „Тръба ечи!“, „Тръба ечи!“. Захващайте!
__Македонски__. Хайде, всички, яката, да се чуй до Балкана, да потрепери султанът! _(Запяват гръмогласно. Македонски придружава пеенето си със силни ръкомахания.)_
Вятър ечи, Балкан стене:
сам юнак на коня.
С тръба зове свойте братя:
всички на оръжие!
Дойде време, ставайте,
от сън се събуждайте!
Доста робство и тиранство:
всички на оръжие!
Който носи мъжко сърце
и българско име,
да препаше тънка сабя,
знаме да развие!…
Явление 3
Горните и един стражар.
__Полицеинът__ _(влазя)._ Стойте!
Млъкват.
__Македонски__. С какво желаете да ви послужим, господине?
__Полицеинът__ _(строго)._ Желая да мълчите и да не събирате народа на улицата.
__Македонски__. Господине, извини, ние не чиним нищо на народа… ние сме хора…
__Полицеинът__ _(пресича го)._ Пияни, виждам, и правите скандали.
__Странджата__. Опрощавайте, господине, лъжете се. Скандали не правим, а спомняме за отечеството си.
__Полицеинът__. А какви са тия песни, дето ги ревете?
__Бръчков__. Тия песни са песни за свободата, господине, и ако да разбирахте български, щяхте да свалите шапката си пред тая песен.
__Хаджият__. Румъния е свободна земя и ние се радваме на свободата тук.
__Македонски__. Са траяска Румъния!
__Полицеинът__. Хай, пръснете се!
__Македонски__ _(подава му чаша)._ Заповядайте, ако обичате.
__Полицеинът__ _(отказва)._ Казвам ви да се пръснете; ако пак вдигате врява, ще ви заведа на полицията. Имате вече няколко ваши другари в дупката. Дето стане скандал в града — все от българи е. Скитници и нехранимайковци!
__Странджата__ _(тихо)._ Иска ми се на тая полицейска гъска да й удря един юмрук в джонгата.
__Македонски__. Това, дето си позволихте, е голямо докачение за чувствителни хора… Ако да си спомнеше какво ни е принудило да напуснем отечеството си, да оставим къщи и майки, и бащи, и братя, и сестри и да дойдем да се скитаме тук немили-недраги — нямаше да кажеш такива горчиви думи.
__Полицеинът__. Казвам ви ги и пак повтарям.
Хъшовете роптаят и негодуват.
__Странджата__ _(към тях)._ Момчета, мирувайте, да не правите глупост… _(Към полицеина)._ Вие трябва да си оттеглите думите… Инак ще дам оплакване на самия министър, на господин Братиано!
__Дерибеев__ и __Хаджият__ _(твърде раздражени и със застрашителни погледи към полицеина)._ Протестуваме, вземете си думите назад или…!
__Македонски__ _(към хъшовете, полека)._ Чакайте, оставете на мене да го докарам на вяра този грубиян, но по благороден начин.
__Странджата__. Тоз обесник отрови ми днес радостта.
__Македонски__ _(към полицеина)._ Почтени господине! Аз съм Македонски — Македонски ме викат мене — и Македонски има чест да ви каже, че българите не са скитници и нищожни човеци, а храбри борци за свободата; всеки от нас е държал меч и е участвувал в битките с турските паши и носи по някоя рана на снагата си. _(Възпретнува ръкава си.)_ Гледай тая дълбока рязка, а тука тая зарасла дупка: то е от турските куршуми… Затова уважавайте! Второ. Аз имам чест да ти кажа, господине мой почтени, че българите са достойни да ги обичате и почитате още като съседи и роднини… Защото ние, българите, и вие, румъните, сме роднини от стари векове, господине. Недей мисли, че Македонски, като е така например одърпан и проста работа, че не знае политиката на историята и целия възточен въпрос. А отде сме роднина, ще попиташ? Да ти кажа. _(Към другарите си.)_ Налейте ми една чаша вино, че ми пресъхна гърлото. _(Към полицеина.)_… В старо време българи и румъни са били едно царство, един закон и една политика. Империя румъно-българска. Империул румъно-булгарилор! Разбираш? Цар Симеон, цар Асен, Михай-Витяз, цар Крум, Щефàн Челмаре, Братиано… Крали Марко, Куза, българи, румъни, черкова, език, все едно било това! Разбираш? И например кой ви е дал вярата? — Ние. Кой ви е дал писмото? — Ние. Вашият език е една мешава от български и молдовански думи… Или не вярваш какво ти казва Македонски? У вас бодапрости, у нас — бог да прости; у вас сфънту дух, у нас — свети дух; у вас майка пренчиста, у нас майка пречиста, драголица мила — драголице мила… Ами: веселещи, четещи, пазещи, въртещи, милуещи, любещи? Виж колко се е смесила кръвта ни. Та затова, благородни господине, бъди така учтив да почиташ българското име и да изпиеш тая чаша в знак на братска любов _(подава му чашата си)_, в знак на нашия съюз против турците, тия безбожници проклети… Приемаш ли, господине? Дай ръка, така: съюз нападателен и отбранителен против султана… Са трияска Румъния, свободна и гостолюбива земя! Вива!
__Полицеинът__ _(усмихнат, пинва от чашата и тупа го по гърба)._ Добре, добре, байно. Но тихо вече, без скандал! _(Тръгва да излезе.)_
__Македонски__. Да живей вечният съюз между България и Румъния! _(Прегръща полицеина и го целува.)_
__Полицеинът__. Без скандал! _(Излазя.)_
__Попчето__. Този комисар много уважава Владикова. Сявга му сваля шапка.
__Македонски__. А бе де Владикова?
__Хаджият__. Той по-рядко забикаля сега. Той е сега от високата клечка: нали е домашен учител на Добревича.
__Македонски__. Добревич има една лъскава дъщеря, нали! _(Усмихва се лукаво.)_
__Хаджият__ _(лукаво)._ И едно лъскаво слугинче — Катинка.
__Попчето__ _(разсърден)._ Господа, не позволявам да подмятате Добревичевото семейство. Не прилича на почтени хора…
__Бръчков__ _(към Попчето)._ Кой е този Владиков? Аз съм чувал често това име.
__Македонски__. Владиков ли? Да ти кажа: храбър като мене, патриот като мене, неустрашим като мене и по-умен от мене. Но на скамбил го бия. Владиков е нашият главатар. Нему му викат още адютант на Раковски. В Белградската легия му е бил адютант. Когато се превзимала турската там крепост, Владиков, хлапе тогава, един от първите се качил на стените по стълба. Неустрашим, ти казвам, но го бия на скамбил, та го поразявам.
__Бръчков__ _(усмихнато)._ Аз лично изпитах днес силата на вашето изкуство.
Явление 4
__Горните__ (без полицеина) и __Владиков__.
__Владиков__ _(влазя)._ Добра ви веселба, момци! _(Слага цилиндра на масата и един пакет.)_ И тоя път шапката ми не ще излезе безнаказано из твоята кръчма, Странджа. _(Турга си цилиндра.)_ Е, как си? Коткаш ли момчетата?
__Странджата__. Нема те тука, да чуйш ораторствуването на Македонски — ти знаеш, когато се натряска, той ораторствува. Ти трябва да вземеш урок от Македонски по историята… Чирак те изкара той тебе…
__Владиков__. Я тури тая закуска на полицата. Какво диреше един полицеин тука? Пак някакъв скандалец, нали?
__Македонски__. Напротив, Владиков: с много важна и политическа мисия той влезе тук.
__Владиков__. Какво, да ти не е донесъл покана да завземеш вакантния пост на министър на финансите?
__Македонски__. Още по-висока мисия той извърши тука. Сключихме с тоя почтен брат съюз между България и Румъния.
__Владиков__. Браво!
__Македонски__. Да, съюз отбранителен и нападателен против султана и неговия харем… И тоя свещен съюз подписахме с вино и запечатахме с целувка.
__Владиков__. Ти пак си се нарязал, Македонски! А propos, знаете ли, момчета, защо ида?
__Хаджият__. За да пиеш едно вино. Заповядай. _(Поднася му чаша с вино.)_
__Владиков__. Хай наздраве! _(Пие и бърчи лицето си.)_ Ба, киселко — ама веселко… Но аз за друго ида, господа, за една работа необикновена, велика…
__Всички__ _(напрягат внимание)._ Казвай.
__Владиков__. Ето какво е: трябва да дадем до другата неделя театрално представление.
__Македонски__. Владиков, аз те съжалявам: такива ли са твоите велики работи?
__Владиков__. Слушай бе, хлапацало. Кой ти казва, че самото представление е велико. Велика е целта му, разбираш ли?
__Македонски__. Да чуем.
__Владиков__ _(тържествено)._ Целта на това представление е велика, мога да кажа, съдбоносна — за целия Балкански полуостров. И вярвам, че всички ще прегърнат с възторг моите думи. Но само пълен секрет.
__Странджата__. Македонски, дявол те взел, ако шукнеш! Мравка, я погледни из вратата да няма някой.
__Хаджият__. Като влезе в сърцето ми едно нещо, по-лесно можеш да изтеглиш тартора из дъното на пъкъла, а не тайната оттам. Аз… например…
__Странджата__ _(запушва му устата)._ Магаре не ставай, Хаджи!
__Владиков__ _(озърта се предпазливо; съглежда първи път Бръчкова)._ Кой е негова милост?
__Македонски__. Ах, Владиков, аз забравих да ви запозная: господин Бръчков, наш верен другар.
__Владиков__. Бръчков?
__Македонски__. Бръчков. Тази заран е пристигнал от Туркия и макар да не иде от балканските усои, както ние, а от магазията на баща си, той е славен хъш. Той е вече като приятел на всички ни и много невинен… Имай пълно доверие.
__Владиков__ _(подава ръка Бръчкову)._ Добре дошли, господине… Как, ти да не си поетът Бръчков от Свищов? Аз съм чел вашите поеми „Горска среща“ и „Песни на окований лев“. Нали са ваши?
__Бръчков__ _(смутено)._ Мои… а, нищо не са…
__Владиков__. Как, прекрасни работи… Пълни с огън. Ние всички се възхищаваме. Моите искрени комплименти — у вас има поетически талант. Драго ми е, драго ми е, че идете при нас, такава сила ние ценим. Слово и дело — благородно нещо. Вие после ще ми разкажете новините. А сега на думата си…
__Македонски__ _(на себе си)._ Дявол и чорт ме взел мене! Майки! Поет бил, а аз не знаех, ами тая заран го оскубах на играта, взех му всичките десет наполеона, които имаше. Хай дявол те взел, Македонски, проклето животно си… Трябва да му повърна от парите му барим… барим един франк… Все едно, няма да го оставим…
__Странджата__ _(хвърля феса на Бръчков и му туря на главата една капела)._
__Владиков__. Момчета, повтарям: пълна тайна.
__Всички__. Разбираме, разбираме.
__Владиков__. Представлението е необходимо, за да сдобием от него най-малко хилядо франка. Хилядо франка са необходими. Тия пари ще служат за разноски на човека — един бащин и майчин беломорски грък — името не обаждам, — който ще тръгне за Цариград с мисията _(понижава гласа си)_ да убие султана.
__Всичките__. А-а-а-а!
__Владиков__ _(озърта се наоколо и продължава около една минута да им шушне нещо, което не може да се чуе на сцената)._
__Всички__. Прието, всички ще играем.
__Странджата__ _(хвърля си шапката)._ Велико, велико, велико, дявол го взел!
__Македонски__. Аз взимам роля, но ако играя царя. Аз в „Крум Страшний“ бях цар… Царлъкът ми е подадене.
__Мравката__. Аз ще играя войводата пък — нали има и войвода в представлението?
__Владиков__. Хаплювци, замахахте краката още неседнали на магарето. Няма ни цар, ни войвода в драмата, която ще играем.
__Македонски__. А какъв дявол има, когато няма тях?
__Владиков__. Драмата е „Изгубена Станка“.
__Македонски__. Поврага ти изгубената Станка и пропадналата Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не взимам.
__Владиков__. Не кряскай, ти ще играеш Желя хайдутина.
__Македонски__. А, има ли хайдутин?
__Владиков__. Има и кръвопролитие, боеве, гърмежи…
__Македонски__. Това ми се допада. Приемам хайдутин, да си напомня барим, когато ходех с дружината из македонските планини. Приимам, Владиков.
__Владиков__. Ти, Хаджи, ще играеш татарчето.
__Хаджият__. Нека бъде. Аз в „Стоян войвода“ бях арапин, сега ще съм татарин; печеля пак.
__Владиков__. А ти, Мравка, тебе да ти дадем… кое искаш ти?
__Мравката__. На мене дайте нещо пък, като команда да бъда.
__Владиков__. Тебе ще те направим бабичка, па и гласът ти прилича на женски… Не ме гледай така сърдито — ролята на баба Стояница е от най-първите. Ние ти правим чест. Аз ще играя пък стареца — дядо Стоян.
__Странджата__. Ами Станка кой ще бъде?
__Владиков__. Добре кажеш: Станка, момата.
__Македонски__. Как, има ли и госпожица?
__Владиков__. Има зер, която ти ще отърваваш от татарите… Срам и позор, че не си чел още „Изгубена Станка“. Конска глава.
__Македонски__. Аз ти казах, че бабешки театри мразя. Питай ме за царските театри — всичките съм ги чел.
__Хаджият__. Абе Станка да играе Катинка. Да я повикаме. _(Гледа ухилен на Попчето.)_
__Попчето__ _(сърдит)._ Ти не дрънкай, Хаджи!
__Странджата__. Коя е тая Катинка?
__Дерибеев__. Слугиня у Добревича, влахкинче. Запознали се с Попчето, когато живеел в бащината й къща с кирия.
__Владиков__ _(дава знак да мълчат)._ Станка някой мъж да играе, някой по-млад и приличен. _(Озърта се.)_ Господин Бръчков, взимуваш ли Станка? За нея жена не би се намерила да играе.
__Бръчков__ _(усмихнато)._ Приемам с благодарение, макар че не съм мома…
__Владиков__. Нищо. Като те накичим и попременим, няма да те познае никой. Ще позамажем с малко белило черните косъмца под носа ти и работата е свършена.
__Македонски__. Ба, може и тъй, какви мустаци има? Мъх. Няма нищо от толкова. Лани помниш? Гицата наш стана Райна княгиня с мустаци като на пъдар, но пак мина за Райна. Тия работи се не гледат в театрото.
__Попчето__. Пък аз да ви кажа, че с малки мустачета още по-хубаво е. Аз имам голям вкус към жена с мустачета… Знаеш, стои едно такова е… иска ти се да й лапнеш кадифявата горна джучка.
__Владиков__. Попче, ти си цял разбойник! Ти кое искаш да играеш? И тебе татарин да те направим… Чакай другите роли да раздадем.
__Македонски__. Владиков, само моят Желю хайдутина да не пипаш, че отрязвам ръце. _(Посяга и взима от поличката саламата и се отдалечава в дъното на сцената.)_
__Странджата__ _(към Владикова)._ А нази забрави ли ни?
__Владиков__. Кого?
__Странджата__. Мене? Аз няма ли да взема някоя главна роля? Като има хайдушка дружина, трябва да има и байрактар.
__Владиков__. В драмата не се предвижда байрактар. Па аз да ти направа угодата, бих се съгласил да си байрактар; но това ще излезе несъобразно и много неуместно…
__Странджата__. Това е право, на двама души хайдути какъв байрактарин ще бъда? Аз даже не приимам… Та аз без назначение ли ще остана? Това не може да бъде!
__Владиков__. Тогава твоето назначение е на буфета. Ти си опитен за тая работа… Не се въси, братко. Касае се главно за полза на светото дело… Приемаш ли?
__Странджата__. Приемам. Аз съм навикнал да се жертвувам за младите.
__Македонски__ се подава от другата страна и лапа мълчаливо едри резневе от саламата.
__Владиков__. Само и тебе трябва по-чист костюм. С тоя омазан кожух селашки не бива… Па тия две големи резки на бузата ще причинят припадък на някои нервически госпожи… Ах, мой бедни Странджа, по бих желал да те видя всред Стара планина, тамо е твоята сцена.
__Странджата__. И то ще бъде, ако е рекъл господ. Ще поискам от Добревича някое вехто сетре, по-прилично.
__Бръчков__ _(усмихнато)._ Знаете ли? Наистина грандиозна е целта на това представление. И ако се сполучи всичко докрай, историята донякога праведно ще може да каже, че изгубена Станка е убила султан Азиза. Не е ли тъй?
__Владиков__. Та отде знаеш? Може и да го каже това историята. Тя толкова чудесни работи ни разказва, щото нищо няма за невярване. Големите работи често са ставали от малки причини и тая изба може да разтрепери цяла империя и да тласне към крайното му решение възточния въпрос… Най-малкото, което може да причини убиването на султан Абдул Азиза, е династическата революция в самия Цариград, а запали ли се Цариград, пламва и цяла Турция. А нам трябват такива мътни времена.
__Македонски__ _(като продължава да лапа)._ Смърт на Абдул Азиза!
__Владиков__. А бре, лапнико! Ти ми унищожи провизията.
__Македонски__. Да живее комуната! Право да ти кажа: бях гладен като вълк, а кога дойдох, тия лакоми мулета изпукали всичко… Имам ли право, или нямам?
__Владиков__. Имаш право за обесване. _(Туря си цилиндра.)_ И така, момци, довечера елате на училището. Сбогом! _(Излазя.)_
__Попчето__ _(на Македонски)._ Македонски, я дай и нам от саламата, че ни потекоха лигите. _(Посяга.)_
__Македонски__. Че какво е? На девет вълка пачи крак! _(Лапва всичкото. Към Странджата.)_ Странджа, я напълни една голяма чаша, да залея саламата.
__Странджата__. Няма ни капка. Всичко изцукахте!
__Македонски__. Да ви вземе дявол, сега без вино какво ще правим? Без вино и без свобода няма живот на тоя свят. _(Към Бръчков.)_ Поете, ти остана гладен. Хай да те водя да си похапнем другаде, ама тъй, както не сме яли на бащиното си кръщене.
__Хаджият__. Македонски, отде си забогатял?
__Македонски__. Не от лихварството, като Христовича, а с потът на челото си… _(Поглежда ухилено към Бръчкова.)_ Бръчков, кураж: мое и твое тука няма… Комуна!… Хайде!
Явление 5
__Горните__ и __Мавроди__
__Мавроди__ _(влазя)._ Кого викат тука Попов?
__Странджата__. Няма тука такъв човек. Защо ти е?
__Македонски__. Попов? Аз откак съм человек на тоя свят, не съм чул такова име: Попов.
__Попчето__ се крие.
__Мавроди__. Този Попов от две недели живее в една стая на хотела ми, дето е прибрал и другиго едного, като него такъв одръпан и гол. И досега не са си платили. Две нощи ги няма хич тия пунгаши българи.
__Македонски__ _(сърди се)._ Безобразни празноглавецо, вземи си думите назад!
__Мавроди__. Кой си ти? Какво искаш?
__Македонски__. Пунгаши, аз като българин не приимам това докачение.
__Мавроди__. Аз искам да си получа парите. Много хорати не ми трябват. Дайте ми 62 франка, инак ще викам полицията: тя ще ви застави да кажете де са вашите другари.
__Странджата__. Вземи си парите от тях… Продай им вещите.
__Мавроди__. Какви вещи? Оставили един вехтък куфар, продънен и празен. _(Съглежда Хаджият.)_ Ах, ето другаря му. _(Спуща се и го хваща за рамото.)_ Господине, не мисли, че ще се отървеш от ръцете ми. Брой ми тука веднага или ще те предам в ръцете на полицията.
__Странджата__. Ти трябва да имаш грешка.
__Мавроди__. Как грешка? Този е! Вагабонти! Знам ви!
__Бръчков__. Господине, млъкни!
__Македонски__ и другите _(застрашително)._ Вземи си думите назад! _(Македонски шепне настрана нещо на Мравката, който излазя.)_
__Странджата__ _(тихо)._ Ще стане пак скандал у мене. Полицията ще затвори кръчмата… Но остави това, ами ще се побърка представлението, ако затворят някой. _(Високо.)_ Хей, господине, аз ставам поръчител за негова милост. Остави го сега спокоен.
__Мавроди__. С какво поръчителствуваш? С олупените си грънци ли и дървени лъжици и оплюти картини? Или с песни ще ми отплащате, както одеве се бяхте разревали?
__Македонски__. То не е твоя работа. Ето, той ако ти не плати, аз ще ти платя с чисто злато. _(Вади наполеони.)_
__Мавроди__. Добре, заплати!
__Македонски__. Направи разписка.
__Мавроди__ _(пише)._ Готова. Брой сега парите.
__Македонски__ _(чете)._ Не, такава разписка не ща.
__Мавроди__. А че каква искаш?
__Македонски__. Ето как да пишеш: „Долуподписаният получих от двамата достоуважаеми и благородни българи и герои, господа Хаджиев и Попов, 62 франка, задето направиха чест на хотела ми да престоят в него четирнайсет дена.“
__Мавроди__. Чудни работи. _(Пише.)_
__Македонски__. Още едно условие имам.
__Мавроди__. Какво условие още? Разписка ти направих.
__Македонски__. Оттегли си думите, с които одеве опозори българите!
__Мавроди__. Та какво сега има от две-три празни думи? Аз ги казах в яда си…
__Македонски__. Ето парите. Но пак ти казвам, оттегли си назад думите, защото ние всичко сме изгубили на тоя свят и само една чест ни е останала. Мен куршуми ми са издупчили тялото, но ни най-малкото петно не е закачило честта ми… Ти, ако си почтен християнин и искаш веднага да си вземеш парите, изпълни желанието ми, па си иди сбогом.
__Мавроди__ _(с иронична усмивка)._ Чудни човеци имало на тоя свят. Ай добре, като искаш, на: отричам се от думите си и дай ми парите!
