ИДЕЙНОТО ИЗРАСТВАНЕ НА БОТЕВИЯ ЛИРИЧЕСКИ ГЕРОЙ
Роден и израснал в робска България, Ботев неминуемо носи в душата си виденията на ужасите от народните страдания, страховете от възможното трагическо бъдеще - за себе си като личност, за народа като общност. Син на един от първите български светски учители, просветител и интелигент-калофереца Ботьо Петков, той възприема от баща си духа на бореца, на възрожденеца, и заживява с идеите на класическата руска литература от ХІХ век, с вярата, че един ден именно този братски славянски народ ще освободи поробените си верски и кръвни близки балкански племена. Изпратен да учи в Одеса, Христо Ботев среща различна от идеалистичните му представи картина, друга обществена обстановка, сблъсква се с неочаквани за дошлия от потискана България младеж проблеми и ситуации. Поврат в мисленето му предизвикват и наблюденията над руската държава и власт, съпоставянето на действителността в Османската империя и уж свободна Русия. Ботев вижда още по- ужасно робство- руснак е поробил руснака, държи го в крепостни окови, превърнал го е в безправен роб. Още по-плашеща е мисълта, че това са братя-едноверци, православни християни, един народ, творящ обща история. Но ако този проблем може да бъде определен като вътрешно руски, то за младия българин потресаващо е откритието, че русите-славяни по род, държат в робство своите братя поляци- също славяни. Срещите с руски и полски революционери в Одеса разтърсват младия Ботев. Той разбира, че освен борба за национално освобождение съществува и борба за социална свобода, а жаждата за власт на господстващите няма морал, нито говори Гласът на справедливостта. Тези разминавания между идеала, изграждан от векове в народностното българско съзнание- очакването на дядо Иван, романтичната картина на идеализираната руска държава- и реалните проблеми на народите в руската империя, разтърсват душата на младежа и той бърза а се върне в родния Калофер. Там, на 11 май 1867 година държи бунтовно слово на празника на светите братя Кирил и Методий, в което изразява цялата обърканост на младата си душа, негодуванията си от несъвършенствата на света, жаждата си за лична и народна свобода. Това слово е произнесено месец, след като П. Р. Славейков публикува първото му печатано стихотворение „Майце си". В него младият поет изплаква същите чувства на неудовлетвореност и протест срещу робската реалност, срещу конформизма на братята си по съдба, срещу политическото и духовно потисничество над народа. Чувствата и мислите на лирическия герой са чувства и мисли на Юношата Ботев. Така в едно се сливат емоциите и идеите на лирическия герой, за да не се разделят никога повече. Цялата поезия на Христо Ботев е откровение личностна, отражение на чисто субективното му отношение към света и проблемите му, избягваща опитите за обективна оценка на събитията, търсеща един върховен идеал, една велика цел, едно щастливо бъдеще за хората от малката поробена страна/А този идеал, тази цел, това бъдеще в Ботевата поезия са изразени с кратката, но ярка и съдържателна дума „свобода”. Свобода за обикновения човек, свобода за бедните хора като общност, свобода за народа ни, свобода за личността най- вече да търси, да намира, да се издига към висините на познанието и цивилизацията.
Мотивът за свободата като най-висша ценност на човешкото битие е неделима част от световната култура. Носители на тази идея са исторически или измислени герои, а поети и писатели са изразители на този идеал. Неминуемо е преклонението на авторите пред герои като Робин Худ Вилхелм Тел, Гарибалди, неминуема е и самойндетификацията на младите Байрон, Пушкин, Уолтьр-Скот, с легендарните личности. Патриотизъм, жертвоготовност. пламенност, жажда за духовна свобода водят тези творци които с лекота превръщат националния идеална свобода в общочовешки националните герои-;в пример за подражание от всички народи. Такъв път-от изразител на тясно» възрастови и регионални -, проблеми до носител на общочовешки идеали и борец за национални идеи изминава лирическият герой на Христо Ботев.
„Майце си" като първо стихотворение носи в себе си много неопределеност неопределеност в душата света в мирогледа на лирическия герой. Младият човек е типичен пример за жадуващ светлина и добро в хората младеж, сблъскал се с жестоката реалност, с робската действителност, със сивотата на ежедневието желанието му да постигне нещо велико, нещо извън делника, е сразено от всеобщия конформизъм от страшното примирение с робството. Принуден от обстановката, героят носи изискваната от обществото маска:
.....Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея.......