__Хъшовете__ _(ръкоплещат)._ Браво!
__Хаджият__. Македонски, до живот няма да забравя тая добрина.
__Македонски__ _(поглежда към вратата; към Мавроди)._ Е, приятелю, аз ти благодаря много, виждам, че си добре отхранен човек.
__Мавроди__. Стига, стига, дръжте си комплиментите и само парите ми дайте, че бързам.
__Македонски__ _(поглежда към вратата)._ Къде Дявол се бави Мравката! _(Високо.)_ Господине, изпълни ми още едно горещо желание, то е най-лесно нещо на света и няма да ти костува нищо.
__Мавроди__. Може сега да искаш да ти поиграя?
__Македонски__. Извини, господине!
__Мавроди__ _(нетърпеливо)._ Кажи и дай ми парите.
__Македонски__. Кажи си тука пред всинца ни, че си един голям хаплю.
__Странджата__. Македонски, прекаляваш.
__Македонски__. Кажи, че си хаплю, господине. Де се е чуло и видяло Македонски да плаща чужди дълг! Той своя не приема да плаща… Това е против убежденията и съвестта му.
__Мавроди__. А, за подигравка ли било? Чакай! _(Тръгва към вратата…)_ Полиция! Вагабонти! Разбойници, българи! Негова милост _(сочи към Хаджият)_ още тая нощ ще спи в затвора! Жив господ и за оня — другаря му. Такива сте всички: обирници!
__Бръчков__ _(хваща го за гушата)._ Животно, сега ще ти изтръгна гръкляна мръсни! _(Удря го; едни се спущат да отнимат Мавроди, други да го бият.)_
__Мравката__ _(влазя запъхтян)._ Пожар! Пожар!
__Странджата__. Пожар? Къде?
__Мравката__. Пожар! Хотелът насреща гори!
__Мавроди__. Моят хотел! _(Изкопчва се из ръцете на хъшовете и изхвръква из вратата.)_ Вода! Вода!
__Мравката__. Пожар! Пожар!
__Македонски__. Не се майте, хайде да офейкаме. Тоя глупец ще дойде пак с полицията, щом види, че няма никакъв пожар в хотела!
Излазят, като викат: „Пожар! Пожар!“
Завеса
Действие второ
Явление 1
Богато мобилирана стая в Добревичевата къща. Две врати.
__Владиков__
__Владиков__ _(сам)._ Няма Димитракя, да му предам урок. Де ще е той? По историята особено отива добре, по българската история. Възпален патриот ще бъде… _(Чуват се звукове от роял.)_ Ах, Евгени е тука… Ето ме пак, че се смущавам… Неволно губя бодрост и самообладание в присъствие на това момиче. Напада ме някаква глупава свенливост. И да кажеш, че съм още неопитно хлапе! Не, минал съм през вода и огън, на всичките браилски хъшове съм оракул, слова съм държал пред голяма публика, а пред една нежна девица съм малодушен като чорт знай що… Избягвам я, а по цели часове стоим да приказваме, не мога да се откъсна… Какво е това? Глупост ли, увлечение ли, любов ли? Да, любов. Аз я вече любя, що да се лъжа! Дявол ме взел. _(Мисли.)_ Но онова, което ме смущава и ме плаши дори, то е, че и тя също… и не може да скрие чувствата си. Завчера например… Не, тая работа се заплете дяволската.
Явление 2
__Владиков__ и __Евгени__
__Евгени__ _(влазя)._ Владиков, добър вечер. Вие се готвите да бягате?
__Владиков__. Не, чакам Димитракя, после ще ида на репетиция.
__Евгени__. Ще бъдете ли скоро готови? Седнете!
__Владиков__ _(сяда)._ В неделя ще дадем представлението… Вече се готвим две недели. Разумява се, вие, госпожице…
__Евгени__ _(усмихва се)._ Няма „госпожице“… Аз ви казах, че съм Евгени. О, без друго, как? Тука за нас са така редки такива благородни развлечения! Щом е българско представление, как! Трябва да поддържаме духа у емиграцията.
__Владиков__. Евгени, аз и други път не съм можал да се удържа да ви не направя комплимент за подобни чувства.
__Евгени__. Ха, няма място за комплимент тука, Владиков. Аз съм просто българка, а и затова български мисля. Мама ме съди, че съм била оригинална и дива. Пък истина е, че много малко вкус имам към модните удоволствия и нрави на тукашното дамско общество… Не ща да кажа, че мразя балове, визити и увеселения подобни, но мога да мина без тях, без да чувствувам голяма загуба… Една добра книжка в ръцете, да, друго… Мама ми казва още, че съм политикана… _(Смее се.)_ Това показва още, че съм останала много назад от века си… Кой е тоз авторът на поемата „Песни на окований лев“? Аз я чета сега и се възхищавам. Колко пламенни стихове!
__Владиков__. Владимир Бръчков, свищовче. Той е дошел от десетина дена насам. Трябва да кажа по-добре: „побягнал от баща си“ и дошел тука нарочно, за да стане хъш. Сега е пенсионерин и той на Странджата.
__Евгени__. Любопитно; но това няма да учуди оногова, който е чел съчинението му. Такъв разпален дух може да диша само в свободата… _(Покланя се леко някому през прозореца.)_ Господин Крецулеско минава.
__Владиков__. А!
__Евгени__. Владиков, какво е вашето мнение за Крецулеска?
__Владиков__. Крецулеско? Един порумънчен, високомерен, ограничен господин, надут тялом и по характер.
__Евгени__. Антипатичен!
__Владиков__. Да. За мене лично е той ненавистен и за това, че глътна завещаните за България шейсет хиляди франка от покойния Чакалов…
__Евгени__ _(ниско)._ Да, антипатичен. Ако моето сърце забие за някого, то ще бъде за човек, чието сърце бие за България…
Явление 3
__Горните__; __Добревич__, после __Г-жа Добревич__
__Добревич__ _(влазя)._ Добър вечер, Владиков! Димитраки готви ли се добре? _(Към Евгени.)_ Ти, Евгени, изгуби. В градината свят беше чудо, военната музика свиреше… Та то и денят е не може по-хубав. Сядайте, сядайте!… Какво ново-вехто, Владиков?
__Владиков__. Нищо особено, господин Добревич.
__Евгени__. Тате, Владиков ни кани на представлението, в неделя. Да идем, тате!
__Добревич__. В неделя ли? Невъзможно. Ние ще бъдем на операта.
__Владиков__. Господин Добревич, ако се откажете, голямо обезсърчение ще докарате на младежите.
__Добревич__. Харно бе, защо не ни предизвестихте по-отрано? Ето жена ми е поканила и господин Крецулеска в нашата ложа. Тогава как? Ще бъде дебелащина от наша страна. _(Към Евгени.)_ Ето майка ти, да видим какво ще каже. Ако иска да се черви, тя нека се черви.
__Г-жа Добревич__ _(влазя)._ Какво е? Ах, Владиков! _(Ръкува се с Владикова.)_
__Владиков__. Госпожо, на вас правя голяма молба и от вас зависи да решите въпроса.
__Г-жа Добревич__. Кажете какво е!
__Владиков__. Аз ви моля и госпожица Евгени ви моли: елате в неделя на българското представление.
__Г-жа Добревич__. На вашето представление? _(Към мъжа си.)_ Може ли? Ами ние сме вече поканили Крецулеска.
__Евгени__. Можем да му пратим още отсега извинение… Той няма да бъде в претенция.
__Г-жа Добревич__. Недейте, недейте, не може.
__Добревич__. Освен да поканим и него на българското…?
__Евгени__. Защо? Не! Той само ще се отегчава.
__Добревич__. Коя беше тая, дето ще я представлявате?
__Владиков__. Драмата „Изгубената Станка“.
__Добревич__. Какво има в нея, каква история разправя?
__Г-жа Добревич__. Ух, чула съм… Много просташки работи. Татари, селяни, хайдути, битки и гърмежи… То е срам да поканиш Крецулеска на такова цървуланско нещо.
__Добревич__. Джанъм, пак тези хайдути, боеве, пушканета, гърмежи — да ти се пръсне главата… Ние, българите, не можеме да представим нещо… по-деликатно?
__Г-жа Добревич__. Например като румъните — нещо по-префинено, тъй, да се любят например благородни кавалери и дами, да говорят елегантно и да въздишат вечер в градината и по месечината. С една дума европейско нещо и от нашето време? На, в неделя има „Ромео и Юлиета“ и затова исках да ида.
__Владиков__. Такива нежни работи не можем да представим още на български, защото ги няма в нашите нрави. Само свободните народи, каквито са румъните, имат време да се любят и въздишат и да си говорят грациозни думи. А ние, българите, сме роби и в нашия живот виждаме само турци, черно тегло, сиромашия и невежество… Засега нашите „благородни кавалери“ са ония, които вземат сабята и режат турски глави. И в „Изгубена Станка“ такива български кавалери ще видите — и други не ни трябват.
__Евгени__. Тате, изтънчените и деликатни сцени из европейския живот ние, когато искаме, можем да ги гледаме във влашките театри. А който отива в български театър — той отива с желание да присъствува на изображението на тегловния живот на нашия народ. Колкото и да са грозни тия изображения, на един българин са мили и скъпи…
__Г-жа Добревич__ _(строго)._ Ти разправяш, Евгени, като някой дървен философ… А мене ми е по-мило и приятно онова, което е елегантно… Ти, колкото щеш, нагледвай се на цървулани и селяци, то си е твой вкус. Ти на простотия все биеш във всичко. Другите девойки, гледаш, живеят като всичкия свят: и в театри, и на балове, и на градини, и шик у тях… А ти с книги и с вестници… Политикана… Извини, Владиков, че пред тебе се разправяме… Философка, патриотка, революционерка, кой знае каква иска да стане нашата Евгени!… На, и днес някаква книга е уловила и не щя да дойде с нас на градината… Кой знай какви страшни работи има там. И аз чета, но не бягам от света… И аз си купувам нови книги и по цели часове стоя с тях в ръка. Та Евгени и не похваща моите книги…
__Евгени__. Твоите книги са Пол де Кокови романи.
__Г-жа Добревич__. Та лоши ли са? Най-модни книги.
__Евгени__ _(гали се)._ Мамо, съгласи се, моля те. Нали ще идем на българско представление?
__Добревич__ _(към Владикова)._ Добре, добре, Владиков, вие пратете ни четири билета.
__Владиков__. Разпоредено е. _(Става.)_ Сбогом. Отивам при Димитракя. _(Кланя се и излазя.)_
__Г-жа Добревич__. Заприказвахме се и забравих да ида да премера новата дреха, що ми донесе модистката.
__Добревич__. Трябва още отсега да ява на Крецулеска, че изменяваме намерението, и да му се извина… Евгени, прати му известие.
__Евгени__ излазя.
__Г-жа Добревич__. Поведохме се по ума на нашата Евгени.
__Добревич__. Не, тука тя имаше право: българско нещо. И на Владикова щеше да е криво.
__Г-жа Добревич__. А Крецулеско?… Не, да стане хатърът на тях! Аз за този Владиков… Казвах ти и по-напред…
__Добревич__. Ех, казваш глупост… Остави се. Аз знам какъв човек приимам в дома си… Ти сега намери време, та приказвай с Евгени за онова…
__Г-жа Добревич__. Ще я викам. _(Излазя.)_
Явление 4
__Добревич__, __Катинка__ и __старият__ __Бръчков__
__Катинка__ _(влазя, към Добревича)._ Един човек от Свищов е дошел.
__Добревич__. Кой е той? Нека влезе.
Влазя __старият Бръчков__. __Добревич__. О, бай Бръчков. Добре дошли! _(Става и стиска сърдечно ръцете на госта.)_ Седнете. Е, кога допаднахте? Аз приех вашето писмо.
__Старият Бръчков__ _(сяда)._ Добре заварил… Писах ти, приятелю, че имах много работа; но ми се стегна душата много, зарязах всичко и ето ме в Браила. Владимира наш видя ли?
__Добревич__. Не съм го видял още… Съжалявам много, Бръчков, че ти се е случила тая грижа. Глупави деца, пощуреят и не знаят какво правят… Не грижи се ти, на Владимира ще му сберем ума. Още по-добре, че дойдохте самички.
__Старият Бръчков__. Какво знаете за него? Къде се дява? Какво върши тука Владимир?
__Добревич__. Доколкото разбрах от Владикова, той решил да стане… поборник, гарибалдювец… Сега се водел и другарувал с… емигрантите. Виж глава луда. Да остави родители, кариера и бъдещност и да дойде и се скита из Влашко! Аз мисля, че като е погладувал, ще му е стигнал умът вече.
__Старият Бръчков__. Да знаеш, брате, каква грижа ми донесе това момче, какво огорчение на мене и на майка му! Помисли си: скришом побягва от Свищов, нито хабер дава, нито пари взима със себе си! Какъв дявол го наду, брате, не зная… Ами аз сигур мислех, че си го видял вече и че ще ми разкажеш по-натънко за него.
__Добревич__. Аз забравих одеве да питам Владикова… Него бях помолил да го доведе.
__Старият Бръчков__. Кой е тоз Владиков?
__Добревич__. Учител в тукашното българско училище и временно мой домашен учител — за Димитракя. Той се е запознал с Владимира.
__Старият Бръчков__ _(като става)._ Къде живее този Владиков?
__Добревич__. В самото училище. Къде ставаш?
__Старият Бръчков__. Да ида да го намеря, та да ме заведе при Владимира. Не ме свърта никъде и няма да видя рахат нито една минута, додето не видя с очите си тоя чапкънин.
__Добревич__. Напразно сега. Няма да намериш Владикова. Постой, Бръчков. _(Към Катинка.)_ Катинке, донеси сладко и тури кафе! Е, как разбираш ти тая работа? Трябва да е влезнал някой под кожата на Владимира.
__Старият Бръчков__. Абе знам ли, брате, кой му е даскалът? Не знам и аз кого да бедя и кого да осъждам… По мога да кажа, че причината е естеството му проклето… времето, то му е даскалът. Търговец е баща му, пръв търговец между търговците, той търговия не обича, търговец не иска да стане. Все книги му са в ръцете, от тия, от бунтовническите: и Раковски, и Каравеловите вестници, и различни брошурки с революционно съдържание, песни, дето една да уловят турците, ще ни прикачат на въжето.
__Добревич__. Чудно.
__Катинка__ служи.
__Старият Бръчков__. До едно време беше все това четене, па удари на писане! Взе да ги измислюва: от чирак стана майстор! И какви не глупости намирах в книжата му, та и на корите дори на тефтерите ми! И „Ставайте, балкански храбри юнаци!“, и „оковани левове“, и „петстотингодишно робство“, и сума други такива думи, които са пашпорт за Диарбекир или за бесилото. Туря го в писалището си на работа, той надве-натри надращи кореспонденцията, па пак извади да пише своите „лъвове“, „балкански юнаци“ и „турски тиранства“. Аз го карам на чаира, а то бяга по баиря… Доколкото подуших, тоя халосник още дори е бил в Свищов, дал да се напечатат в Букурещ негови стихове и турил в корицата: В. Б., сиреч моето име: Бръчков, разбираш? Помисли каква пакост може да ми донесе магарето!… Ти не си чувал за това нещо?
__Добревич__. Дявол ги взел революционерските им книги. Нито ги чета, нито ги диря. Наша Евгени, тя може да знае, тя всичко чете.
Явление 5
__Горните__ и __Странджата__
__Катинка__ _(гледа из вратата)._ Господарю, иде Странджата.
__Старият Бръчков__. Кой е този Странджа?
__Добревич__. Знаменосецът. Прочутият Странджа. Бях му обещал едни вехти дрехи за театрото. Катинке, дай му ги; не, покани го да влезе. Да те запозная барим с тоя гарибалдювец.
__Странджата__ _(влазя, облечен в стари, закърпени дрехи)._ Добър ден, извинявайте! _(Ръкува се с Добревича, който го запознава със стария Бръчков.)_
__Добревич__. Странджа, аз вази ви уважавам. Седнете. Как сте?
__Странджата__ _(сяда)._ Не ни бива, господин Добревич. _(Кашли.)_ Само господ да ме поживи до пролет. Като ще се мре, да се мре бари там.
__Добревич__. Няма ти нищо, Странджа, ще мине всичко. Е, представлението? Че ти защо не взема роля по-юнашка, да биеш татарите?
__Странджата__. Тъй, туриха ме на буфета, нали ви казах… Па то ми е и занаят. Нека младите да се поперчат. Аз съм ги бил чалмите живи, а не на сцената. _(Към стария Бръчков.)_ Турчата беснували в България, господине, нали? Скоро има да станат чудесии по вас. Помнете ми думата.
__Старият Бръчков__. Каквито чудесии и да станат, нашите глави ще си изпатят, синко. То и сега е черно тегло.
__Странджата__. Без жертви не може, приятелю! _(Към Добревича.)_ Господин Добревич, ваша милост си приятел с руския консул… Какво си подушил? Казват, че Русия ще отвори война?
__Добревич__. Абе слуша се такова нещо, но кой знае.
__Странджата__. Кажи му, че ако отваря, нека отваря, че ние напролет вече ще речем много здраве на Стара планина.
__Добревич__. А бе, Странджа, я вие чакайте Русията!… Без нея нищо.
__Странджата__. Русията — Русия, а ние, господин Добревич, трябва да се надяваме на собствените си сили. Помогни си, и бог ще ти помогне.
__Старият Бръчков__ _(към Странджата)._ Ти слушай господин Добревича, господине: дядо Иван — той да е жив.
__Странджата__. Турската империя е една гнила държава, а ако българският народ въстане цял, тя взе-даде!… Но да си ида. _(Става.)_
__Добревич__. Чакай. Вземи по-напред сладко!
__Катинка__ носи сладко и ракия.
__Странджата__ _(прав с чашката в ръка)._ Господин Добревич, аз пия за нашата мила България! Бог да даде да развеем пак знамето, пак да извикаме: свобода или смърт! Па тогава нека ме изяде турски куршум.
__Добревич__. Дай боже, Странджа; но само ти да не умираш. Потребни сте такива хора.
__Странджата__. Благодаря ви за тия думи. Но аз да вървя. Има гладни стомаси, дето чакат Странджата.
__Добревич__. Добре, добре. _(Бърка в джоба и му увира в ръката десет франка.)_ На! Да се почерпят момчетата. Катинке, дай на Странджата дрехите, дето ти заръчах.
__Странджата__. Благодарим, от моя страна и от страна на момчетата, благодарим, господин Добревич. _(Ръкува се и излазя.)_
__Добревич__ _(на стария Бръчков)._ Много го почитам. В Балкана е вдигал знамето, а сега е препасал престилка и готви за емигрантите. Жално, че е болнав, горкият.
__Старият Бръчков__. Нá, такива глави са разбъркали ума на Владимира.
Явление 6
__Добревич__, старият __Бръчков__ и __Христович__
__Христович__ _(влазя)._ Буна сяра, г-н Добревич. Добревич. Буна сяра, буна сяра! _(Сочи му Бръчкова.)_ Господин Бръчков, от Свищов. _(Притегля му стола.)_ Седнете, молим.
__Христович__ _(ръкува се)._ Минувах покрай вас, па се сетих да дойда да ти обадя за онова момче, дето ти го бях рекомандувал за писар в кантората. Сега събрах известия за него и ида да си оттегля рекомандацията.
__Добревич__. Че какво научи за него?
__Христович__. Негова милост бил хъш над хъшовете — в Крайово. Хубава услуга щях да ти сторя, да ти го туря близо до касата. Пардон ти искам, голяма глупост щяхме да направим.
__Старият Бръчков__. Моля ви, господине, аз чувам там в Свищов от няколко време тая дума хъш. Пардон, вие какво разбирате всъщност под думата хъш? Революционерин, нали? Или какво?
__Христович__ _(смее се)._ Ха, ха, ха!… Хъш ли питате, господин Бръчков? Тия се наричат сами революционери, патриоти, народни човеци, а пък честните хора ги наричат вагабонти, нехранимайковци, пунгаши, крадци. Хъш — това е. Иди се поразходи из браилските кръчми и прости кафенета — ще видиш въшкави и дрипави господиновци, които играят на комар, псуват Мидхад паша, богатите и бога, разправят политика и сто пъти на ден решават възточния въпрос и освобождават България. Но аз те съветвам, господине мой, като ги приближиш, да си стискаш добре кесията и да си пазиш джобовете. Ваша милост сега сте пристигнали от Турско, пазете се, моля ви, добре, да ви не подушат, че сте състоятелен… Ще ви награчат и ще искат пари, един да си купи пушка, че ще тръгва с чета, други му трябват за народна гордост, трети пък, ако му откажеш, ще те заплаши, че ще съобщи на турците, че си член от революционния комитет… Пази боже от тая сган, дето гъмжи сега във Влашко. На мене не хвърлиха ли ми писмо в кантората, намацано с кръв, дето ме заплашваха, че ще ме убият, ако им не пратя триста наполеона? По-право, не да убият, ами да ми разпорат „дебелото шкембе“ — тъй бяха писали… какво им трябват тям хорските шкембета? Разумява се, мене ми не мигна окото, ама предадох заплашителното им писмо на полицията. Сега троица души подозрени са в затвора от два месеца насам, под изпит се намират. Единият е вестникар.
__Старият Бръчков__ _(към Добревича.)_ Боже господи!
__Христович__ _(към Добревича)._ Приказвахме и с господина Крецулеска за тая паплач. Той не може да разбере как правителството ги търпи и им дава гостолюбие. Той е депутат, както знаеш. Сега срам те е да се кажеш, че си българин.
__Старият Бръчков__ _(към Добревича, поразен)_. И Владимир е с такива хора!
Явление 7
__Горните__, __Г-жа Добревич__ и __Евгени__ (влазят)
__Добревич__ _(на жена си и дъщеря си)._ Господин Бръчков! Наш стар приятел!
__Г-жа Добревич__ и __Евгени__ ръкуват се с гостите.
__Христович__. Как сте, госпожо?
__Г-жа Добревич__. Благодаря. Какво правят домашните?
__Христович__. На разходка бяхме и ние днес. В неделя ще бъдем ли на операта, госпожо? Няма съмнение, нали?
__Г-жа Добревич__ _(разгръща ръце с огорчен вид)._ Щяхме да бъдем, но сега няма да бъдем.
__Добревич__. Ще идем на „Изгубена Станка“.
__Христович__. Коя е тая изгубена Станка?
__Г-жа Добревич__. Българско представление, от хъшовете! _(Към мъжа си.)_ Аз нали казах? Срам е челяка да обади, че отива на такова представление. „Изгубена Станка“! _(Смее се.)_ Претръшка се Евгени и за нея отиваме.
__Христович__. Вие правите зло. Пазете си само часовниците. _(Приближава се до г-жа Добревич и приказва тихо с нея.)_
Явление 8
__Горните__ и __Попчето__
__Попчето__ _(влазя под мишница с книги)._ Добър вечер, господин Добревич. Много ви здраве от театралния комитет. Ида да ви поканя фамилиарно да заповядате на представлението в неделя вечерта. То се дава за общеполезна работа. _(Подава му четири билета.)_
__Добревич__ _(поема билетите)._ Добро. _(Дава му парите.)_
__Попчето__. Благодаря. _(Вади една от книгите.)_ Господин Добревич, купете си една книжка нова, с много хубаво съдържание.
__Добревич__. Каква е тая книга?
__Попчето__. Стихотворения: „Песните на окований лев“.
__Старият Бръчков__. Пак левове. Все левове навсякъде!
__Евгени__ _(към стария Бръчков)._ Господин Бръчков, вашият син е поет. Аз четох с възхищение творението му.
__Старият Бръчков__ _(към Евгени)._ Е, какво хасъл разправя тоя лев?
__Евгени__. Това е алегорично. Под лева се разбира поробена България, която със стенания изразява старата си слава, своите тегла и жажди за борба и за свобода.
__Христович__ _(прекъсва разговора си с г-жа Добревич и се обръща към Попчето)._ „Песните на окований лев“ — за един франк, нали? Там е всичката работа… Този приятел пък с по-благороден начин си иска данъка.
__Попчето__ _(към Христовича.)_ Господине, аз ваша милост не ви каня да си купите книга! После трябва да знаете, че тая книга не съм я написал аз и не за моя полза я продавам.
__Христович__. А-а, извинявай. Аз мислех, че си ти поетът.
__Попчето__. Не, поетът е други и е в крайна бедност. Аз събирам помощ, за да има залък хляб да яде…
__Христович__. И на мене един друг ми днес увира една от тия книги в ръката! Благородни просяци…
__Попчето__. Той ви е предлагал, защото не ви е познавал!
__Добревич__ _(строго)._ Момче, ти по-малко приказвай!
__Христович__ пак се приближава до г-жа Добревич и се разговарят тихо.
__Старият Бръчков__ _(на Попчето)._ Господине, я подай една книжка.
__Попчето__. Заповядайте.
__Старият Бръчков__ _(дава му пари)._ Вземи за книжката.
__Попчето__. За жалост, нямам да ви повърна четири франка.
__Старият Бръчков__. Не, задръжте всичките.
__Попчето__. Благодаря, родолюбиви господине!
__Старият Бръчков__. Кажете ми, моля ви, де се намира сега Владимир Бръчков! Много желая още тая вечер да се намеря с него.
__Попчето__ _(ниско)._ Тоя мяза да е бащата… Приличат си… А! Не бива да обаждам нищо, доде не се видя със сина. _(Високо.)_ Право да ви кажа, че тоя час, господине, не знам къде може да се намери…
__Добревич__. Момче, ти недей кри, ами заведи господство му сега при Бръчкова.
__Попчето__ _(гледа внимателно стария Бръчков)._ Господине, вие не сте ли баща?
__Старият Бръчков__. Баща му съм, синко. Ти го знаеш де е… От мене имаш един наполеон още: заведи ме по-скоро при Владимира наш.
__Попчето__ _(ниско)._ Какво да сторя? Наполеонът е потребен сега, но по такъв начин?… То прилича на един вид предателство към другаря ни. Не. _(Високо.)_ Господин Бръчков, много ми е мъчно за вас, но невъзможно ми е сега да изпълня молбата ви. Разнасям билети… Утре ще срещна господин Владимир и ще му обадя да дойде на хотела ви. Де сте?
__Старият Бръчков__. В хотел „Унион“. Вземи, вземи тоя наполеон. _(Попчето се колебае.)_ Ти, ако не щеш, дай го на Владимира. Поздрави го от мене и му кажи още утре рано да ме намери в хотела… Кажи му, че само съм дошел да го видя… _(Обрисва с кърпа очите си.)_
__Попчето__. Сбогом!
__Добревич__. Сбогом!
__Старият Бръчков__ _(става и последва го)._ Господине, пак ви моля: не забравяйте, каквото обещахте… Мислете, че съм баща!
__Попчето__ излазя.
__Христович__ _(оставя разговора си с г-жа Добревич)._ Ето, господин Бръчков, мостра от хъшовете. Този господин е хъш. _(Взира се към вратата.)_ Ах, още един иде!
Явление 9
__Горните__ (без __Попчето__) и __Македонски__
__Македонски__ _(влазя, сваля шапка и се покланя, па изглежда учудено всичките)._
__Добревич__. Какво дирите, господине?
__Македонски__. Търся г-н Владиков, молим извинение.
__Добревич__. Вие от кои сте?
__Македонски__. Народен поборник. _(Изглежда всичките ухилено.)_ Да се запознаем! _(Отива и ръкува се с г-на Добревич.)_ Македонски!
__Добревич__. А, вие ли сте прочутият Македонски?
__Македонски__. Да, ние сме! _(Ръкува се с г-жа Добревич.)_ Македонски! _(С Бръчкова.)_ Македонски! _(С Еегени.)_ Ти ме знаеш, госпожице. Благородна българка! _(С Катинка.)_ Македонски! _(Подава най-после ръка на Христовича.)_
__Христович__. Да е просто! _(Не си подава ръката.)_
__Македонски__. Жално ми е, че живеете между европейските народи! _(Към стария Бръчков.)_ Ах! Ваша милост идете от Туркията; знаем, че сте любопитен господин: купете си нова книга! _(Изважда изпод дрехите си няколко книжки и подава една на Бръчкова.)_ „Песните на окований лев.“
__Старият Бръчков__. Пак „Песните на окований лев“.
__Македонски__. Страшни работи! Всяка дума е като топ. Четете да се разпалите. Написал я един наш другар, поет. _(Сочи Христовича.)_ Господин Христович да мисли хилядо години, на чироз да стане от мислене — пак не може написа нито един ред!… А още — ръка не подава.
__Старият Бръчков__. Взехме си. Можеш ли да ме заведеш сега, господине, при този поет? Аз искам повече да го насърча. _(Дава му в ръката нещо.)_
__Македонски__. На този час не знаем къде е. Вие сте разпален българин и с голяма народна признателност и не приличате на господин Христовича, сиреч: не сте търбух, ами човек!
__Г-жа Добревич__ _(недоволно)._ Ей го и тоя… приказва ли се тъй!
__Добревич__. Много бъбрите! Дайте и мене, нà. _(Подава му франк.)_
__Македонски__. Сбогом! _(Ръкува се с всичките с изключение на Христовича. Към Евгени, когато дохожда до вратата.)_ Госпожице, па елате на „Изгубена Станка“ — да видите Македонски в харамийската униформа — страшине. От друга страна — да спомогнете за една работа, от която ще потрепери Балкански полуостров!
__Евгени__. Ще да бъда, господин Македонски.
__Македонски__ излазя.
__Христович__ _(към стария Бръчков)._ И негова милост беше от тях. Сега видя каква са пасмина.
__Старият Бръчков__. Че ако ги гледам, аз не мога да река, че са дотам… какво ваша милост ми ги описа.
__Добревич__. Иа з мисля, че Христович попрекали…
__Евгени__. И аз съм съгласна с тати, господин Христович: вие сте твърде строги. У тия младежи има много симпатични черти. Само че са бедни…
__Христович__. Ваша работа. А аз ви казвам, че тия пари, дето ги взе сега, ще ги пропие… А дето разправя за някой друг, беден поет уж, това е вятър и шарлатански лъжи…
__Старият Бръчков__. Не! Тука не лъже. Не чухте ли сегичка ей? Книгата е напечатана от сина ми. _(Подава му книгата.)_
__Христович__. Вярно! Вашият син?… А какво дири тука с хъшовете? За него ли казваше оня, че нямал залък хляб да яде? Вярвай бога, нищо не разбирам.
__Добревич__. Истина, Христович, одеве не дойде ред да ти обадим: голяма грижа е дошла на господина Бръчкова: син му е забягнал от Свищов и сега другарува с тукашните емигранти.
__Христович__. Вашият син не е ли един млад момък, черноок, с тънки вежди, мустаци едвам поболи?
__Старият Бръчков__. Такъв е. Що, виждал ли си го?
__Христович__. Днес един такъв ме приближи, с книги под мишница, и ми каза: „Господине, не желаете ли да си купите нова книжка: «Песните»…“ Как беше?
__Старият Бръчков__. „Песните на окований лев.“
__Христович__. Такова нещо… Както и да е… Значи, вие сте дошли за сина си? А! Жално, жално, жално, господин Бръчков. Ето какви са плодовете на тая пропаганда! Изкарват от ум младежите, па после правят от тях непотребни хора. А! Криво ми е, господине. Сбогом. _(Ръкува се със стария Бръчков и с другите; към г-жа Добревич ниско, усмихнато.)_ Е, на добър час.
__Г-жа Добревич__ _(усмихнато)._ Радваме се, радваме се всички.
__Старият Бръчков__. И ние да си бягаме. _(Ръкува се и излазя след Христовича.)_
__Добревич__ _(от вратата)._ Сбогом, утре заповядайте пак, да се разговорим. Владимира ще го извикаме.
__Г-жа Добревич__ _(на мъжа си, като отиват към вратата)._ Христович сега ми говори пак. Както знаеш, Крецулеско ще дойде днес да направи визита.
__Добревич__. Всичко това ме радва. Ти поприказвай с Евгеница. Тя е честита.
__Г-жа Добревич__. Не успях одеве… Да. Трябва и да се облече. Трябва да посрещнем хубаво Крецулеска. Такава чест…
Явление 10
__Катинка__, после __Попчето__
__Катинка__ _(влазя и треби)._ Да разтребя. Ще дойде господин Крецулеско… Аз разбрах, разбрах! Тъкмят Крецулеско за Евгени: коконата кани Крецулеска в операта, в тяхната ложа. А Евгени? Нито иска да мисли за Крецулеска с многото пари и с големия корем… Какво ли ще рече коконата, като й кажа, че Евгени всеки ден по това време поглежда кога ще дойде Владиков и че когато закъснява, тя се щуря като болна из къщи? Ух, любов, любов, сладка душица, сладко нещо… Одеве и аз видях Василакя, ама само ми климна, бързаше… Ох, любов!
__Попчето__ _(влазя, на себе си)._ Пратиха ме да викам Владикова за репетицията. Той се забави тук. _(Съглежда Катинка.)_ Ах, добър ден, драголице! Какво правиш ти? А! Какво си се разхубавила!
__Катинка__. Ах, не, не, защо сега тичах, затова… _(Поправя се.)_
__Попчето__ _(ръкуват се продължително)._ Катинче, ще шъташ още малко, па няма да шъташ веке, ще господаруваш.
__Катинка__. Лъжеш ме. Тежко ми и горко!
__Попчето__. Вярвай, заклевам ти се.
__Катинка__. Е, ще ли да стане скоро?
__Попчето__. Подир шест месеца, най-много десет…
__Катинка__. Нека бъде година. И ти тогава ще станеш?
__Попчето__. Големец.
__Катинка__. Като домну Крецулеско?
__Попчето__. По-висок от него; префект, сиреч паша в Русчук. Това място ми е определено.
__Катинка__. По-скоро го превзимайте… _(Скача.)_ У-у-ух! И аз ще бъда?
__Попчето__. Ти ще бъдеш префекторка, недей става глупава!
__Катинка__. Па тогава да се премениш хубаво, в много лъскави дрехи. Че сега какъвто си дрипав, хич не може повярва човек, че ще станеш префект.
__Попчето__. Разумява се: фрак, цилиндър, бели ръкавици, па и голям корем ще добия, щото и за владика да бъда после достоен.
__Катинка__. Не, владика не ща… Не обичам аз брадата му.
__Попчето__. А тебе ще облеча в свила, в кадифе, в сърма и в диаманти — колкото искаш.
__Катинка__. Аз искам тогава да ми направиш рокля от атлаз, с големи сини пера, като павунени, с бухнали фалбала и скъпа гарнитура, както на коконата… А засега купи ми едни ботинки, ама с лустрен нос и високи тесни столове. Не са много скъпи: пет франка.
__Попчето__. Като те обичам, па не знам де да те дяна, гълъбче. Пет франка тъкмо нямам. Имам половина франк. На, вземи го да си купиш някакво украшение, много хубаво, много красно, много лъскаво, та като те видя пак, още повече да те обикна, до лудост… Ще дойдеш ли на театрото с господарите си в неделя вечер? Като дойдеш, ще ме видиш как съм се пременил, няма да ме познаеш.
__Катинка__. Ами какъв ще бъдеш!
__Попчето__. Татарин, ама много страшен: чер като дявол, грозен като хайдутин, с рунтава шапка и с такива ей мустаци… _(Иска да я прегърне.)_ Ах, Владиков иде!
Явление 11
__Горните__, __Владиков__ и после __Евгени__
__Владиков__ _(към Попчето)._ За мене ли, Попче? Добре, ида сега. _(Попчето и Катинка излазят.)_ Какво беше тъй сериозна Евгени! Приказваха в другата стая нещо с майка си… Майка й се сърдеше, а Евгени сякаш плачеше… Зачух името Крецулеско… Аз вече хванах да имам лоши предчувствия, като че се боя за някакво щастие, което може да ми отнемат. Ето я иде. Ще питам.
__Евгени__ _(влазя с необикновено възбуждение по лицето)._
__Владиков__. Вие сте разтревожени нещо, Евгени!
__Евгени__ _(хваща му ръцете)._ Ох, Владиков, добре, че си тук, имах нужда да си изкажа душата.
__Владиков__ _(ниско)._ Евгени, говорете!
__Евгени__ _(решително)._ Знаете ли какво ми обади мама?
__Владиков__. Какво?
__Евгени__ _(с въздишка)._ Крецулеско ме искал!
__Владиков__. Как?
__Евгени__. Да! Днес иде на визита, на оглед…
__Владиков__ _(с гняв)._ И майка ви ви съветва да приемете, защото има богатство!
__Евгени__. Да, и тате бил склонен. _(Улавя пак Владикова за ръцете)._ Михаиле, няма да дам ръката си против съвестта си… и сърцето си!
__Владиков__. Само това и можеше да се очаква от една благородна девица, Евгени… Никой не може да те насили!
__Евгени__. Михаиле, искам да бъда по-откровена… Ах, боже мой! _(Отпуща му ръцете и си затуля очите.)_
__Владиков__ _(глухо)._ Мила Евгени…
__Евгени__ _(пак му подава ръцете с прималян вид)._ Владиков, ти четеш в сърцето ми… _(нежно)_ ти четеш!
__Владиков__ _(коленичи; целува й ръцете)._ Евгени, аз те обожавам. Ти си идеално същество.
__Евгени__ _(не отдръпва ръцете си)._ Боже мой! Боже мой, Михаиле!
__Владиков__ _(глухо)._ Обожавам те, обичам те, ти отдавна знаеш, ангел прелестни!
__Евгени__ _(измъква си ръцете)._ Михаиле! Аз само твоя ще бъда! На тоя свят само твоя съм. _(Избягва)._
__Владиков__ _(ходи няколко време смаян)._ От тая минута аз ставам най-честит човек… От тая минута нямам право да влизам в тая къща… Аз ще бъда подлец пред себе си. _(Крачи пак развълнуван.)_ В главата ми пламти пожарът на любовта. Аз съм в полуда… Какво сторих? Какво ще стане? Пред мене се мярка призракът на личното щастие… А съвестта ми вече ме гризе с острите си зъби, като че ще правя престъпление… Против кого? Против тоя добър Добревич? Не, против оногова, комуто принадлежи животът ми, мислите ми, идеалите ми: против отечеството!… Един глас ми дума вече: „Хъш! Революционер! Ти подклаждаш революция, ти гласиш убийство на султана, а свърши с богата женитба! Хубавец!“ Не, мислите ми са много разбъркани. Аз не мога ясно да погледна на новото си положение… Пиян съм, щастлив съм, луд съм, мъчно ми е пред очите. Едното нещо, което съзнавам добре сега, което ми е ясно, то е, че аз нямам право да стъпя в тая къща като Димитракев учител. Нас, хъшовете, ни наричат вагабонти; но между вагабонти и безчестни разликата е още голяма. _(Ослушва се около вратата.)_ Кой ще е?
Явление 12
__Владиков__ и __Крецулеско__
__Владиков__. Entrez.
__Крецулеско__ _(влазя, богато и изящно облечен във фрак и ръкавици, изглежда надменно, презрително Владикова, без да го поздрави. Походва малко, сваля на стола цилиндра си и сяда, без да гледа Владикова)._
__Владиков__ _(изглежда мълчаливо и гневно Крецулеска, без да поздрави, туря си цилиндра и с ръце отзад бавно излазя)._
Завеса
Действие трето
Явление 1
Владиковата стая в училището. Писмен стол, книги, вестници, картини патриотически. Две врати.
__Странджата__, после __Владиков__, __Македонски__, __Бръчков__, __Хаджият__, __Мравката__, __Попчето__
__Странджата__ _(влазя, облечен в чер редингот)._ Султан Азиз е пропаднал човек: билетите всичките се разправиха и залата беше пълна. _(Ходи малко време замислен, като си прави вятър с кърпата.)_ Яд ме е само на Владикова, че можеше да даде на мене по-благородна роля; па аз после, като мислех по-дълбоко, убедих се, че можеше да се тури байрактар в битката. Ефект по-голям щеше да има — да се развей оня ти левски пряпорец — нали е да се разпалят младежите, — па и аз нямаше да бъда онеправдан. А то продавай коняк и бира, когато сърцето ми притреперваше от жажда да изгърмя барим веднаж револвера, макар въз лъжливи чалми. Барутец не бях помирисал от толкова време. Както и да е, аз съм научен да се самопожертвувам за по-младите — нека моето славолюбие да се покори пред по-високите народни интереси. Главното е, че султан Абдул Азиз ще бъде убит! В Цариград революция! Такава мешава, ей!
__Владиков__ _(влазя в дрехи на старец селянин, като се мъчи да развърже брадата си; към Странджата)._ А, Странджа! А бе какво направи? Ти заряза буфета и завика от вратата: „Дръж се, Македонски! Кураж! Удряй! Пли! Пли! Пли!…“ Смути цялата публика! _(Хвърля си брадата.)_
__Странджата__. Запалих се бе, братко.
Влазят: __Македонски__ в арнаутска ризница; __Хаджият__ и __Попчето__ в татарски дрехи, с чалми и почериени лица; __Дерибеев__ в обикновените си дрехи.
__Владиков__ _(към Македонски)._ Македонски, моите комплименти, ти произведе най-силно впечатление и обра лаврите. Но позволи ми да ти кажа, че си едно клепоухо магаре.
__Македонски__. Защо?
__Владиков__. Ти беше пощръклял! Ти гърмеше като луд! Сто патрона изпушка, напълни залата с дим и я направи ад!
__Македонски__. Магаре? Ти я благодари на Македонски. Без тая славна битка Изгубена Станка беше изгубена. Колко ръкопляска публиката на твоята козя брада?
__Владиков__. Па ти си запали и ризницата. Пожарната команда щеше да дойде с помпите да я гаси.
__Македонски__. В битката се случват тия работи.
__Странджата__. Аз пък ми идеше да те целуна, Македонски… Като гледах, оживяха ми на сърцето юнашките битки в Балкана. Ти добре води сражението; само пусията ти не беше стратегически избрана. Тъй както ти по едно време гърмеше, беше изложен на татарските куршуми. Трябваше да им дойдеш от страната, да ги бийш във фланг… Сбърка там.
__Македонски__ _(поразсърден)._ Странджа, ти не учи баща си как се правят деца.
__Владиков__ _(на Странджата, ухилено)._ Какво конте си сега! Ти обърна вниманието на дамите. Само тия две резки на лицето… Казах ти, намажи ги с нещо.
__Странджата__ _(намусва се)._ Комуто правят лошо впечатление, той да ме не гледа. Но аз, напротив, мисля, че те ми са слава и гордост и са моите ордени, спечелени в честен бой!
__Владиков__. Ти го взе за сериозно, Странджа! Ех, ти мене ли ще кажеш това? Тия ти резки са твоята гордост, а ти сам си гордост на емигрантите. _(Към Хаджият.)_ Хаджи, поздравлявам те за магарешкия рев! Ти добре замести магарето!
__Хаджият__ _(кланя се иронически)._ Благодарим!
__Владиков__ _(смее се)._ Видяхте ли как госпожа Добревич си затуляше ушите?
Влазя __Бръчков__, облечен като селска мома.
__Владиков__. Живей, Бръчков, моите искрени комплименти. Ти произведе силна сензация, особено между красния пол в ролята на Станка… И слава богу, ти само хвърляше една деликатна нота в тая грубичка и, право да си кажем, просташка драма… Но нямаше какво, за другите — историческите — нямахме костюмите тука. А бе знаеш ли, че баща ти беше тука?