Вътрешно обаче той не се примирява с всеобщата апатия, страда от гибелта на идеалите си:
....но те не знаят, че аз веч тлея....
Добре подбраният, глагола, тлея ярко изразява душевното състояние на младия човек в него вече не горят, не са разжарени светли чувства и мисли те са се превърнали в сива, покриваща и гасяща всяка искра, тежка пепел Робството, като действителност, не е ,,изобразено пряко в това стихотворение, но то» присъства като отражение върху хората, върху духа им. То именно носи вината затова рухване на младежките пориви и страсти то е погубило свелите души и на приятелите му то е превърнало света в мрачно място за достойните лирическият герой само един начин да изрази мислите и чувствата си като ги изплаче и изповядва на майка си най-близкия му човек. Ярките емоции, родения от невъзможността да превъплъти в дело мечтите си са изразени и усилени от натрупването на еднородни по смисъл и звучене трагично, звучащи епитети:" жална” “злочестен", "язвена". Силно въздействаща е и антитезисната постройка на стиховете: "аз се смея,, ходя злочестен ази" или ,,много мечтаех щастие слава да видим двама", “срещам това, що душа мрази". Лирическият герои търси причината за това несъответствие между идеали и действителност във фолклорния мотив за това майчино проклятие, но бързо отхвърля това предположение. Небаладична е мотивацията за това състояние на света вината за рухналите мечти е земна, реална, но младежът все още не вижда конкретния причинител на хорските страдания, виновника и за личната му трагедия. Той няма определена идеология, неговите възгледи са романтично - идеални. Все още няма и определена цел в живота целите му са идеализирано-въздушни. Липсва му и определен идеал, за който си заслужава и да се живее, и да се бори, и да умре. Затова и единственият изход, който намира, е в стила и вижданията на романтиците смърт, бягство от земните тегоби, начин за спасение от реалните несъвършенства намиране на покой и отмора за изстрадалата душа.
Трагедията на младата душа е в нежеланието му да се слее с околната среда да приеме мимикриращите духовни правила на обществото. Нему е чуждо конформисткото възприемане и примирение с робството-политическо, духовно, личностно. Затова когато е поставен пред избора да се слее със сивата тълпа на, покорните и доволните или да бъде личност, борец, той предпочита телесната гибел пред духовната. Но това е избор в полза на човешката гибел, а не на личността, подчинение пред природните закони на човешката тленност, носещо предизвикателство към обществените обичаи. Този мотив за отчуждението, за непримиримостта на човека пред робските нрави е водещ и във второто Ботево стихотворение "Към брата си”. Близки са чувствата на лирическите герои, защото те са израз на чувствата на поета, отразяват неговото виждане за света и оценката му да действителността. Тук всичко е по-открито, изказът е по-пряк, чувствата по-бурни. Душата на младежа вече не „тлее", а „тлее в огън" - запазени са искрите разгаря се жаравата на гнева, ще лумне пламъкът на идеалите. Променя се и се дооформя мирогледът му появява се думата „народ". Идеалът е формулиран ясно, точно и гордо:
Отечество мило любя,
неговия завет пазя....
Лирическият герой обаче все още не е определил целта на живота си, нито посочва с какви именно средства ще пази завета на родината. Все пак Ботевият герой започва да създава в себе си нов свят не свят на беглец или отчаян човек, а свят, който, е част от-нова общност- общността на патриотите, на търсещите реален изход от трагичната робска действителност будни млади хора. Много песимизъм все още звучи в гласа на героя:
Отзив няма на глас искрен, благороден, но и много оптимизъм звучи в тези стихове да обърнем внимание на заглавието, на адресанта, Това е брата по идеи, по съдба, по несъгласие с порядките. Лирическият герой вече не е сам той не се жалва пред майка си, а е намерил друг личност, патриот, борец. Мотивът за самотата ще продължи да звучи изследващите Ботеви стихотворения, но с отслабваща сила, защото героят вече, е намерил средата си, истинските си братя. Младежът все по-ясно усеща невъзможността за по-нататъшно съжителство между народа ни и тиранското племе, погазило извечното право на човека правото на свобода. Яркото патриотично чувство на поета съвсем естествено води до отрицание на всичко, което пречи на българския народ да продължи своя път в световния процес на цивилизацията. На първо място стои робството национално, социално и духовно. Ботев с гняв и протест рисува тежката картина на робската действителност („ Хайдути", "На прощаване", "До моето първо либе", “Елегия"). Пестеливо, но ярко и колоритно, поетът не толкова изобразява, колкото внушава ужаса от турското иго, метафорично пресъздава пораженията от безправния живот на народа ни.