__Бръчков__. Ах, наистина?
__Попчето__. Довел го беше Добревич.
__Владиков__. Горкият ти баща. Аз влазям в положението му и много скърбя за него. Твоята постъпка, от една страна, е запечатана с героизъм, но, от друга страна, е жестока… Помисли си сам. Ти все трябва да видиш баща си.
__Бръчков__. Ние вчера се видяхме.
__Владиков__. Много добре.
__Бръчков__. Той тръгва утре.
__Македонски__. Тогава, парички трябва да имаш? Луспици!
__Бръчков__. Не, аз отказах!
__Македонски__. Безумнико!
__Странджата__. Браво! Тъй, горд бъди! И ти не склони да се върнеш?
__Бръчков__. По никой начин. Аз му казах, че мои баща и майка сега са отечеството.
__Странджата__. Харесваш ми. Упоритост, воля, пожертвуване! Ти си моят човек. Който прегърне кръста Христов за отечеството, за него не съществува вече: тате и мале!
__Бръчков__. Впрочем, аз днес забогатях.
__Македонски__. Ах! Да те целуна!
__Странджата__. Че отде забогатя тъй?
__Бръчков__. Продадоха ми се сто и тридесет книжки от Песните — колкото оставаха.
__Владиков__. Невъзможно!
__Попчето__. Купи ги едно лице само!
__Странджата__. Абе и аз го видях, като излазяше от тебе човекът! _(Изкикотва се високо.)_ Ха! ха! ха! Той беше гостилничарят от хотел „Унион“… Ха! ха! ха! Баща ти го е пратил да му ги купи… На огъня ще ги гори, като еретици!… Ха, ха! _(Закашля се.)_
__Бръчков__ _(също се смее)._ Тъй ще е… Видите, у мене има за черпене! Но аз да се преоблека. _(Влазя в другата стая.)_
__Хаджият__. Добре, че се случиха театърът и училището едно до друго — да ни бъде тука гардеробът. _(Последва Бръчкова.)_
__Владиков__. Странджа, в буфета всичко продадено ли е?
__Странджата__. Останаха двайсетина бутилки пиво и коняк и половината закуски — те трябва да се повърнат на Николеска — с такова условие сме ги вземали.
__Македонски__. Ти такива подлости, Странджа, не прави.
__Странджата__. Невъзможно! Трябва да се повърне непродаденото.
Ропот.
__Владиков__. Странджа, видиш ли, че мирише на революция, ако се върнат бутилките и закуските?
__Странджата__. Като решава болшинството… да му е наздраве!
__Владиков__. Това е спечелено право.
__Македонски__. Владиков е благороден човек! _(Навирва едно стъкло коняк и го отнася в другата стая.)_
__Владиков__ _(към Дерибеева)._ Дерибеев, ти си касиер! Представи сметка.
__Дерибеев__. Готово е. От билети са получени 508 франка.
__Владиков__. Как? Аз смятах най-малко 1500 франка! Залата беше пълна, грешка имаш.
__Дерибеев__. Разпратени са наистина 700 билета, но повечето на кредит.
__Попчето__. Какво да сторим? Всеки казва: Ела утре, други ден — да ти платя.
__Владиков__ прави гневни движения; също и __Странджата__.
__Дерибеев__. Като извадим от 508 франка разноските за буфета, за осветление, за печатане билети и афиши, за музика, за наем на зала, костюми, оръжия, за барут, за гримировки, за бенгалски огън, остава ни чиста печалба… Ето я! _(Показва хартията със сметката.)_
__Владиков__. Тридесет и осем франка! А нам трябват най-малко шейсет наполеона! Огромен резултат! Скандал над скандалите! Какво значи това?
__Странджата__ _(горчиво)._ Това значи, че султан Абдул Азиз е спасен! _(Тупа с крак.)_ Проклетия!
__Владиков__ излазя.
__Попчето__. Не е спасен още!
__Странджата__. Какво искаш да кажеш?
__Дерибеев__. Попче, бутилките са още пълни, как тъй рано?…
__Попчето__. До три дена ще ги имам парите.
__Странджата__. Да знам, че говориш сериозно, да те целуна по татарската мутра.
__Попчето__. Парите, които Изгубена Станка не ни даде, Попчето ще ги даде! _(Излазя.)_
__Македонски__ _(влазя из другата стая)._ Господа, сега има един много важен въпрос, по-важен от източния въпрос.
__Странджата__. Какъв по-важен въпрос от източния?
__Македонски__. Дайте да изпием бутилките и да изедем закуските: огладнял съм като вълк…
__Странджата__. Почакайте да се върне Владиков, той влезе да се преоблече и ще отиде на участъка да освободи Мравката.
__Дерибеев__. Клетникът, грабна го полицията от театъра, както си беше в театрален костюм! Чак сега го напипаха, дето беше извикал на лъжа „Пожар!“ в твойта кръчма. Добре, че го взеха, когато го заклаха татарите.
__Бръчков__ _(влазя в обикновените си дрехи)._ Аз предлагам да си вървим и да спим. Па аз трябва да напиша възванието.
__Македонски__. Как, без да повечеряме?
__Бръчков__. Добре, да вечеряме. Но тука ли? Македонски обича врявата… По-добре у Странджата.
Влазят __Попчето__ и __Хаджият__ в обикновените си дрехи.
__Македонски__. Ура, приемам! У Странджата.
__Странджата__ _(като гледа Попчето)._ Чухте ли какво обеща Попчето? Това е важно! Попче! Искам да се закълнеш, че говориш сериозно — за да мога да спя.
__Попчето__ му прави знак да мълчи.
__Македонски__. У Странджата!
__Всички__. У Странджата, у Странджата! Да погуляем!
__Странджата__. Само скандали да няма!
__Бръчков__. Македонски, ти с ризницата?
__Македонски__. С нея тая нощ съм. Тя мирише на барут, сега да пийне винце.
__Всички__. Хайде! _(Заграбват провизията и излизат. На пътя се чува песента „Тръба ечи, Балкан стене“. На сцената тишина няколко време.)_
Явление 2
__Евгени__, __Катинка__, после __Владиков__
__Евгени__ _(забулена с шал влазя с Катинка. Озъртат се)._ Няма тука никой, а е имало хора. Инак и не можехме да влезем.
__Катинка__. Да се върнем, Евгени!
__Евгени__. Добре, по-скоро да излезем — опасно е. _(Евгени вади писмо и иска да го остави на масата.)_
__Катинка__ _(слуша)._ Чува се, че иде някой.
__Евгени__. Тогава из тая врата. Мисля, че излазя на пътя. _(Повръща се към другата врата и пак се ослушва.)_ Владиков иде, познах го по стъпките.
__Катинка__. Да, той сам си е.
__Владиков__ _(влазя)._ Ах! Евгени! _(Отива към нея твърде учуден.)_ Тука! По това време? _(Подава й ръка.)_
__Евгени__. С две думи ще ти обадя всичко. _(Към Катинка.)_ Катинко, почакай в коридора малко и погледай. _(Катинка излазя.)_ С две думи ще ти обясня моето необикновено посещение. _(Дава му бузата си.)_
__Владиков__. Мил ангел!
__Евгени__ _(подава му писмо)._ Вземи по-напред това писмо. Слушай сега: това писмо е от русчушкия комитет, донесе го извънреден куриер.
__Владиков__ _(учуден)._ Вам?
__Евгени__. Да. Като се върнах у дома от театъра, дохожда запъхтян куриерът Янко, дава ми това писмо и казва: „По-скоро, моля, пратете го с верен човек Владикову, нито миг да се не губи! Извънредно важно и бързо!… А аз веднага отивам за Галац!“ — и излезе. Преди малко дошел от Русчук, тропал на училището, нямало никой; у Странджата тропал — никой. Погледнах печата на ламбата: от русчушкия комитет! Тогава тръгнах с Катинка — тато и мама се бяха отбили с Христовича у една сладкарница.
__Владиков__. Благодаря ти!
__Евгени__. Не смеях никому да поръчам да ти го донесе, да не попадне писмото в други ръце или се забави. Ето ме защо съм тука. Нали съм безумна?
__Владиков__ _(целува й ръката)._ Божествена. Благодаря дълбоко. _(Разпечатва бързо писмото.)_
__Евгени__. Извърших щастливо мисията си. А сега няма време за нищо друго да приказваме. Сбогом!
__Владиков__. Още минута. Никой вече няма да дойде. Ти не осъждаш постъпката ми? Писмото ми до баща ти?
__Евгени__. Това го много удиви. И причината на отказването ти да идеш у нас той я намери странна. Това ти решение ме силно огорчи, то е жестоко.
__Владиков__. Нямаше как да ти пиша, да ти обясня.
__Евгени__. Кажи ми!
__Владиков__. Аз не можах вече да дохождам у вас подир оная случка, луда…
__Евгени__. И щастлива…
__Владиков__. Бих изглеждал на злоупотребител с доверието и гостоприемството на баща ти, един благороден человек…
__Евгени__. И аз тъй си обяснявах само решението ти… то е диктувано от деликатно чувство.
__Владиков__. Аз направих жертва жестока за мен.
__Евгени__. И за мен… Но нищо… Помните ли какво е рекъл поетът Болинтинеано? „Разстоянията от един полюс до другия не могат раздели…“
__Владиков__. „Две влюбени сърца.“
__Евгени__ _(туря пръста си на устата усмихната)._ По-надълго утре, там… Ще бъдеш точен.
__Владиков__. Как, да!
__Евгени__. Сбогом!
__Владиков__. Един миг още. А онова?
__Евгени__. Крецулеско? Спокойна съм.
__Владиков__. Да?
__Евгени__. По причина, види се, на чичовия траур, от приличие той не прави по-нататъшни постъпки. Душата ми се сега разслаби.
__Владиков__. Прекрасно. Като печелим време, всичко печелим.
__Евгени__. Сбогом, Михаиле! _(Целуват се бързо.)_ Не ме придружавай.
__Владиков__. Не през двора — из тая врата… _(Вика от другата врата.)_ Катинке! _(Катинка влазя.)_
__Евгени__. Сбогом. _(Излазят с Катинка.)_
Явление 3
__Владиков__ _(сам)._ Благородна душа! _(Чете писмото.)_ Важно! Непременно сега трябва някой да тръгне за Русчук. _(Изскоква и вика отвън.)_ Иване! Иване! По-скоро у Странджата, всички да дойдат веднага! _(На себе.)_ Велика услуга ни прави Евгени. Как да се не люби лудо такава прелестна, такава огнена душа!
Чуват се шумни гласове и стъпки навън и гласът на слугата, който вика: „Господин Владиков, ето ги идат!“
Явление 4
__Владиков__, __Странджата__, __Бръчков__, __Македонски__, __Попчето__, __Хаджият__ и __Дерибеев__ (влазят шумно), после __Мравката__ (като бабичка)
__Странджата__. Връщаме се, Владиков. _(Гледа по земята.)_
__Владиков__. Какво търсиш?
__Странджата__. Изпуснал съм тука ключа на кръчмата. Ето го! _(Вдига го.)_
__Македонски__. Ура! Хайде у Странджата!
__Мравката__ _(влазя, облечен като прегърбена бабичка)._ Благодаря, Владиков: щях да зъзна в магарешкия рай тая нощ.
__Македонски__. Бонсоар, мадама! Ура! Да те прегърна сега!
__Мравката__ се брани и отива в другата стая.
__Владиков__. Господа! Изтрезнейте! Имам важна работа да ви съобща.
__Странджата__. Слушайте!
__Владиков__ _(затваря добре вратата. С тържествен вид)._ Господа, преди малко приех това писмо по извънреден куриер от русчушкия комитет. Да ви кажа с две думи съдържанието. Първо: имало необикновено важни работи да ни се съобщат по въстанието, което ще избухне тая пролет. И това е нужно безотлагателно.
__Македонски__ _(ниско)._ Това го знай вече бачо ти Македонски.
__Владиков__. Второ: да се занесат на Левски пашапортите, които бе забравил тук. Те му били необходими, за да може да напусне Русчук, дето го дирят. Само до 24 февруарий можал да остане в Русчук, т.е. утре заран, и ако тръгне без тях — а той бил принуден да бяга от Русчук, — може да иде на въжето. Вие знаете животът на апостола колко е драгоценен и за нас, и за въстанието. Прочее, трябва някой да тръгне веднага, още тая нощ, за да завари Левски и се срещне с другарите ни там. Има само три часа до трена.
__Странджата__. Тогава… по-скоро. _(Ослушва се.)_ Фъртуната свири.
Влазя __Мравката__ в обикновени дрехи.
__Владиков__. Това е работа, момчета. Левски, както знаете, се крие у баба Тонка. Трябва да пратим човек безстрашлив и съобразителен за тия две важни мисии. Оттука по железницата — за Букурещ и оттам — за Гюргево. За Дунава лодка не трябва, той сега е замръзнал и пеши може да се мине — главното е човекът сега…
__Странджата__. Ах, де ми здравицето, де ми здравицето!
__Хаджият__. Трябва да се спаси апостолът!
__Странджата__. За неговата глава десет наши могат да идат! Трябва да се спаси!
__Владиков__ _(след кратко мълчаливо очакване)._ Сега да ви кажа и другото: това предприятие е твърде опасно. Трябва да знаете, че на всеки сто разкрача на дунавския бряг пазят турски караули — големи предпазителни мерки са вземали турците. В самия Русчук пъплят шпиони. Който се реши, трябва да си тури главата в торба… дето го казват. Но за такива свети работи кой от нас ще пожали живота си? И тоя път нека покажем, че браилските юнаци не се боят от опасност, кога се касае за освобождението на България. _(Възцарява се отново мълчание. Взема един вестник от стола и се зачита. Глухо шушукане и пак тишина.)_ Господа! Кой се решава? _(Мълчанието продължава. Става прав.)_ Господа! Аз отивам.
Настава оживлено шушукане.
__Владиков__ _(На себе си.)_ Трябва веднага да напиша на Евгени, че утре срещата е невъзможна. _(Високо.)_ Приемате ли ме, момчета! Намирате ли ме достоен за такава висока чест?
__Странджата__. Не, не! Всички са достойни да умрат за отечеството.
Шум.
__Гласове__. Всички, всички!
__Странджата__. Жребий!
__Всичките__. Жребий, жребий!
__Бръчков__ _(става развълнуван)._ Господа, ако на хъш бе позволено да пролива сълзи от умиление, аз бих пролял сега моите: всички сме готови да се принесем в жертва за свободата на България. Тя може още да се гордее с храбри чеда. Никой няма да посрами славното име хъш!
__Хаджият__ _(гръмогласно)._ Никой!
__Бръчков__. Истина е, че който се наеме да иде сега в Русчук, то се вика, че отива в устата на ламята, вика се, че си търси смъртта.
__Странджата__. Истина е и ние се не боим от нея!
__Бръчков__. Но според мене не е въпросът тук само кой да умре мъченик, но кой ще извърши с най-голяма сполука мисията си. Например, ако не знае Русчук добре, ако там няма никакви верни познайници, които да му помогнат в случай на нужда, ако не знае де е къщата на геройската баба Тонка и тя го не знае — как ще сполучи да се срещне с Левски, без да го не хванат турците? Това одеве разбираше и Владиков.
__Хаджият__. Доколкото знам, от нас само Македонски и Странджата са били там… и кой още?…
__Странджата__ _(кашли)._ Ах, де ми здравицето?
__Бръчков__. Видите ли, според мене жребият е несгоден тука. Да размислим по-добре братски кой е фамилиарен с Русчук. Нему ще се падне честта да тръгне с посланието. И тъй, да улесня работата, господа, аз предлагам мене си като вещ в Русчук.
Ново шумение, знакове на удивление.
__Македонски__ _(силно развълнуван)._ Не, аз ще ида. _(Сърдито.)_ Бръчков не може, Бръчков не познава добре Русчук, Бръчков прави песни, Бръчков ще го усетят и обесат!… А Македонски е живял шест месеца в Русчук, ял е и пил е сто пъти със синовете на баба Тонка, нощувал толкоз пъти у баба Тонка, знае отде се влазя у баба Тонка, и от уличката, и от пътя, и откъде брега, през стобора, и е по-стар петнадесет години, и няма да се даде мърша да го обесат… Да! Запрещавам на Бръчкова! Аз ще отида!
__Няколко гласа.__ Македонски, Македонски да иде!
__Странджата__. Бръчков да отстъпи.
__Дерибеев__. Бръчков да отстъпи.
__Хаджият__. Подкрепям.
__Бръчков__. Не ме щете? Отстъпвам.
__Владиков__ _(тържествено)._ Събранието избра Македонски за опасната и славна мисия да ходи при Левски! _(Към Македонски.)_ Вземи тоя плик с тескеретата. И тъй, Македонски, тази нощ след два часа тръгвай за Букурещ. Хай готви се, времето бърза — както казва моят учител Раковски: „Време иде, време бежи!“
__Странджата__. За разноски сега да видим.
__Македонски__. Не се грижете, имам.
__Владиков__. Отде, дявол?… Сега, господа, да похапнем и да пийнем за сполуката на Македонски.
Ядат и пият на крака.
__Македонски__. Господа, да останат за мене две бутилки с коняк. Ще ми потрябват на замръзналия Дунав. _(Гужда ги настрана.)_
__Бръчков__. Кажи много здраве отдалеко на Балкана.
__Македонски__ _(чука се с него)._ И на русчушките бесилки.
__Попчето__. Пази се, Македонски, да се не запознаваш с тях отблизо.
__Македонски__. Още конопът не е израсъл, от който ще се уплете въжето за Македонски… Но куршумът може да е излян… Да живей България!
__Странджата__ _(чука се пак. Към Владикова)._ Аз хем пия, хем ме е яд за загубата тая нощ.
__Владиков__. Каква загуба?
__Странджата__. За първия план. Въстанието благородно — а онова велико беше: султанът убит, в Цариград революция и междуособие, настава страшна бъркотия… Сърбия отваря война, България въстава… разтреперва се целият Балкански полуостров. Е, такъв миш-маш. Жално.
__Попчето__. Аз ви казах, че хилядо франка ще дам!
__Странджата__ _(сърдито)._ Въшки! Пий, па мълчи!
Навън фучи вятър.
__Хаджият__. Фъртуната се усилва. Македонски, вземи си топла дреха.
__Македонски__ _(сочи двете стъкла)._ Ето я?
__Странджата__ _(смее се)._ Знаете ли одеве Македонски защо веднага не предложи себе си за Русчук? Аз отгадах: мило му беше за закуските и бутилките — не за главата! _(Смее се яката.)_
__Владиков__. Вярно. Аз бих му дал кожуха си, но нямам други, обраха ме по-преди.
__Хаджият__. Нали когато нощува Македонски у тебе?
__Владиков__. Да, всичките нови дрехи.
__Македонски__. Тая кьопава влашка полиция: чорт да я вземе.
__Владиков__. Само шубата със соболевата кожа струваше сто и петдесет франка!
__Македонски__ _(на себе си)._ Евреите дадоха за нея само осемдесет франка. Разбойници!
__Владиков__. Какво кажеш?
__Македонски__. Думам си, че осемдесет франка ми стигат за пътуването… Сега да ида да се преоблека и да тръгвам за път. Недейте дохожда всички да ме изпращате! Па ще се кача в третия клас, не се оскърбявайте!
Ръкуват се.
__Владиков__. Добър път!
__Странджата__. Върни се жив и здрав!
__Македонски__. Отрязвам тая, ако ви я не върна здрава и читава.
__Странджата__. Чакай да те благословя! _(Прекръстя го по лицето и го благославя.)_
__Всички__. Сбогом! Сбогом! _(Целуват се. Македонски от вратата им прави въздушни целувки и излазя с двете бутилки коняк в ръце.)_
Явление 5
__Горните__ без __Македонски__
__Бръчков__. Завиждам му, право ви казвам. Той отива в България. Аз бих влязъл в нея само по тоя начин, или пък с оръжие в ръка…
__Странджата__. Юначе, браво! _(Намръщва се болезнено и сяда.)_
__Бръчков__. Какво ви е? Прилоша ли ви?
__Странджата__. Малко нещо.
__Владиков__. От уморяване, без друго.
__Странджата__. И от вълнение… Яжте и веселете се, мене не гледайте. _(Хваща се за гърдите.)_
__Владиков__. Пий едно успокоително. _(Отваря долапа и му поднася в чашка питие.)_
__Странджата__. Благодаря. _(Пие и ляга. Другите го окръжават с участие.)_
__Бръчков__ _(към Странджата)._ Добре е да се прибереш, уморен си… Господа, аз си отивам, тая нощ ще допиша прокламацията.
__Странджата__ _(болезнено)._ Напиши я огнена!
__Владиков__. Добре. Утре до обяд трябва да се напечати: госпожа Цанчова ще занесе възванията в Мачин.
__Бръчков__. У моя домакин няма да тропам, че е късно. В някой хотел ще ида да работя.
__Странджата__ _(поставва малко)._ Бръчков, я прочети, каквото си написал.
__Владиков__ и __Хаджият__. Да, прочети!
__Бръчков__. Мога. Само началото. _(Разгръща една хартия. Чете.)_ „Възвание към българския народ!“
__Странджата__. Тури: „Към храбрия български народ!“…
__Бръчков__ _(чете)._ „Братя! Петстотин години почти ние гнием в черно робство! Петстотин години пъшкаме под жестокото и нетърпимо иго на азиатските султани!“…
__Странджата__ _(поставва още повече и добива седяще положение)._ По-силно, тури: „Краставите султани!“…
__Бръчков__. Поправките после! _(Чете.)_ „Един млад и жизнен народ със славна история, който брои за свои прадеди Крумовци, Симеоновци, Самуиловци, Асеновци, е достоен за по-човешки живот.“
__Странджата__ _(ръкоплещи с въодушевление)._ Браво! Да, такъв народ заслужава свобода! И тая свобода ще я спечели с борба и с кръв. _(Става.)_ Храбрите български синове не се боят от жертви. Ще потрепери скоро Балкана от рева на Симеоновия лев! Кръв тиранска ще залее свещената българска земя!…
__Владиков__. Странджа, успокой се!
__Странджата__. Свобода! Свобода! Без свобода не може вече да се живее!… И ние ще се принесем жертва за нея, братя, за сладката свобода!… Нека България да възкръсне, та ние да умрем… Аз и в гроба ще живея и ще се радвам!… Които са свободни, са безсмъртни. И когато аз пак развея левското знаме… _(От вълнвние полита изнемощял. Неколцина го подхващат и го полагат на канапето)._
__Владиков__. Бръчков, престани! Странджата се вълнува. Прекрасно захващаш. Иди допиши възванието.
__Странджата__. Огнено! Огнено!
__Владиков__. Странджа, ти се много вълнуваш. Имаш нужда от успокоение. Почини си, па да си идеш с кола.
__Странджата__ _(подир малко мълчание)._ Ох, тежко… Чини ми се, че ще оздравея, щом дъхна балкански хладец и ми замирише на здравец. Ние нямаме готово знаме.
__Бръчков__ _(като отива към вратата)._ Знаме ще се намери, щом има знаменосец.
__Владиков__ _(ниско на Странджата)._ Евгени Добревич шие… Това поверително ти казвам.
__Странджата__. Да е жива!… Там да се мре, брате, тука ми е страшно…
__Хаджият__. Иде някой.
Явление 6
Горните и __Македонски__
__Македонски__ _(влазя запъхтян в пътнишко облекло и с бутилка в ръка)._ Ето ме, пак се върнах!
Всички учудени.
__Хаджият__. Македонски!
__Владиков__. Какво има? Много скоро се видяхме?
__Македонски__. Една поразия стана!
__Владиков__. Какво?
__Македонски__. Абе с тоя проклет Христович. _(Озърта се към вратата.)_
__Владиков__. Каква работа има с Христовича?
__Македонски__. Давих го!
__Владиков__. Ти, безумнико!
__Македонски__. Не викай: твоята чест браних! Влизам у Гиковата аптека да си купя малко сулфато… Аз всякога, когато ще пътувам по такъв начин, правя тия предпазливости. Имам тая привичка още от Панайотовата чета. У Гика — Христович и Гробев. Додето чакам сулфатото, те приказват. Аз ги слушам. За тебе приказваха… Я ми кажи ти, добре ли си с Добревича? _(Полага стъклото на стола.)_
__Владиков__. В най-добри отношения. Той е благороден човек и ми симпатизира.
__Македонски__. Христович казваше на Гробева, че Добревич те изгонил позорно из къщата си… Знаеш ли за каква причина?
__Владиков__ _(смутен, на себе си)._ Дали е пръсната някоя история за Евгени?
__Македонски__. Изпъдил те бил Добревич из къщата си… за кражба.
__Владиков__ _(скоква от мястото си)._ Подлец! _(Откачва от стената револвера.)_
__Странджата__ _(спуща се)._ Владиков!
__Владиков__ _(на Македонски)._ Кажи ми, де е той сега? _(Иска да изскокне.)_
__Македонски__. Оставих го в праха.
__Хаджият__ _(задържа го)._ Презри, Владиков!
__Владиков__ хвърля револвера и сяда запъхтян.
__Македонски__. Виж, и как искаш от мене да се не сърдя. За мене да беше казал тия клевети, пак щях да изскокна из кожата си, а колко повече за тебе… Обадих се тогава, казах му, че ще му счупя джонгата, ако не млъкне… Отвори ония уста въз мене, вдигна бастуня… Тогава аз не помня какво стана… Четворица души едвам можаха да измъкнат пръстите ми от гушата му… Да го вземе дяволът! Отде се взе в най-сериозното ми време!
__Странджата__ _(сърдито)._ Е, ти я оплеска сега! Ще те арестуват! Твоята мисия в Русчук пропадна!
__Попчето__. Какво стана после?
__Македонски__. Спогна ме полицията — какво ще стане? Троица души ме спогнаха… Аз ударих из една тъмна улица. Загубих се от очите им. У Странджата отивам — заключено. Ето ме тука!
__Владиков__. Без друго и тук ще дойдат. С револвер ще браня входа на жилището си. Но ти пропусна трена.
__Странджата__. Да те вземе дяволът! Сега пътуването пропадна. И Левски загина! И Бръчкова не знаем де е да го викаме… Само аз, ти и той знаем Русчук. _(Тръшка се на канапето.)_
__Владиков__ _(гледа часовника на стената)._ Па и време няма: един час има до букурещкия трен.
__Македонски__. На, тръгвам за гарата. _(Отива да отвори вратата.)_
Явление 7
Горните и един стражар.
__Македонски__ _(заключва вратата)._ Идат някои тука.
__Владиков__. Това е полицията.
Чукат отвън.
__Странджата__. Отиде всичко нахалост. _(Скуби си косата.)_
__Владиков__ _(към вратата)._ Кой тропа там?
Отвън се чува глас: „В името на закона отворете!“
__Македонски__ _(взема стъклото и се спуща към другата врата към улицата, но се повръща уплашен)._ И тука пазят!
Тропането се повтаря.
__Странджата__. Отвори, Владиков. На закона не можем да се противим.
__Владиков__ _(отваря)._ Заповядайте!
Влазя стражарят и изглежда всички.
__Македонски__ _(на себе си)._ Този не е от тях.
__Стражарят__. Г-не, вие ли сте учителят Владиков?
__Владиков__. Аз съм. Какво желаете?
__Стражарят__. Тука преди малко предполага се да се е скрило едно лице, което преследва властта. Кой тука е Македонски?
__Македонски__ _(в пълно хладнокръвие)._ Тука няма никой Македонски. Тука са почтени хора.
__Стражарят__ _(към Странджата, подозрително)._ Вие, господине, не се крийте в сянката. _(Ниско.)_ Тоз има подозрителна физиономия… Кажете истината, господа. С укриване няма да си помогнете.
__Македонски__. Казахме я. Тук са почтени хора.
__Стражарят__. Това не подлежи на моето оценение, господине. Тука диря един злодеец; понеже не го обаждате, моля ви всички елате в полицейския участък. Там ще ви освободят, ако сте невинни.
__Странджата__ _(на Македонски)._ Защо не казахте правото, господине?
__Македонски__ _(на себе си)._ Проклети дъртако! Издаде ме.
__Странджата__ _(към стражарина)._ Човекът, когото дирите, наистина е пред вас. Не е добре да страдат няколко души за едного. Аз съм! Аз давих Христовича!
__Македонски__. Странджа!
__Стражарят__. Благодаря ви, че ме избавихте от неприятност да влача в участъка тия почтени хора. Извинете, господа. _(Покланя се на Македонски и на останалите.)_
__Странджата__. Тая нощ съм в которника. Все ми е едно — в избата или там. Прощавайте! Лека нощ!
Изкарват го, останалите стоят вкаменени.
Завеса.
Действие четвърто
Явление 1
Сиромашка гола стая. Стени олупени. Два нечисти кревата от дъски, зле подпрени на дървета; проста печка, незапалена. Прозорец един, залепен наполовина с хартия. На един стол свещ в устата на шише. Нощ, тъмно.
__Македонски__ _(тропа извън на вратата)._ Отворете бре, хора! Измрели ли сте, та не чуйте! _(Чука пак.)_ Македонски съм аз, сам Македонски, от главата до краката, а не съм някой пунгаш да ви окрам богатия салон. Напротив, нося ви дръвца да се огрейте, скотове безчувствени! _(Чука.)_ Отворете бе, че ще замръзна, от турско чак ида, от столицата на Мидхад паша и много здраве ви нося от него и от харема му. Чака ви с отворени обятия и с вдигнати бесила! Не отговаряте? Потайте се? Има някоя лъскава при вас! Раз! Два! Три! _(Рита силно вратата, тя се отваря с пукот. Македонски влазя с една стиска дърва под мишницата, облечен в дебел кожух (полушубка) и рунтава гугла. Гледа учуден в тъмната стая.)_ Ха! Тука га че няма никой! А мене се чуха човешки гласове. Каква е тая дяволия? _(Драска кибрит и запаля свещта на стола, гледа навсякъде и под леглата.)_ Няма никой! И тук студ, както и вън. Б-р-р-р… студ, та се пука. _(Търка си ръцете и скача.)_ Ай, ай, ай, ай. А аз си мислех, че ще намеря топличко. У циганин кисело мляко и у хъш топло зимаска! _(Плюе по стаята.)_
Явление 2
__Македонски__ и __Хаджият__
__Хаджият__ _(влазя)._ Македонски! Ти ли си бе? Оживе ли? _(Прегръщат се и се целуват в устата.)_ Добре дошел! Добре дошел! Кога стигна? Ами що дириш тука? Две недели те няма! Ние те мислехме, че си на бесилото или в дъното на Дунава.
__Македонски__. И бесило щях да видя, и на дъното на Дунава щях да бъда. То после ще го разправя, а сега я чакай да напълня устата на тая ламя, дето зей като чорт, и да видим как ще хване да реве. _(Наднича в собата и бърка с щипците.)_
__Хаджият__. Добре, че носиш и дръвца. Попчето и Мравката огън никога не палят, за да се не изгали и приучи собата им на разкошен живот. _(Тика му дървата към собата.)_
__Македонски__ _(клекнал пред собата, реже тресчици)._ Да не мислиш, че ги нося от Русчук, за да стопля Попчето и Мравката? Нося ги от училището — там отидох най-напред да диря Владикова. Нямаше го, заключил стаята си, предателят! Дадох на слугата му писмото, па си взех от школските дърва — и те народни, и аз народен — и дойдох да нощувам в колибата на Попчето и Мравката… А виж тия бербанти, необразовани, как причакват гостите! И живеят в деветнайсети век! Срам и позор! _(Разбърква пак пепелта, за да накладе огъня. Отстъпя настрана.)_ Хаджи, ламята държи в устата си змия. Ти такова нещо виждал ли си?
__Хаджият__ _(наднича боязливо)._ Как? Македонски. Една змия в собата, свила се на търкало в пепелта!
__Хаджият__. Враг, чорт и бяс! В тоя мраз? Тя е мъртва.
__Македонски__ _(бърка пак с предпазване)._ Наистина вдървила се е като моите крака на Дунава… Я чакай да я изтегля… Вай, тежко, като че е пълно с куршум! Ах, това не ще да е змия, това е нещо като зелен мишин, я чакай!
__Хаджият__ _(дръпва се)._ Предпазвай се назад, може да е змия.
__Македонски__ _(издърпва тежкия предмет и той тупва на земята, като издава металически звук: няколко жълтици се потърколват)._ Кемер!
__Хаджият__ _(спуща се)._ Злато!
__Македонски__ _(грабва кемера с една ръка, с другата хваща Хаджият за гушата)._ Не приближавай, че ти изкарвам душата!
__Хаджият__ _(яростно)._ Да делим! Да делим!
__Македонски__ _(държи надалеч от Хаджият кемера)._ Чакай, по-напред да разберем каква е работата! А бре! Това да не е магия?
__Хаджият__. Не е магия.
__Македонски__. Чакай да преброим! _(Изсипва кемера.)_ Не простирай ръката, че ще те ударя да те пресуша. Стой нататък.
__Хаджият__ _(отстъпва, но внимателно следи в броенето)._
__Македонски__. Сто и десет наполеона! На, вземи ти тоя куп, а пък аз да туря тия търкалца в пазвата, да ги не изядат мишките. _(Тъпчи си в пазвата пари.)_ Бе стоплих се, изпотих се, без да палим огън. Златото сгрявало… Ама не ставай будала, Хаджи: измисли кой зевзек е искал да ми направи такава подигравка на връщането ми от Русчук! Ама смешници хора имало, а!
__Хаджият__ _(удря се по челото)._ У-у-у! Колко съм гарга! Сетих каква ще е работата. _(Озърта се, по-ниско.)_ Вчера вечерта в митрополийската градина е обран и давен мачинският турчин търговец, Хаджи Ибрахим, знаеш, шпионинът оня. Едвам го свестили.
__Македонски__. Ах, този звяр: нали той издаде в Тулча Инджето!
__Хаджият__. Главата си отрязвам, че Мравката и Попчето са заварили тая попара. Кой освен тях ще дойде да крие кемера в собата им? Отворено ли беше, когато ти дойде?
__Македонски__. Аз счупих вратата.
__Хаджият__ _(стреснато)._ Ах! Забравих да ти кажа да не шумим. В другата стая лежи Странджата болен. Зле е болен. Преди девет дена го пренесохме тук: изпъдиха го от гостилницата му.
__Македонски__. Чакай да го видя. Ах, той ме избави тогава и се самопожертвува.
__Хаджият__ _(взема свещта)._ Два деня стоя в затвора и оттам излезе по-болен. Отърва го Владиков: ходи при самия министър. _(Влазят в другата стая. След малко излазят.)_
__Хаджият__. Заспал е, да не правим шум.
__Македонски__. Добре казваш. А кой го наглежда?
__Хаджият__. Бръчков повече стои при него. Другите се не свъртат.
__Македонски__ _(подир малко мълчание)._ Ами сега ние тук ли ще седим като гугумани, доде дойдат да ни сварят? Хайде да идем да повечеряме на топло, па да погуляем като почтени хора.
__Хаджият__. Грабна ми думата из устата. Но накъде?
__Македонски__. На някой хубав ресторан, дето има благородни маджарски вина и лъскави Смарайдуци… разбираш? В „Петербург“! _(Смига му.)_
__Хаджият__. Ама с файтон!
__Македонски__. Да. Хайде в „Петербург“! А пък тия дърва да останат на Попчето и Мравката. Когато дойдат, нека познаят приятелството на Македонски. _(Излазят и притварят вратата тихо.)_
Няколко секунди тишина на сцената; чува се само сухо изкашлюване на __Странджата__.
Явление 3
__Владиков__ и __Дерибеев__ влазят.
__Владиков__. Няма никой.
__Дерибеев__. И свещта запалена. _(Поглежда в другата стая.)_ Странджата спи.
__Владиков__. Да приказваме полека. Каква е тая гатанка? Македонски казал у мене, че ще дойде да нощува тука. Дохождал ли е, не е ли — не е известно. А аз исках да го видя. _(Разтрива си ръцете.)_ Ама студ! Бе то тук имало дървца малко, я дай, Дерибеев, да накладем огнец. И нещастният Странджа ще замръзне… Тия господа, където и да са, тука ще дойдат. _(И двамата клякат да кладят огън.)_ Тая нощ необходимо е да направим събрание в училището: известията от Русчук са много важни!… А! Собата се запали… Де ще са сега Бръчков и Хаджията?
__Дерибеев__. Дето винаги; на кафене „Галац“.
__Владиков__ _(грее се)._ Слушай, гълъбче, я се затечи да ги извикаш. Там трябва да са и другите. Но оттук до „Галац“ има много път, вземи кола. На тия два франка.
__Дерибеев__ излазя.
Явление 4
__Владиков__ сам.
__Владиков__. Постоплих се малко. Писмата от Русчук много важни. Работата оттатък Дунава била много напреднала. Искат ни да бъде готова четата до петнайсет дена! Тя ще чака сигнала на въстанието, приготвено вече, та да премине Дунава и подаде братска ръка на въстаниците… Нашият идеал приближава да се осъществи. Пак ще бъдем честити да развием левското знаме под българското небе. И слава богу. И момчетата ще се възродят. А то всички са се обърнали на вагабонти от бездействие. А аз? И аз се изовчих. Залибихме се с Евгени… За нея мисля все. И защо тая любов! Завчерашното й писмо бе пълно с огън и страст… От страна на Крецулеска тя се е поуспокоила: той се умълча… За по-богата се блазни… Сега чувствувам, че една дума да й кажа, тя е готова да побегне с мене накрай света; а пък аз съм способен за нея да ритна всичко — и революция, и отечество, и идеали, за които толкоз години страдам! Не! Тая връзка ме плаши. По-добре, че се яви случайно да минем в България, о, по-скоро!… Сега чета трябва да устроим. Пари? Пари трябват, най-малко шестотин наполеона за оръжието и за другото… Няма ги! _(Мисли.)_ Важен въпрос. _(Разхожда се развълнувано.)_ Само един изход има. Други няма. Да, въпросът за мене е решен, по начало. Като нямаме пари, да ги заемем от ония, които имат. Който прави революция, няма право да се двоуми пред избора на средства. Най-достъпното е най-доброто. Една велика цел освещава всичките средства. Главното е да се сполучи. Светът, и сам господ, е партизанин днес на успеха. Добре, че имаме Македонски — той е безценна сила… Трябва да повикаме още сега Шандор Новицки, комуниста: той обладава разковничето, което отваря богаташки каси.
Спира файтон при вратата.
Кой ли ще да е? Дерибеев? Не може за толкова късо време да иде и да се върне: няма пет минути. _(Отваря вратата и се взира в улицата.)_ Кой си ти?
__Глас отвън.__ Возач. Ваша милост ли викат Владиков?
__Владиков__. Мене. Кого докара?
__Гласът.__ Сам ли си тука?
__Владиков__. Сам съм. Кой е в колата?
__Гласът.__ Една млада госпожа.
__Евгени__ влазя, наметната със скъп кожух.
Явление 5
__Владиков__ и __Евгени__
__Владиков__ _(слисан),_ Евгени! Как? _(Прегръщат се бързо.)_
__Евгени__. Владиков, една минута само искам да ти говоря. Ах, боже мой, ах, боже мой!… Пак ноще!…
__Владиков__. Евгени, това място е невъзможно за тебе.
__Евгени__. Зная, дирих те у вас.
__Владиков__. Какво има?
__Евгени__. Важно нещо… за мене.
__Владиков__. Евгени, на един миг, пардон! _(Излазя навън. Чува се гласът му.)_ На ти пет франка възнаграждение. Който и да дойде и поиска да влезе тука, кажи му, че господин полицейският комисар е вътре. Като си излезе тая госпожа, ще получиш от мене още пет франка. Разумя ли?
__Глас отвън.__ Господ и пречиста майка божия да те поживят, боерино.
__Владиков__ _(влазя)._ Елате до огъня! _(Потегля й единственото сламено столче. Снишава гласа си.)_ Какво е?
__Евгени__. Михаиле, ти ще ме вземеш за най-лекомислена мома. Това, дето правя, е цяло безумие…
__Владиков__. Евгени, не говори тъй, ти знаеш моите чувства… Казвай по-скоро! Евгени, ти си за мене идеално същество. Но кажи ми…
__Евгени__. Пак за Крецулеска! Крецулеско прави други ден, в неделя, официално предложение!
__Владиков__. Не може да бъде. Нали беше напуснал тая мисъл?
__Евгени__. Това и мене учудва.
__Владиков__. Просто откажи!
__Евгени__. Но аз ще огорча баща си. Той гради големи надежди върху тая богата сватовщина. Ти знаеш, че го обожавам. И той, и мама са хлъцнали от радост.
__Владиков__. Какво решаваш?
__Евгени__. Затова дойдох при тебе да ми дадеш съвет. Аз съм замаяна! Как да се отстрани това потресение в нашия дом?
__Владиков__. Евгени, ще ти разкрия с две думи моето положение и това ще ти обясни защо още тая минута не грабам такъв пленителен ангел и да бягам накрай света с него… Евгени, ние се готвим отдавна да минем в България със знамето. Случай се скоро представя: организуваме чета и аз съм се цял посветил на това дело… Върна ли се жив от похода — нищо не може ни раздели през живота и ще делим заедно грижи, радости и идеали… Дай ръка…
__Евгени__. Милий мой! Герою мой!
__Владиков__. Сега за средството. Аз намерих средство!
__Евгени__. Кажи, Михаиле!
__Владиков__ _(натъртено)._ Ето какво: след два дена, нито след двайсет, нито след два месеца Крецулеско няма да направи предложението си. Ако стори това, баща ти, без да ти обади даже, ще му откаже.
__Евгени__ _(зачудено)._ Това е много загадъчно. Ах! Да не би в горещината си да прибегнеш до безразсъдности или заплашвания, или насилие над когото и да било?
__Владиков__. Бъди спокойна от тази страна. _(На себе си.)_ Шандор Новицки ми трябва още тая нощ.
__Евгени__. Дълбоко ти благодаря! Сега аз да вървя! Нашите са на операта без мене. Аз се отскубнах от дома и дойдох да те подиря на училището — там слугата казал на возача, че си тука… Утре не можах да имам тоя таен разговор. А времето не търпи. _(Тръгва.)_
__Владиков__. Прощавай, гълъбо! _(Прегръщат се леко.)_
__Евгени__. Прощавай! Моята вечна признателност и вечна любов.
__Владиков__ _(туря си шапката)._ Аз ще те придружа до дома ти… _(Излазят.)_
На сцената няколко секунди тишина, през което време чува се гърмеж от кола, които се отдалечават.
Явление 6
__Бръчков__ и __Дерибеев__
__Бръчков__ _(влазя с Дерибеева)._ Свещта гори, Владикова няма.
__Дерибеев__. Ето бастуна му.
__Бръчков__. Възможно е да се върне, па и другите ще ни намерят. Да почакаме. _(Греят се на огъня.)_ Но де е отишел Владиков?… Казваш, че Македонски донесъл от България важни известия!
__Дерибеев__. Крайно важни.
В съседната стая се кашли.
__Бръчков__. Ниско, да не обезпокоим знаменосеца. Той гние мизерно тука, безпомощен. Богаташи имаме — тоя герой мре без лекар, без средства, без пригледвачи. Откак съм тука, аз хванах да оправдавам началата на комунизма. От една страна — разкош, от друга — мизерия! Не, тоя строй е безнравствен, невъзможен. Трябва да се разруши гнилото здание и да възтържествува всемирната правда. И колко жертви ней ще да се пренесат! В бащината си кантора аз виждах само България поробена; тука съм в свободна земя и виждам, че робството се простира на человечеството. Тираните не са само ония, които носят чалми. Тирани се крият и под цилиндра, и под расото, и в душата на всеки по-силен, който е такъв, защото тъпче по-слабия. Трябва труд, труд ужасен! Въз развалините на това общество да се съгради царството на равенството и на правдата!
__Дерибеев__ _(стреснато)._ Наполеон! _(Взема от пода жълтица.)_
__Бръчков__ _(гледа жълтицата)._ Наистина, наполеон. Отде са забогатели толкова Мравката и Попчето, та ръсят наполеони!
__Дерибеев__. Може би от Владикова е паднал.
__Бръчков__. Ще го питаме… Занесе ли уводния ми член в печатницата?
__Дерибеев__. Занесох още по обяд. Печатарят ми каза утре да му занесем осемдесет франка, инак няма да излезе тоя брой от Свободен дух.
__Бръчков__. Ще видим. Кажи му да не би да ми спре вестника, че ще го вземат чортовете. Аз ще му платя два броя изведнаж… Дека се бавят?… Аз искам да се видим, па да ида у дома да се захвана за работа. Има три дописки да напиша: от Плевен, Пловдив и Видин. Само плевенската съм захванал. Ти не можеш ли ми помогна? Напиши една дописка от Видин!
__Дерибеев__. Какви новини да туря там?
__Бръчков__. Тури, че еди-кого си заклали, че еди-кому си обезчестили турци дъщерята, че еди в кое село заптиета подпалили две къщи и изгорили живи осем души българи — туряй и имена… Всичко, каквото можеш, страшно тури… То все вярно ще излезе за Турция.
__Дерибеев__. Аз имам едно нещичко вече. Дали ще има място в тоя брой?
__Бръчков__. Какво имаш?
__Дерибеев__ _(срамежливо)._ Написал съм една поезия против Петреска, защото завчера ходих да искам абонамента за Свободен дух, а той ме изпъди.
__Бръчков__. На такива повлашени животни се отговаря не с поезия, ами с юмрук в муцуната. Ти как-как гледай утре да събереш няколко абонамента да платим барим половината на печатаря и да променим счупеното стъкло на прозореца, че страшно духа студ, пък соба не палим, та не мога да държа перото.
__Дерибеев__. Ако евреите додат пак за нещо вехто, да им продам ли?
__Бръчков__. Та какво имаме? Всичко сме продали — и вехто, и ново.
__Дерибеев__. И от вересиите на Изгубена Станка нищо не можем да приберем… Защо не пишеш на баща си да ти прати пари? Все така ли ще гладуваш?
__Бръчков__. Не искам да му се моля.
__Дерибеев__. Защо? Син му си.
__Бръчков__. Срам ме е. По-добре умирам от глад, но безхарактерност не направям.
__Дерибеев__. Но какво ще правим най-после?
__Бръчков__. Тая пролет без друго ще има чета. Аз ще вляза в нея и ще мина в България.
__Дерибеев__. Дай боже, и аз… _(Разгръща хартия.)_ Бръчков, да ти прочета поезията.
__Бръчков__. Какво си писал? Ти си бил поет, а?
__Дерибеев__ _(свенливо)._ Дал ми господ талантец; но съм много срамлив естествено, та не смея да изляза лред публиката.
__Бръчков__. Хубаво правиш. Талантът винаги върви заедно със скромността.
__Дерибеев__. Аз само не обръщам внимание там в погрешките на изречението в стиховете… на поезията, а в ритмите и стъпките като вода отива. То е една сатира, разбираш? _(Чете.)_ „На господина Димитро Петреско, български изверг и лояв толум!“ Как ти се струва заглавието?
__Бръчков__. Твърде рязко. Остави само „На г-на Петреска, браилски нотабил“. Тая титла му стига.
__Дерибеев__ _(чете)._
А бре, байно ле Петреско,
а бре, пиле румънеско!
Мозък няма в твойта тиква!
Гарга ли си, или чавка,
та продаде твойта рода
зарад топла мамалига?
__Бръчков__ _(ослушва се)._ Идат!
__Дерибеев__. Бръчков, не им казвай нищо за наполеона, че тия гладни зверове ще искат да го разделят на всички. _(Скрива ръкописа.)_
Явление 7
__Горните__; __Македонски__ и __Хаджият__ (влазят)
__Македонски__ _(спуща се към Бръчкова)._ Владиков!… О, той бил поетът! Здравствувай, Бръчков! Много ти здраве от Мидхад паша! _(Прегръща го, целуват се в устата.)_
__Бръчков__. Добре дошъл! Чакахме те!
__Македонски__. Ама дека Владикова? Като минавахме край кафене „Галац“, обадиха ни, че тука ни чака, и за да го направим да не ни чака, взехме файтон. Разорихме се за него, а го няма.
__Бръчков__. И мене викали, дойдох, няма го. Огънят запален, свещта свети, няма никой!
__Хаджият__ _(към Македонски)._ Аз нали ти казвах? Той ще е бил в оня файтон, дето го срещнахме в улица „Боеряска“!
__Македонски__. С лъскавата ли влахкиня? Не ставай будала. За кого взимаш ти Владикова? Викна ни на важно събрание, ида от Русчук, а той с лъскави ще се разхожда! Да беше той, щеше да ми се обади — нали го извиках?
__Бръчков__. Македонски, сега право от Русчук ли идеш?
__Македонски__. От Русчук, минах през „Петербург“ и оттам тука.
__Бръчков__. Та и да ми не кажеш това, аз щях да позная, че идеш от някоя гостолюбива станция, очите ти светят като брилянти…
__Македонски__. Да, в „Петербург“, гълъбче, вечеряхме. И пийнахме малко шампанско.
__Хаджият__ _(тупа го по гърба)._ Македонски, магаре не ставай, не лъжи! У тебе пари за шампанско — краставици. _(Влазя в другата стая.)_
__Македонски__. Бръчков, ти помниш ли едно време, че ми зае десет наполеона?
__Бръчков__. Кога съм ти заемал?
__Македонски__. Припомни си, когато играхме на книги на скелята и аз те обрах?
__Бръчков__. Ти ме надигра просто.
__Македонски__. Аз те обрах просто: ти не знаеше, че играеш с първия комарджия. Най-напред ти дадох да спечелиш, за да засладиш… както хвърлят на рибата въдица със стръв, па после в пет минути ти се издължих и взех и твоите десет наполеона. И до днес ме бори съвестта за тая моя магария. На ти ги, че ми тегнат. Ти имаш нужда.
__Бръчков__. Ами и тебе трябват?
__Македонски__. Аз имам много: няма да правя от тях калдъръм я?
__Бръчков__. Хай да си жив и здрав, тамам ми трябваха за вестника.
Кашли се в съседната стая.
__Македонски__. Да идем да го видим.
__Хаджият__ _(излазя от Странджовата стая)._ Недей, той кашли насъне.
__Бръчков__. От представлението насам се разболя сериозно. Простуди се оная нощ.
__Македонски__. И лекарства не взима! И в това студено място лежи! Нашите крастави богаташи… _(Към Дерибеева.)_ На ти пет наполеона бре и утре Странджата да бъде пренесен в един добър, топъл хотел, па викай най-прочутия доктор, пари аз ще дам.
__Дерибеев__. Добре. _(Изважда ръкописа.)_ Бръчков, слушай, ще ти прочета сатирата за Петреска, та ако я одобриш за тоя брой.
__Македонски__. За Петреска ли? Дето се влашей? Това магаре трябва да го вкараме в правия път; я чети, чети!
__Дерибеев__ _(чете отначало)._
А бре, байно ле Петреско,
а бре, пиле румънеско!
Мозък няма в твойта тиква;
гарга ли си, или чавка,
та продаде твойта рода
зарад топла мамалига?
__Македонски__. Не, не, тука не е добре „та продаде твоята народност…“: как беше другият стих?
__Дерибеев__ _(чете)._
Мозък няма в твойта тиква.
Гарга ли си, или чавка?
__Македонски__. То чух един път. То и така, и така — яде се…
__Хаджият__. Според мене или гаргата е артък, или чавката.
__Македонски__. То когато е в поезия, не само гарга или чавка могат да турят, но и чучулиги, за да уйдише стихът. Ти на краставичар краставици не продавай.
__Дерибеев__ _(следва)._
Та продаде твойта рода
зарад топла мамалига!
__Македонски__. Тия ги не бива; де е рода, де е мамалига?
__Хаджият__. Ба, хубаво е, хубаво е, как да не иде? Рода-а… Мамалига-а-а-а — видиш, все на „а“ свършва. Карай, Дерибей!
__Дерибеев__ _(чете)._
Твойто шкембе а бре, ското,
със сюрмашки гоиш пото.
Бре, Петреско…
__Македонски__ _(пресича го)._ Тссс!… Ти, брайно, си учил поезията на решето. Да прощаваш, ама Генку Лажуняка, дето свири на цигулка в Барбовата механа, по-хубаво ги гласи от тебе. Бръчков, ти като майстор кажи му, че не е поет, ами пуяк.
__Бръчков__. Туй да оставиме за друг път, а сега да се занимаем със скъпия си гост. _(Към Македонски.)_ Е, казвай сега ново-вехто? Мисията благополучно ли се изпълни?
__Македонски__. Всичко, всичко ще ви разправя. Чудеса! Кога се сберем всичките: не ща да повтарям всекиму отделно страшните си митарства на отиване и на връщане!…
__Бръчков__. Как, налита ли на някои опасности?
__Македонски__ _(смее се)._ Ха, ха, ха! Опасности. Отде намери тая благичка думица?… Иди отвори на Владикова дебелия лексикон и дири някоя дума, по-голяма, по-страшна, по-удивителна, с хилядо многоточия и запетаи! Опасност? Опасност не видя бай ти Македонски, ами смърт, бездна, ад, ужас и прочие, и прочие — нареди ги ти осталите — понеже си поет… Когато на заседанието тука мислеха кого да изберат и пратят в Русчук, до тамошния комитет, ти помниш? Плачеше тебе да упълномощат. _(Изблещюва се комически.)_ „Аз предлагам услугите си!… Моля мен удостоете!“ Аз право ти викнах тогава да си налягаш парцалите и да си пишеш песните, а не да се месиш в работи, които само за Македонски са дадени… А бе, че ти само да се беше намерил на замръзналия Дунав, по среднощ, и да видиш, че се отворила пред краката ти оная черна бездна и бучи, а пък ти трябва да я минеш, тебе щеше да се пукне злъчката, ако не би замръзнал по-рано от студ. Оня дунавски вятър така брулеше, та пукаше и камъните. Една ока студ би изстудила пъкъла! Е, спирам се насред Дунава. Пред мене се чернее дълга, додето ти гледат очите, реката, която оставили помежду си ледовете на Дунава… Не широка много, но да се прескочи невъзможно. Бучи като ламя. Спирам се, мисля. Ти какво би сторил, поете, а? Върнал се би да спиш в някой топъл гюргевски хотел. С невъзможността бори ли се човек? И никой не може да те укори, защото на глупава смърт никой не отива. Македонски мисли, мисли, па се повръща назад към брега.
__Хаджият__. Разбира се, какво ще прави? Животът е мил, и да умре человек, ама барим да знай…
__Македонски__ _(пресича го сърдито)._ Мълчи бе, хапльо… Ха, повръщам се назад, по леда пак, излизам на брега и мисля какво да предприема.
__Хаджият__. И намисли да идеш в Гюргево да спиш в хотела на дебелата Маргиолица…
__Македонски__. Ще ти счупя устата, пунгаш! Когато се приказва за високи и дълбоки работи, недей меси в тях маргиолиците… Бъди сериозен човек и дай си тука клепоухото внимание.
__Странджата__ _(вика извътре)._ Удряйте, юнаци!… На месо! Удряйте!… Убиха султана.
Всички се ослушват.
__Бръчков__. Странджата бълнува. Да го не бутаме.
__Македонски__ _(по-ниско, па полека-лека неусетно повишава гласа си)._ Да, мисля какво да предприема, за да мога тая нощ аз да бъда на оня бряг, додето е още тъмно, за да ме не зърнат турските караули. Гледам, пред мене се чернее колиба. Гледам по-харно — дъсчена колиба и покривът — дъски. Изведнаж ми хрумва на ума… Бре, чакай да видим тая работа… Отивам, слушам: няма никой… хващам една дъска от стряхата и я откъртям — пущината изпраска и измяка като една котка, кога я настъпили на опашката. Хоп, отваря се вратата, излиза един по-едър от мене влах. „Домнуле, какво взимаш оттука?“ И грабва ми дъската от ръцете… „Домнуле, казвам му, на ти два франка, остави ми тая дъска…“ Разбирате, искам по благороден начин да се споразумеем… Кучето недно не ще пари и дъската не дава. Гледам аз, тоя глупец ще ми попречи… Задърпах дъската насила да я взема… Хъ-ъ: не пуща… като закована стои в ръцете му. Завика: „На помощ! На помощ! Разбойници!…“ Тука вече видях, че работата става опасна, тласна го, поваля го на земята, стъпна му с един крак на гърдите и измъкнах лесно дъската… Той все вика, като заклан. Па като вдигна дъската, като я стоваря по главата му с всичката си сила… Той премря. Не пошукна вече.
__Хаджият__. Що уби човека за една дъска? И що ти беше?
__Македонски__. Отваряй си хубаво ушите: влахът не умря, а примря, а пък дъската ми трябваше за мост.
__Бръчков__. А-а-а! Браво! Каква идея! Гений!
__Македонски__. Пресуши ми се гърлото, тука няма ни отрова; да бяхме у Владикова, в долапа все има по някое шише вино или коняк… _(Хваща машинално шишето със свещта и го поглежда.)_ Тогава се връщам пак на Дунава, на реката… Полека простирам дъската, а-а-а, стигна! Ама повече няма. Едвам се крепи на оня край и на тоя… Отдолу — бездната!
__Бръчков__. Аз просто треперя при самата мисъл за тоя риск. Е, мина?
__Македонски__. Прекръстих се — аз пръв път се прекръстих в живота си — и с божия воля минах.
__Бръчков__. Ти си герой, Македонски! И вече слава богу?
__Македонски__. Чакай… Пък на връщане прескочих бездната. Зад мене пищяха куршуми… Но да карам с ред. Когато излизам на русчушкия бряг — тъмно, пусто. Наблизко се чернее един човек и ходи с пушка на рамо. Войникът от караула! Веднага се сгушам и свивам на земята в една трапчинка. Той, проклетникът, чул стъпките ми. Приближава с пушката и пита: „Ким-дър о?“ — Кой е там?
__Бръчков__. Ей богу, приятно положение, не ще дума.
__Македонски__. „Ким-дър о?“ — пита втори път.
Явление 8
__Горните__; __Попчето__, __Мравката__ (влазят)
__Попчето__ _(пули се към огнището с уплашен поглед)._
__Мравката__ _(спира се като истукан, па плясва над глава ръцете си отчаяно)._
__Македонски__ _(към тях ухилен)._ Добър вечер! Много ви здраве от баба Тонка! _(Подава ръка на Попчето.)_
__Попчето__ _(не приима ръката му, а изглежда всичките зверски)._ Кой запали огъня?
__Мравката__ _(в изступление)._ Кой счупи вратата и влезе тука? _(И двамата се спущат и ровят със злоба пепелта в собата.)_
__Бръчков__ _(учуден)._ Каква е тази комедия?
__Македонски__. Нищо не разумявам.
__Хаджият__. Цяла комедия.
__Попчето__ _(опулено ги гледа)._ Македонски, ти ли влезе тука най-напред?
__Македонски__. Аз преди половин час дойдох тук и заварих Бръчкова и Дерибеят.
__Бръчков__. Да, така е. Македонски, я следвай историята!
__Дерибеев__. Ние заедно дойдохме с Владикова и намерихме вратата отключена, свещта гореше… Чакахме вас, мислехме, че сте излезли за кратко време някъде.
__Македонски__ _(посочва с очи Мравката и Попчето на Бръчкова и прави знак с ръка, който изображава поднасяне чаша към устата)._
__Хаджият__ _(смига лукаво)._ Да, да, яко нарезаша ся…
__Мравката__ и __Попчето__. Ами кой запали собата?
__Дерибеев__. Ние с Владикова.
__Попчето__. И като туряхте дръвата, нищо ли не видяхте в огнището?
__Дерибеев__. Нищо. Пепел.
__Попчето__ и __Мравката__ _(бият се по главата с две ръце и въздишат)._
__Дерибеев__ _(ниско)._ Всичкото това пъшкане и отчаяние и примиране за един калпав наполеон… Да им го хвърля, та да ги не гледам как се кривят като луди хора. _(Високо.)_ На, на! Вземете си жълтицата, па да престане тая история… _(Хвърля наполеона на земята.)_ Аз мислех, че от Владикова е паднал.
__Македонски__. Таза една жълтица ли била всичката работа? А бе защо ми не казахте, та да ви дам пет, та само да не смущавате важния разговор! Сребролюбци недни!
__Попчето__ _(грабва жълтицата)._ Една жълтица само? Отде я взе?
__Дерибеев__. При собата.
__Попчето__. Само тоя наполеон! _(Спуща се и го хваща за гушата.)_ Кемерът! Кемерът! Целият кемер!
__Мравката__ _(и той се хвърля връз Дерибеева.)_ Кемерът!
__Македонски__. Какво е това? Луди ли сте? Пияни вагабонти недни! _(Спуща се с Хаджият да отървават Дерибеева.)_
__Бръчков__ _(спуща се към купа)._ Господа! Господа! Безобразие! Назад! Какъв кемер сънувате? _(Отървават Дерибеева.)_ Аз сам видях, че една жълтица намери, мислехме, че е от Владикова. Щяхте да го удушите. _(Към Дерибеева.)_ Повредиха ли ти нещо гушата? Я виж какво посиня от пръстите им.
__Дерибеев__. На гушата ми няма нищо, ами ми разкъсаха с краката си сатирата, пък копие нямам от нея.
__Бръчков__ _(към Попчето и Мравката)._ Па какъв е тоя кемер? А бре!… Завчера някои са обрали и давили в митрополийската градина един турчин! Да не сте вие? Тогава всички сме компрометирани!
__Хаджият__. А!… Полицията е ходила днес да търси някого в Странджовата кръчма. За тях ще е!
__Македонски__ _(смутено)._ Вие ще ми изгорите душицата! Покрай вас и на моята чест ще падне петно.
__Попчето__ и __Мравката__ си приказват ниско и живо.
__Попчето__. Няма никакъв кемер, ние се шегувахме. _(Излиза с Мравката.)_
__Дерибеев__. Проклетници, щяхте да ми изтръгнете гръкляна и ми разкъсахте поезията. _(Търси ги с поглед.)_ Ах, бегаха!
__Хаджият__. Тропа някой! _(Отваря вратата и приказва с някого.)_ Училищният слуга. Владиков пратил да ни викат по-скоро. Ще имаме събрание там.
__Македонски__. Знам защо е. Хайде по-скоро.
__Бръчков__. Ами де се запиляха Мравката и Попчето?
__Хаджият__. Казали на слугата, че там отиват!… У Владикова бил и русинът Шандор Новицки.
__Македонски__ _(на себе си)._ А, комунистът? Обичам го този брат аз. Няма от него по-изкусен хирург да прави операции на железни каси. Протомайстор по занаята: само като погледа касата, тя се отваря. Наша милост цървулите не може да му върже. Метани му чина до земята… Сечивата и инструментите му, да ги видиш, да се смаеш… Защо го е викал? А, ще има нужда от операция. Да спи куче под камъче…
Тръгват всички.
__Бръчков__. Вървете, аз ще остана при Странджата, доде дойде Крумов — не можем да оставим болния. Аз ще и поработя на тая маса — за уводния член.
__Македонски__. Тогава сбогом, да вървим!
Излазят.
Явление 9
__Бръчков__ и __Странджата__
__Бръчков__ _(сяда на масата. Чува се пак кашлица)._ Странджата спи спокойно. И когато не кашли, той бълнува. И все Стара планина и байраци види. Жизненият огън напуща тялото му, само идеалът поддържа живота и изнурените му гърди и туря блясък в погледа му. _(Става и ходи.)_
__Странджата__ _(подава се изсъхнал и бледен)._ Кои бяха тука?
__Бръчков__. Момчетата, отидоха у Владикова. Там има събрание. Как си сега?
__Странджата__ _(сяда тежко на кревата)._ Бръчков, аз отивам.
__Бръчков__ _(приближава го)._ Отиваш, няма никъде да отиваш: всички ще отидем в България и скоро, с воля божия… Стегни се.
__Странджата__ _(в безсилие)._ Право ти казвам, пътник съм, чувствувам.
__Бръчков__. Детинщини приказваш.
__Странджата__. Юначе, благодаря ти, че се намери при мене. Тежко се умира на чужда земя. Не ме оставяте само вие, голите и нещастните като мене… А България още не е свободна. Какво носи Македонски? _(От безсилие обляга се на възглавницата, но пак отваря очи и се поизправя.)_
__Бръчков__ _(тихо)._ Не се вълнувай. Бъди спокоен, моля ти се.
__Странджата__. Благодаря ти, благодаря, братко мой. Аз скоро ще престана да се вълнувам, няма да ме има вече.
__Бръчков__. Това ще бъде с всинца ни, по-рано или по-късно. Само че твоето име ще остане славно. Ти си един герой!
__Странджата__. Ах, Бръчков! Бръчков. Ти си честит поне, че ще умреш — когато умреш — с тия славни резки на лицето и с тия хубави възпоминания в сърцето.
__Странджата__ _(брише си очите с ръка, после хваща ръката на Бръчкова)._ Виж, Бръчков… как да ти се отплатя за твоята милост и добрина. Ти ме не остави толкова дена става, като син ме гледаш. Аз нямам нищо освен няколко паници, те не струват нищо. Нямам нищо какво да ти оставя за спомен.
__Бръчков__ _(покъртен)._ Оставяш ми твоя пример.
__Странджата__. Да, имам една връзка там в дъното на ковчега. Една връзка от дълго време турена. Там съм скрил две много скъпи неща. Нека бъдат и за тебе скъпи, Бръчков… А де са моите другари? Де Владиков? Де Македонски? Де Попчето? Искам да ги видя сега!… Юначе, иди извади ги, да ги видя, преди да умра… Ах, сладка е смъртта за отечеството!
__Бръчков__ _(полека отива до ковчега, отваря го и изважда една връзка. Той предпазливо развързва кърпата и измъква една овехтяла хартия и една дрипа)._
__Странджата__. Това са. Познаваш ли какви са тия работи, Бръчков? Хартията е най-първият мемоар на букурещкия таен революционен комитет. Той беше пратен на султана. Тоя мемоар потресе цяла България, помниш? След мемоара и ние влязохме в България, с Панайота. Ох, де са ония времена!
__Бръчков__. Това е един скъпоценен спомен.
__Странджата__. А дрипата, дето я държиш, то е къс от знамето, което развявахме в Балкана. Прочети там словата какво пише.
__Бръчков__ _(внимателно гледа)._ „Свобода или смърт“. Това е една светиня, Странджа!
__Странджата__. Дай, Бръчков! _(Поима двете неща от него и ги целува просълзен.)_ Вземи това от мене подарък. Помни Странджата! Умри за България — аз не можах да умра за нея! _(Пада на леглото в несвяст.)_
__Бръчков__. Прималя пак от вълнение! _(Коленичи до леглото и целува провесената ръка на Странджата. Няколко време тишина.)_ Боже, боже, ето как умират горките! Цял живот посветил на отечеството и сега умира в чужбина! _(Целува му пак ръката.)_
Явление 10
__Горните__ и __Македонски__
__Македонски__ _(влазя буйно. Към Странджата)._ Нося ти радостни известия! Султан Азиз ще бъде убит!
__Бръчков__ _(става, прави му знак с ръка)._ Тихо, в несвяст е.
__Странджата__ _(отваря очите слабо)._ Ах, ти ли си? Добре дошел! Какво рече? _(Поповдига се.)_
__Бръчков__. Не се вълнувай.
__Македонски__ _(целува се със Странджата по устата)._ Странджа, да те зарадвам: имаме сега един кемер със сто наполеона! Моралият тръгва утре за Цариград!
__Странджата__ _(повдига се още)._ Ще бъде убит?
__Македонски__. Да!
__Странджата__ _(живо)._ Слава богу! Слава богу? Тиранинът убит!… Какво ново от Русчук?
__Македонски__. Готви се! Въстанието е решено? Ние скоро минуваме Дунава!
__Странджата__ _(скоква бързо)._ Въстанието казваш?… В България въстание скоро?… Ние минуваме?… О, боже, подръж ми душицата!… Силица ми дай, боже! България ще бъде свободна! Борба! _(В изступление.)_ Напред, юнаци!… Лейте тиранската кръв!… Знамето, знамето де ми е?… Левът! Левът!… Народът се бие… Балканът ехти! Огън! Огън! Огън!… Дайте ми знамето бре!… Ей го, развява се!… Тираните бягат пред нас. Удряйте!… Момчета, Странджата е сред вас… Странджата умира! Куршумът гърдите му разпра… Умирам! Свобода или… _(Пада мъртъв.)_
__Бръчков__. Умря! _(Той и Македонски коленичат пред безжизнения труп.)_
Действие пето
Явление 1
Сцената представя отделна стая в буфета на букурещката гара. По стените железопътни обявления на румънски и френски езици, образът на княз Карла; маси, по тях чаши за бира и там стоят неколцина души, мъже и жени. Прислугата влазя из една врата, а посетителите из друга.
__Гробев__, __Христович__ и __Говедаров__
__Гробев__ _(влазя с Христовича)._ Влакът днеска щял да пристигне късно, един час по-късно… Да бях знаял, да не бързам. Трябва да се чака. _(Сядат.)_
__Христович__. Тия закъснения често се случват от няколко време насам… Както и да е, довечера си в Александрия. Да пием по една бира. _(Чука на масата; на гарсона, който влазя.)_ Три хладни пива… Горещо. _(Брише се.)_
__Гробев__. Страшно пече днес… Ти кога ще се върнеш в Браила?
__Христович__. Други ден навярно.
__Гробев__. И днес ще стигнат руски доброволци. Войната между Сърбия и Турция официално не е обявена, а московците валят ли, валят.
Донася се бира.
__Христович__. Разбира се, кой е главнокомандующият в Сърбия? Генерал Черняев.
__Гробев__. Сега да ги видим нашите чапкъни? Да ги видя сега на работа? Сега да им видим народните чувства. Толкова години става ни глушат с патриотизъм!
__Христович__. И аз вчера думах същото на Манолева: всичките ще останат тука да политиканствуват… А Сърбия, може да се каже, най-много на българите се надява.
__Гробев__. Де им е въстанието? Сториха само да се изколят сто хиляди невинни българи! Въстание! Помия! Питаха ли някого, като правиха въстание? Представете си, вчера не — завчера — иде някой си Македонски — вагабонтин, в кантората. „Що дириш?“ — питам го. Каже: „Помощ искам за няколко бедни хъша, които ще идат доброволци в Сърбия.“ Ха-ха-ха! Чувате ли? Македонски някой си търси пари за бедни доброволци! Тия хора не се срамят, като лъжат! Изпъдих го.
__Говедаров__ _(седи на друга маса с вестник в ръка и често поглежда на беседующите)._
__Христович__. Тоя Македонски е цял разбойник. Нали ме дави и мене?
__Гробев__. Знам… Бербанти! Срам те е да се кажеш, че си българин.
__Говедаров__. Не хулете така тия нещастни хорица. Спомнете си, че и Македонски се би в България.
__Христович__. Моля ви, господине: като се би, какво направи?
__Говедаров__. Все повече нещо, отколкото вие и аз, които седим спокойно в Букурещ и за да убием времето, клеветим народните мъченици.
__Гробев__ _(сочи на прозореца)_. А бе да не бъде оня там високият с ризницата, дето разправя нещо с ръце? _(Гледат и двамата по същата посока.)_
__Христович__. Ах! Той е Македонски. Каква е тая ризница.
__Говедаров__. Той отива доброволец в Сърбия.
__Гробев__. Там има още няколко души дриплювци наши.
__Христович__. Да, знаете ли кои са тия? А, propos, това ще изстуди ентусиазма на господина Говедарова за „народните мъченици“! Четворица — видиш ли ги? — са пуснати преди един месец из затвора в Браила, дето лежаха цели четири години. Влазят в кантората на Крецулеска, отварят с някакви си инструменти касата му и отнасят около две хиляди наполеона в пари и бонове.
__Гробев__. Ха-ха, чухме тогава за тая кражба, тя направи голям шум.
__Христович__. Не можа да се улови само майсторът им за трошене каси, някой си руснак, Шандòр Новицки… От тоя срам цяла година в Браила се сърдех, ако ми кажеха българин… А другият им тартор, някой си Владиков, го съдиха, но го оправдаха, че нямало улики против него. Стоя само шест месеца предварителен затвор. А всеки знаеше, че той беше даскалът им. Веке оттогава изгуби се този господин… Само тия четворица си изтеглиха цялото наказание. Аз най-много ми е жално в тях за сина на Бръчкова, от Свищов, търговец почтен и пръв. Хлапак на двайсет години: изгалатиха го, та побягна от баща си и се пропадиса момчето с тия вагабонти.
__Гробев__. А тоя Македонски беше ли и той с тях в тъмницата?
__Христович__. Само три месеца стоя там: кога да стане обирът, същия ден той беше запрян, задето ме дави. Късмет има… Любопитно е, че той, откак го пуснаха, ходеше всеки ден при другарите си да ги нагледва, да им носи бунтовни брошури, ядене, тютюн и други такива. А не работеше нищо! Отде взимаше пари да им купува такива слободии? Разбира се, от крадените пари.
__Гробев__. Сега ни лук яли, ни на лук мирисали.
__Христович__. А знаете ли в трибунала какъв мотив представиха тия почтени господа за кражбата?
__Гробев__. Какъв?
__Христович__. Представете си: изповядали, че целта им била патриотическа, народна! Да дойдат да те съблечат гол в името на народа! Днес всичките благородни думи са в устата на нехранимайковците.
__Гробев__. Не откраднаха ли и мене лани новия ми цилиндър в градината на Ставри и го изпиха в една кръчма за народна слава! Простуди ми се главата, доде го дирех.
__Христович__ _(към Говедаров)._ Е, господин Говедаров, насмивахте се със случката с Гробева? Нали е смешно? Какво казваш ти по повод на тия „народни мъченици“, които чупат врати и пробиват железни каси, уж да въоръжават чета някаква!
__Говедаров__. А това беше истина: вие не бихте дали счупена пара за такава цел; те и сега, видиш ли, тръгват за сръбската война, всичките.
__Гробев__ _(назира)._ А бе наистина, някои с чантички и с левчета по шапките!
__Христович__. Маскарад цял. В Сърбия, като идат, ще останат по механите.
__Гробев__ _(гледа към буфета)._ Кавга вдигнаха там с някои чужденци. Идат насам и викат.
__Христович__ _(става)._ Скандал! Скандал! Ей ги и тука пияни. Да излезем, Гробев!
Излазят.
__Говедаров__ _(сам)._ Не мога да удържа възмущението си, когато слушам такива бездушни хора. Малко ли бяха страданията на момчетата? Поне сега — малко повече великодушие! _(Гледа към кулисите.)_ Но каква е тая работа! Какво викат!
Явление 2
__Говедаров__, __Македонски__, __Бръчков__, __Хаджият__, __Попчето__, __Мравката__ (влазят). __Македонски__ в арамийски дрехи и с арнаутска пушка; другите — в бунтовнишко облекло)
__Македонски__ _(продължава разпалено да вика, като прави силни ръкомахания някому в кулисите. В лявата ръка държи лист)._ Гаврите се, а? Туркофили! Варвари! Срам на европейския народ! Ако ви чуя още един път да викате: „Вива Абдул Керим!“ — ще ви счупа зъбите, да помните кой е Македонски… Или бъдете християни, или се махвайте оттука да ви не гледам. България гори, а вие се гаврите и крещите: „Вива Туркия!“ Ще видим вашите туркиански герои каква ще я одрискат, ще ги смажем до един… Да живей генерал Черняев!
__Попчето__ _(удря по масата)._ Долу Турция!
__Глас__ _(из кулисите)._ Варвари булгари!
__Хаджият__ _(удря сърдито по масата)._ Долу! Долу! Долу!… Позор!
__Мравката__. Вива България!
Келнерите се стараят да ги умирят.
__Бръчков__ _(в изступление спуща се нататък с издигнат юмрук)._ Злодейци! Безсрамници! Африканци!
__Говедаров__ _(приближава го)._ Бръчков, моля те, остави се!
__Бръчков__ _(дърпа го)._ Остави ме, Говедаров! _(Спуща се.)_
__Говедаров__. Бръчков, помисли си, че подир малко тръгвате. И билети взехте. Ако ви задържи полицията поради скандал, ти, най-малко, ще се вайкаш после. Вразумете се, господа. _(Към гарсона.)_ Пиво!
Явление 3
__Горните__ и двама руски доброволци (влазят в кители от сиво платно, препасани с ремик, с бели фуражки с кокарда. Кланят се на хъшовете и сядат на една маса)
__Бръчков__ _(обърнат към русите)._ Да живей славянството! Да живей велика Русия!
__1-й русин__ _(на другаря си)._ Вот что, брат, здесь тоже русские люди, что ли? Ну-ка, не понимаешь?
__2-й русин__. Как же, они наши братья болгари.
__1-й русин__. А мы куда же теперича, граф? В Сербию собственно или в Болгарию будем драться?
__2-й русин__. Как же, в Сербию идем, конечно. Да оно одно и тоже.
__Попчето__ _(към Македонски)._ Дай, Македонски, да прочетем пак притурката.
__Хаджият__. Война вече! Бой при Бабина глава!
__Македонски__. На телеграмата, четете по-напространно. Прибрах я от Христовича. Победа! Победа! _(Поздравлява русите повоенно.)_ Братушки! Здравствувуйте! Да живей генерал Черняев, славният герой! Сърбите победили!
__1-й русин__. Здравствуй, брат болгарин! _(Ръкуват се)_.
__Хаджият__ _(чете листа заедно с другите)._ Славна победа!
__Македонски__ _(към русите)._ Братушки, днес по железницом в Сербиянский бой!…А вие?
__2-й русин__. Да, и мы тоже в Сербию.
__Македонски__. Да живей! Да се познакомит: Македонски! _(Ръкува се.)_
__2-й русин__. Граф Кушаков. _(Към гарсона.)_ Пиво!
__Бръчков__. Братя, изпълни се наконец нашата надежда… Аз до последната минута не вярвах в такава велика радост. От Сърбия — в България, право! В свещената наша земя! А де остана нашият студент? _(Излазя.)_
Донасят пиво.
__2-й русин__ _(вдига чашата)._ Пью за успех славянского дела! Пью за обеих менших сестер России, Болгария и Сербия! ( _Чукат се.)_
__Македонски__. Да живей Русията! _(Към русите.)_ Братушки, можем вас поцаловат? Сердцам нашим скачает от радост… Може? _(Прави знак, че желае да се целува с тях.)_
__Русите__. Как же, давай! _(Прегръщат се с него и се целуват в устата.)_
__Македонски__. Да сте живи! Здрав ли е цар Александър?
__1-й русин__ _(взира се приятелски ухилено в Македонски)._ Какой добрий молодец! Славний!
__Македонски__ _(тупа се в гърдите)._ Да, Македонски славен! На двама турака отрязал главом. _(Прави съответственото движение с дясна ръка.)_
Чува се свирка от влак.
__Говедаров__. Тоз е гюргевският трен, а вашият подир половина час ще пристигне… Да идем на перона да погледаме, някои наши може да стигнат. _(Хъшовете и Говедаров излазят.)_
__2-й русин__ _(на другаря си)._ Вот воодушевление небивалое! Здесь тоже самое, что и у нас. Вся Русь вздрогнула за славянских братьев… На здоровье! Надо мне послать депешу Юлии Михайловне, что благополучно прибыл в Бухарест. _(Стават.)_
Явление 4
__Двама руси__, __Владиков__ и __Бръчков__ (влазят. __Владиков__ облечен като русите)
__Бръчков__. Слава богу, какво щастие; да се случи да пристигнеш тъкмо днес, та да пътуваме заедно. Всички полудяхме от радост, като те видяхме… след толкова години.
__Владиков__. Сега се пак събрахме и няма да се разделим. Великото поприще се отвори за нас. Борбата се захваща, която ще измени съдбата на Балкански полуостров. Това е началото на края…
__Бръчков__. Ах, велик час дочакахме. Жално, че не е жив сега Странджата… Не бе честит, горкият! Дойдоха още двама другари, да ида да кажа на Говедарова да им извади билет. За тебе да извадим ли?
__Владиков__. Моят билет важи от Москва до Кладово, до Сърбия, плати ми го славянският комитет.
__Бръчков__. Та и нашите той ги плаща, и разноските ни. _(Излазя.)_
__2-й русин__ _(към 1-й русин)._ Пойдем депешу дать. _(Поздравляват Владикова. Излазят.)_
Явление 5
__Владиков__, после __Попчето__ и __Катинка__
__Владиков__ _(сам)._ И тъй, отивам пак с моите стари другари. Възхитих се, като ги срещнах тука. Сякаш че сме се наговорили… Когато минувах край Браила, щях да се отбия там, да видя и Евгени, да й кажа сбогом, може би последно сбогом… Не дръзнах! И продължих пътя си. Срам ужасен ме е пред това момиче. Оправдаха ме, но обществото не ме е оправдало. Тежката му присъда аз я чета и чувствувам във всички очи, които ме познават. Тая мъка ме накара преди три години да забягна в Русия… Наконец, ето часът да пролея кръвта си честно! Но нея, нея! Да умра, без да я видя! Без да се оправдая?… Нямах кураж да се отбия в Браила… Та и щеше ли да допусне да приказвам с нея? Аз я избавих от Крецулеска, но аз не съществувам за нея. Моят спомен ще изкарва на челото й червенина… Каква подла фигура съм пред тая доверчива, благородна девойка! А аз и на тоя час обичам я страстно, обичам я! Пропаст, като ад дълбока, ни дели, но аз я обичам. В Русия съм бил — за нея съм мислил. И защо аз, глупец, не отидох в Браила? Тя би разбрала, че не съм злодей, тя би ме повярвала и казала ми би една сладка дума на прощаване… И аз, като с двайсет крила, щях да хвърча към бойното поле… Но да ида при Говедарова.
__Попчето__ _(влазя)._ Всички се радваме, Владиков. Пак другарски, на нов подвиг…
__Владиков__. Да, Попче, и този подвиг е наистина благороден, чист от всякаква кал… От него няма да се срамим, както от оня…
__Попчето__. Остави тия сега… Ами де е Говедаров? Аз него търся.
__Владиков__. Да, и аз отивам при него. _(Излазя.)_
__Попчето__ _(сам)._ Аз жаля тоя Владиков. Как е гузен! Сякаш че товар го притиска… Ами той знай ли, че тука е Евгени Добревич?
__Катинка__ _(влазя)._ Господин Христович си забравил тук омбрелата. _(Дири. Вижда Попчето.)_ Ах, Василе!
__Попчето__ _(подава й двете си ръце)._ Катинче, благодаря, че ме изпращаш. Ти си и хубава, па си и любезна. От колко време не съм те видял?
__Катинка__ _(радостно)._ Едно цветенце? _(Подава му цвете от глава.)_ Ами аз сега срещнах господин Владикова! Той бил тука!
__Попчето__. Заедно ще вървим… _(Нежно.)_ Това цветенце в пазвата ще го имам всякога!… Но да намеря Говедарова. Довиждане! _(Бързо излазя.)_
__Катинка__. И как е весел! А мене ми се плаче… Таквиз са мъжете… _(Пипа си главата.)_ Защо му не дадох тоя по-големия трендафил!
Явление 6
__Христович__, __Г-жа Добревич__, __Евгени__ и __Катинка__
__Христович__ _(влазя заедно с госпожа Дрбревич и Евгени)._ Седнете, седнете да се прохладим с нещо. Какво желаете? _(Към Катинка.)_ Катинке, намерих я!
__Г-жа Добревич__. Да пием по една лимонада.
__Христович__. Гарсон! Две лимонади и една бира! _(Брише си челото.)_ Горещо! Утре ще си бягам за Браила. А вие?
__Г-жа Добревич__. А ние след една неделя. На гости подойдохме тука на роднината, господина Аврамовича. Искахме по-рано — не ни пущат. Нагледахме се на Букурещ… Но в нашата Браила по е хладно…
__Христович__. Ще е по причина на Дунава.
Гарсонът донася питиетата.
Наздраве!
Пият. Чува се викът на хлапаците-весникопродавците: „Телеграфул“: „Важни известия! Велик бой при Бабина глава. Сръбска победа!“
__Евгени__. Чуеш ли, мамо? Войната се почнала! Катинке, купи ми „Телеграфул“.
__Катинка__ излазя.
__Г-жа Добревич__ _(маха с ветрилото)._ Ох, горещо. Не си турих зелената рокля и другия корсет, ами ще се задуша с тия… Евгени, тая капела ти много иде, елегантна, а ти я не харесваш.
__Катинка__ донася вестник.
__Евгени__ _(чете радостно)._ На добър час! Браво на сърбите. Да са живи!
Явление 7
Горните и __Говедаров__.
__Говедаров__ _(влазя)._ Добър ви ден! _(Ръкува се с г-жа Добревич, с Евгени и с Хиристовича.)_ Добре сте дошле: днеска изпращаме момчетата.
__Евгени__. Господин Говедаров, мнозина ли има наши българи? _(Към майка си.)_ Много хубав случай, мамо, ще изпратим юнаци за Сърбия.
__Говедаров__. Днес тръгва друга дружина доброволци, около двайсет души… Не може да си въобразите какво въодушевление. Войната ги възроди. Трогателни работи стават… Има троица братя, които тръгват заедно. Караха се няколко дни кого да оставят да варди дюкяна… Най-после го затвориха: продадоха, каквото можаха, па и тримата в Сърбия. То чудо, госпожице. На сватба отиват — не на бой! Днешната дружина има за цел от Сърбия да мине в България и да подигне народа.
__Евгени__. Горките, нямат тука никого свой, ни майка, ни сестра, да им каже добър час. Чужда земя.
__Г-жа Добревич__. Хубаво, Евгени, да почакаме. Само не тука, за бога. По-добре навън, в градината; там е по-хладно.
__Говедаров__ _(гледа към прозореца)._ Ха, ето неколцина от нашите доброволци идат насам.
Явление 8
__Горните__, __Бръчков__, __Македонски__, __Хаджият__, __Попчето__, __Мравката__ (влазят)
__Бръчков__ _(покланя се на дамите. Към Говедарова)._ Бай Говедаров, ето ни пак… Тренът много се бави и нам хванаха да ни се стягат душите.
__Говедаров__ _(шеговито)._ О, не бойте се, Бръчков, вие ще успеете да стигнете на войната, преди да бъдат спечелени всичките победи. Абдул Керим паша не вярвам да капитулира още днес… Какво обичате, по една бира? _(Към слугата.)_ Гарсон, донеси бира тука!
__Македонски__. Да си жив, Говедарче… Ура, да живей генерал Черняев и Говедаров!
__Говедаров__. Македонски, ти с твоята арнаутска форма правиш страшен фурор… Я виж прозорците, колко свят се е натрупал да те гледа!
__Македонски__. Нека гледат Македонски, защото не се знае ще ли имат чест пак да го видят. _(Съглежда Евгени, приближава и се ръкува почтително с нея.)_ Госпожице, вие от голямо благородство сте дошли тука, да ни изпратите, нали?… И почтената ви майка. Благодарим ви. _(Ръкува се с г-жа Добревич.)_
__Евгени__. Наша длъжност е, господин Македонски, да кажем барим едно „добър час“ на юнаците…
Гарсонът донася бирата.
__Македонски__. Откога не сме се виждали!… Последен път ви видях преди три години и половина нещо, в Браила, помниш ли? На представлението на „Изгубена Станка“. Тогава пак бях с тая униформа.
__Евгени__ _(усмихнато)._ Помня, как… Вие бяхте Желю хайдутинът и направихте такова силно впечатление… А как юнашки излезе битката с татарите!
__Г-жа Добревич__ _(усмихнато)._ Как да не помним? Още ми пищят ушите.
__Македонски__. Тогава изгърмях само аз повече от шейсет фишека… Щеше да стане и пожар, запали ми се и фустанелата… Ех, тая фустанела, какво не е видяла и какво ще види още… Наздраве! Да живей България! _(Пие.)_
__Всичките__ _(дигат чашите)._ Наздраве!
__Македонски__ _(назира през прозореца)._ Ето одевешните пак, чифути ли са, маджари ли са, пак се въртят тъдява… Но я ги виж какви са усурили носове като пуйки. Сръбската победа ги натъпка в орехова черупка… Не мога да ги гледам. Иде ми да ги пронижа с един куршум, тако ми Черняева! _(Към Евгени.)_ Госпожице, одеве тия същите красти се подиграваха с нещастните български народи, дето ги изклаха турците в Батак! Доядя ги, че сърбите победили… Направих ги бъзе и коприва. Само един път да ми стъпи крачецът в Сърбия, ще видиш Македонски какво ще прави техните крастави герои!… Европейци още! Срам!
__Евгени__ _(към Бръчкова)._ Господин Бръчков, вашият Балкански лев, който преди пееше само жаловито, сега реве за бой. Ето една епоха, пълна с крилати вдъхновения за вас.
__Бръчков__. Имате право, госпожице; ние сега сме всички крилати. Виждаме, че нашите сънища и песни, и плачове господ ги чу. Но сега вместо тях работа настана. Жива работа и гореща. Кръвта толкова години бе кипяла глухо в гърдите, сега иска да се лей. Днес е празникът на всичките български благородни сърца.
__Македонски__. Ура! Да живеят и благородните българки!
__Хаджият__ _(към г-жа Добревич)._ Настана край, госпожо, на нашето скитане тука.
__Бръчков__ _(дига пак чашата)._ Господа, тук викахме много „да живее“ за живите. Аз вдигам тая чаша сега за един умрял, за един покойник, чиято памет е свята за нас и който не ще е щастлив да дели нашия ентусиазъм и нашите нови опасности на бойното поле. Вдигам чашата и пия за вечна му памет на славния знаменосец, великия наш брат и учител в доблестта, Странджата!
__Всички__ _(свалят шапки, с чаши в ръка)._ Бог да го прости! Вечна му памят!
__Македонски__ _(трогнато)._ Той няма още едно камъче на гроба. Когато умря, на другия ден още, пропаднахме, помните… А и досега лежи без помен в бурените. _(Към Говедарова.)_ Говедаров, бъди благороден, моля те, и настой… Земи тия шест наполеона, дето ми ги даде за път, и заръчай един хубав гроб в Браила за знаменосеца; и плати на попове да му четат парастас тая неделя в черкова, ама голям, славен парастас, такъв, какъвто не се прави на гръцки патрика!… Да се зачудят всичките. Па свикай и ония магарета, нашите чорбаджии, да се помолят за грешната душа на Странджата _(по-ниско),_ че и той, като моя милост, не вярваше дотам — ни в бога, ни в дявола.
__Говедаров__. Твоето желание ще бъде изпълнено, Македонски. Момчета, не се пръскайте и чакайте тука. Аз ще нареда още някои работи. _(Излазя.)_
Хъшовете сядат около масата в дъното на сцената и приказват нещо оживено, но гласът им се не чува.
__Г-жа Добревич__ _(на Евгени)._ Това Бръчковото момче какво е разпалено!… Горкото, четири години е стояло в тъмницата, а сега какво се е зарадвало, че ще иде на битка… Какво го тегли там? Куршумите ли? Малко ли е патило досега. Криво ми е за баща му. Да знаеше, че е тука — баре да се видят.
__Христович__. Жално, жално за господин Бръчкова! _(Става.)_ Мене, госпожо, позволете. _(Покланя се и излазя.)_
__Евгени__. Кой знае дали се е уталожил баща му. Покойният тате нали ни казваше, че дядо Бръчков проклел сина си и се отказал от него, когато го уловиха в обира с другите?
__Г-жа Добревич__. Та може ли инак! Той почерни лицето на баща си, най-почтен търговец! И другарите му също — да трошат каси… Посрамиха всичките българи…
__Евгени__. Да! Бедността е лош съветник, мамо. Но сега всеки види, че тия момчета не са били родени за крадци… Сега всички отиват с възторг на бой.
__Г-жа Добревич__. Няма само Владикова. И той тогава с тях беше съден. Добре, че се отърва…
__Евгени__. Защото беше невинен, мамо!
__Г-жа Добревич__. Ти вярваш ли? Всички думат, че и той бил замесен, но нямало доказателства.
__Евгени__. Аз ти казах толкоз пъти, че то беше само една набеда… Владиков не беше способен за такава позорна работа.
__Г-жа Добревич__. Той е все в Русия?
__Евгени__. Да, в Москва. Следва в университета, свършва тая година.
__Г-жа Добревич__. Ела да поизлезем. _(Излазят отляво.)_
Явление 9
__Владиков__ и __Говедаров__ (влазят от дясно)
__Говедаров__. Аз пак ти казвам, Владиков — необмислено си постъпил. Преди самия екзамен напущаш университета.
__Владиков__. Че е неблагоразумно — признавам; но аз постъпих честно. Не можах аз да мисля за наука и обезпечение кариера, когато на Балканския полуостров се решава съдбата може би на отечеството ни. После да ти кажа ли? И съвестно ми беше да остана в Москва, когато в Русия всичко е обърнало очи и чувства към Сърбия: графове и аристократи и самите ми професори тръгват.
__Говедаров__. Това е право. Такъв ентусиазъм не е бивал.
__Владиков__. Говедаров, ще те помоля нещо. Яви ми името на онова лице.
__Говедаров__. Не мога, Владиков. Писах ти и по-преди, че не мога. Аз съм дал честно слово и ще пазя тайната на лицето.
__Владиков__ _(тържествено)._ Слушай, Говедаров: кога се записах в университета, аз бях в страшно положение. Шест месеца прекарах в такива лишения и сиромашия, каквито още нито хъш е теглил! Здравето ми се повреди, аз се обезсърчих; реших да напусна… Тогава именно приех писмото ти, в което ми обаждаше, че занапред ще хода в Государствения банк в Москва да изтеглям всеки месец петдесет рубли! Такава сума за един студент е цяло богатство! Добрият и охолният живот ме спаси. Но кой ми направи това добро! Не знам и досега. Ти само това ми откри, че той бил един добър славянин, който желаял да остане неизвестно името му.
__Говедаров__. Да. И аз му дадох своето честно търговско слово.
__Владиков__. Знам. Но сега ти нямаш право да утайваш. Аз трябва да знам името на великодушния си благодетел. Говедаров, чуй молбата на един човек, когото смъртта очаква може би след няколко дена!
__Говедаров__. Ти ми правиш една молба в една тържествена минута. Да ти обадя: твоят благодетел е една девица: Евгени Добревич!
__Владиков__ _(като треснат)._ Евгени!
__Говедаров__. Тя е тука.
__Владиков__. Да?
__Говедаров__. Желаеш ли? Ела да те заведа да се видите. Тя е в градината… и да се извиня. _(Завлича го отляво.)_
Явление 10
__Катинка__ и __Македонски__
__Катинка__ _(влазя от противоположната страна)._ Какъв страшен свят! Колко народ на гарата! Коконата се срещна с една познайница, заприказваха се, па се изгубиха из народа. Останахме с Евгени сами. Няма и тука коконата. Диря я. Де ще е?… Ах, забравих да обадя на Евгени за Владикова. Как щеше да се чуди! Тя ще се зарадва толкоз… толкоз!… Горката Евгени, как много плака тогаз за него!… Обича го. И не се жени, отказва се под предлог, че жалее за господин Добревича. _(Лукаво.)_ Днеска траурът й ще се свърши… _(Уплашена.)_ Ах!
__Македонски__ _(влазя буйно)._ Да пия едно пиво! Пак се скарах с ония поразеници. Като ги видя само, ожеднявам за кръв… искам да пия. _(Към кулиса.)_ Гарсон, една бутилка пиво! _(Съглежда Катинка, която иска да излезе.)_ О, госпожице, не бягай! Или се уплаши от униформата ми? Македонски е страшен за турците и за чорбаджиите; но пред прекрасните госпожици той става кротък и весел като гергьовско агънце! _(Донасят пиво, пие и я гледа.)_ Хубавичка! Какви хубави цветя! Ах, такова също цвете е турил на гърдите и Попчето! Ах, ти си го дала. Катинче, дай и на мене едно! Аз имам право, защото съм герой. Героите носят лаврови венци, ти ми дай засега барем тая мъничка розичка, хубавичка, миризливичка, като тебе! _(Катинка се дърпа.)_ Молим, молим, не ме оскърбявай, бъди благородна… От боя ще ти донеса и аз драгоценен армаган.
__Катинка__. Какво ще ми донесете?
__Македонски__. Една славна огърлица… от турски уши.
__Катинка__. Ах! Дяволо! _(Изсмива се и побягва.)_
__Македонски__ _(прави й въздушни целувки)._ Тоя разбойник Попчето! _(Допива си пивото.)_ Сега да се сторя, че ме няма тука… ще платя бирата, когато се завърна от войната… Румъните трябва да са признателни: дадохме им вярата и езика… Да живей Черняев! _(Излазя отдясно.)_
Явление 11
__Евгени__ и __Владиков__ (влазят отляво)
__Евгени__ _(весело)._ Аз съм твърде честита, дето те видях и дето ме осветли върху твоята работа.
__Владиков__. Аз те уверявам, че тия момчета правеха кражба не за личен интерес, а с идеална цел: да образуват и въоръжат чета и да минат в България. Това е самата истина.
__Евгени__. Владиков, вярвам сега и благодаря ти. От тебе пръв чувам великодушни думи за нещастните; но ти каза, че обирът… не било случайност… тоест как да разбера това?
__Владиков__. Никак не бе случайност. За да се доставят нужните пари, имало се е най-напред пред вид друго време, друго лице… друго място, по-лесно и с по-малък риск… Но прибързали и решили за Крецулеска.
__Евгени__. Но кое ги е накарало на това?
__Владиков__. Вдъхновителят им. Защото той мислеше заедно с постигането главната цел да направи едно добро дело.
__Евгени__. Какво дело?
__Владиков__. Да избави от крайно трудно положение една благородна девица, която… любел и за което й се обещавал в една браилска колиба!
__Евгени__ _(отстъпва поразена)._ Владиков, тогава ти?
__Владиков__. Същият, Евгени.
__Евгени__. Значи, аз ви погубих!
__Владиков__. Сега виждаш в мене моралния, сиреч истинския виновник на обира! Сега знаеш цялата истина. Преди да се разделим, кажи ми, има ли възможност да ми простиш? Ако ми е съдено да умра, то така ще умра по-спокоен.
__Евгени__ _(няколко време го гледа мълчаливо; улавя го за ръцете; тържествено)._ Михаиле, ти няма да тръгнеш!
__Владиков__. Как? Решен съм.
__Евгени__. Михаиле, обичаш ли ме и сега?
__Владиков__. Мила Евгени, питаш ли още?
__Евгени__. Ти няма да тръгнеш, слушай! Остани, бъди мой, вечно мой.
__Владиков__. Евгени!…
__Евгени__ _(прекъсва го)._ Слушай, знам какво ще ми кажеш; знам, ще ми приведеш разни причини, че не трябва да те задържам.
__Владиков__. Тя е само една, Евгени: длъжността към отечеството.
__Евгени__. Знам. И тая длъжност е велика. Но слушай. Аз те обичам. Михаиле, аз без тебе не мога да живея. Аз не мога да оставя да идеш… сега, когато те видях след толкозгодишна раздяла. Ако ме напуснеш в тая минута, ти ще ми нанесеш страшен удар. Казваш, че ме обичаш. Аз вярвам. Направи тая жертва за мене: откажи се да търсиш смъртта… Бъди жив, бъди щастлив, направи и мене щастлива!
__Владиков__. Евгени, ти ми говориш нещо много сладко и много страшно! _(Ниско.)_ Боже, каква борба у мен!…
__Евгени__. Остани! Има време и хиляди случаи имаме още да се отплатим на отечеството. Аз съм богата сега. Аз и Димитраки сме едничките наследници на моя покойни баща. Аз ще въоръжа на мои разноски цяла чета! Но ти раздели живота си с мене и отечеството, на което и с мене можеш да бъдеш пак полезен, много полезен… Не, не, не, не отказвай. _(Затуля му устата.)_ Твоето съгласие! Не упорствувай! Остани! Искам!
__Владиков__. Евгени! Любовта ми… признателността.
__Евгени__ _(прекъсва го пак)._ Михаиле! Послушай ме! Боже мой, не остана време вече… Кажи: оставам! Давам ти утре рандеву по туй време в градина Чишмеджиу. Там всичко ще изприкажем…
__Владиков__ _(ниско)._ Но аз ще полудея!
__Евгени__. Реши веднага! Остани с мене навеки!
__Владиков__ _(смутено)._ Оставам… за един ден само!
__Евгени__. Победа! Утре в Чишмеджиу. Сега да се разделим и да потърся мама, че се изгубихме с нея.
__Владиков__ излазя отляво.
Явление 12
__Евгени__, __Г-жа Добревич__, __Катинка__ и __Говедаров__
__Г-жа Добревич__ _(връща се с Евгени на вратата отдясно, като излазя; след нея Катинка)._ Евгени, изгубихме се из народа, търсих те… Какво си така развълнувана? Цяла зачервеняла.
__Евгени__. Горещо, мамо.
__Г-жа Добревич__. Да. Ти знаеш ли, Евгени? Владиков е тука! Видяхме се преди малко.
__Евгени__. Да, и аз се поздравих одеве с него…
__Г-жа Добревич__. Чудим се с Бръчкова… А Владиков чак от Москва тръгнал и отива да се бие в Сърбия.
__Евгени__. Владиков всякога е бил горещ патриот, благороден човек, мамо; ама той…
__Г-жа Добревич__. Много думаха лошо за него.
__Евгени__. Казах ти, несправедливо. Той заслужава всичката симпатия и уважение.
__Говедаров__ _(влазя)._ Подир четвърт час влакът ще тръгне за Турну-Северин с нашите доброволци. Да им пожелаем добър час. Идат.
Явление 13
Горните, __Македонски__, __Бръчков__, __Попчето__, __Хаджият__, __Мравката__ (влазят)
__Бръчков__ _(към г-жа Добревич и Евгени)._ Прощавайте, госпожо, и вие, госпожице! Сбогом, господин Говедаров! Благодарим ви! _(Ръкуват се. Също правят и другите доброволци със свалена шапка.)_
__Евгени__. Добър час!
__Г-жа Добревич__. Със здраве, момчета!
__Говедаров__. Юнаци, желая ви славна победа над народните душмани и геройски лаври.
__Евгени__ _(към хъшовете)._ Позволете. _(Подава им по цветенце; всякой благодари и го втъква на гърдите или на чело; Македонски го бодва в пушката.)_ Желая ви честито завръщане!
Влазя __Владиков__.
Явление 14
__Горните__ и __Владиков__
__Г-жа Добревич__ _(на Евгени)._ Евгенице, подай цветенце и на господин Владикова: и той пътува.
__Евгени__ _(гледа го учудено)._ Аз чух, че остава…
__Владиков__ _(към г-жа Добревич)._ Не, госпожо, по важна причина съм принуден да остана днес.
__Македонски__. Когато ни каза одеве, много ни наскърби. Ама като няма как… Ще се видим там.
__Евгени__ _(усмихната)._ Вземете пак! _(Подава Владикову цвете. Владиков приема цветето и й целува ръка.)_
__Говедаров__. Юнаци, госпожица Добревич благоволи да подари всекиму от вас по три наполеона; раздай ги после, Бръчков! _(Дава парите Бръчкову.)_
__Хъшовете.__ Благодарим ви, госпожице.
__Евгени__. Добро видение, юнаци!
__Македонски__ _(на Владикова)._ Сбогом, Владиков!… Джанъм, защо не тръгна с нас? Щях да те моля да ме научиш московски, та като изляза пред Черняева, да не стоя като тонку… _(Целуват се.)_
__Владиков__. Сбогом, довиждане, Македонски.
__Бръчков__ _(Владикову)._ Сбогом, Владиков! Жалко, че оставаш…
__Владиков__ _(смутен)._ Нямаше как… ще се видим пак, сбогом! _(Целуват се. Поглежда Еегени, която му се усмихва нежно и му прави заканителен знак с ветрилото си.)_
__Евгени__. Какво, войната няма да побегне…
__Владиков__ _(ниско)._ Отечество! Любовта победи!
__Попчето__ _(на Катинка)._ Прощавай, любезна моя. Моли бога да се върна жив: ще ти донеса скъп армаган, какъвто и царица не носи!
__Катинка__. Сбогом! _(Закрива си очите с ръка.)_
Чува се глас на перона: „Важни депеши! Генерал Черняев напредва към Ниш! Турците бягат! Българите въстанали при сръбската граница!“
__Бръчков__. Чувате ли? Въстание!
__Хаджият__ _(на Владиков)._ Добро видение в Сърбия! _(Целуват се.)_
__Владиков__. Добър час! Добро видение, братя! _(На себе си.)_ Чини ми се, че правя нещо позорно. Не, аз съм страшно подъл човек… _(Промушва се между другите.)_
Явление 15
__Горните__, __Христович__, __Старият Бръчков__
__Бръчков__. Боже! Изпълниха се нашите мечтания. Борба! _(Вижда баща си, че влазя с Христовича, смайва се и се промъква назад, като че желае да побегне.)_
__Старият Бръчков__. Ела, ела, не бягай като див от баща си!
__Бръчков__ _(пристъпва към баща си)._ Тате!
__Старият Бръчков__ _(прегръща го и го целува по челото)._ Синко! Ти огорчи баща си и майка си. Толкова години сме тъгували за тебе. Толкова години сме се срамили от хората.
__Бръчков__. Простете ме, тате!
__Старият Бръчков__. Прощавам те и благославям те! Върви със здраве! Лош си син, ама си добър българин!
__Бръчков__. Тате, поздрави мама!
__Старият Бръчков__ _(силно разтъгуван)._ Не те спирам, а ти казвам: напред! И аз да бях млад, щях да сторя като тебе и тия юнаци!
__Бръчков__ _(целува на баща си ръка)._ Тате! Благодаря, тате, за тия радостни думи!
__Старият Бръчков__ _(брише си очите)._ Не знаях, че си тука… Дойдох на Букурещ, тука, случайно, по работа. Да не ми бе казал Христович, не щях да те видя, Владимире! Синко! Бог да те закриля!
__Христович__ _(покъртен)._ Момчета, па прощавайте, ако някога сме били много строги и несправедливи… Всичко да забравим!… Желая ви честито завръщане!
__Говедаров__. Момчета, господин Христович подари десет наполеона за вас.
__Македонски__ _(към Христович)._ Благодарим! Стискай ръката сега! _(Ръкува се с Христовича.)_
__Говедаров__. Бързайте!
Нови възклицания „Сбогом“ и „Добър час!“ Хъшовете изхвръкват из вратата.
__Евгени__ _(гледа из вратата към трена)._ Господин Владиков! Слезте по-скоро от вагона! _(Чува се третият звънец.)_ По-скоро. _(Маха му.)_
__Говедаров__. Слазяйте, господин Владиков, тренът ще потегли!
__Владиков__ _(чува се гласът му от кулисите)._ Сбогом!
__Евгени__ _(вика уплашено)._ Михаиле! Михаиле!
__Владиков__ _(чува се гласът му от кулисите)._ Евгени! Отечеството преди всичко! Сбогом!
Влакът потегля. Чува се шумът на колелетата. __Евгени__ с отчаяние простира ръцете.
__Г-жа Добревич__ _(към Евгени)._ Какво ти стана!
__Евгени__. Иди! Иди! Сега още повече те любя! _(Пада в несвяст.)_
През гръмота на влака пробива слабо мотивът на „Шуми Марица“.
Завеса.
Жива картина
Сърбия. Гредетинското укрепление на една каменлива висота. В процепа (амбразурата) на насипа положен топ; около него: Владиков, на първия план, с лява ръка на гърди, в положение на човек, който полита; в дясна ръка държи пушка с байонет. Мравката, Хаджият, Попчето, Дерибеят нападали в разни пози; двама черногорци, един умрял, друг облегнат до окопа с ятаган в ръка. Лицето изразява страдание. Двамата руски доброволци прострени. Един чер азиатец на едно коляно, с пушка с байонет, гледа към мъртвия Бръчков, възседнал топа с клюмнала и отпусната на гърди глава. Македонски стои прав със страдалческо изражение на лицето, подпира се на пушката.
Из кулисите се чуват мътни шумове на отдалечена битка.
@bgmateriali.com