За лирическия герой не самият факт на робството е страшен. Страшни са пораженията върху човешкия дух. Борбата му е насочена срещу проникването на робското примирение в душите на хората, срещу безнадеждността, настъпваща след експанзията в битието и морала на народа. Вътрешният свят на българина- домът, нравите, културата е застрашен от поробителя. Робството постепенно е станало неразделна част от живота, мисълта за него ръководи дори мечтите, дори битовите планове. Такава е трагедията на героя от стихотворението „Странник". След прекараните години в затвора след понесените удари от съдбата, той е изправен пред дилемата да се бори или да приеме реалността, да се примири и да заживее като другите - тихо, мирно, покорно. Страшната робска люлка унася и упойва съзнанието, отдалечава го от идеалите, от целта-свободата на личността и народа. Християнският символ на кръста забит в живото тяло на народа, насочва мисълта към двойствеността на врага-национален и духовен. И ако с първите Ботеви стихотворения врагът е конкретният поробител - турчина („ Хайдути"," Към брата си", " На прощаване" ), то по-късно той приема образът на социалния господар в лицето на чорбаджията, на съзнателно отвличащия хората от дълга им свещеник, на псевдоинтелигента, който не осъзнава тежестта на игото, а търси успокоение в просвещението и културата. Пламенният поет, бунтовникът, революционерът Ботев не желае да бъде отклоняван от избрания път, затова гневно и ядно нарича противниците си „рояк скотове", "стадо от вълци в овчи кожи", " глупци неразбрани", " идиоти". В стихотворението „В механата" поетът посочва като най- опасни социалните врагове:
Грабят от народа гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия.
Омразата на Ботевия лирически герой е плод на патриотичното му и демократично чувство, което не оставя място за обективна оценка на дейността на българските богаташи, на просветителската работа, на помощта им за развитието на българската култура и за запазването на националната идентичност. Такъв обективизъм не може и да има в революционната лирика на Ботев, защото той се е посветил на една цел, следва един ясно определен идеал, и не желае да бъде отвличан от поетия път - най-пряк и ползотворен, според него, не желае да бъде отклонен от борбата за свобода. От поетия път не може да го отклони и такова велико чувство, каквото е любовта. Неговият лирически герой („ До моето първо либе" ) отхвърля замяната на любовта към народа с интимната любов подчиняването на личността на битовото, на делничното. Това не означава че той отхвърля любовта като част от живота. Напротив, героят иска и любимата му да се освободи от оковите на ретроградното, да поеме по тоя дълъг и труден път, да посвети себе си на великата цел, на великата идея за бъдещето. Така той приема "и извършва" по трудното-създаването и издигането до висините на идеала на още един борец, вместо да избере по-лекото-отхвърлянето на ненавременната любов, затварянето във фанатичния аскетизъм и сухата революционна фразеология. Лирическият герой се е превърнал в личност жива, действена, която умее да разсъждава и търси, променя се, израства идейно и морално. Открил идеала в живота си - службата в името и бъдещето на отечеството - той разбира и какъв е начинът да изпълни дълга си. За пръв път в „До моето първо либе" лирическият герой заговаря за борба. Това негово разбиране е още неопределено, неформулирано, метафорично изразено:
Там....там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец.....
В стихотворението „Борба" пътят е видян и посочен точно и ясно:
..кипи борбата и стъпки бързи
върви към своя свещен конец....
Ще викнем ние:" Хляб или свинец! "
Финалът е конкретно изразяване в поетична форма на бунтовния лозунг на българската революция: " Свобода или смърт!", адаптиран към висшите цели на лирическия герой. Защото за него не политическата свобода е голямата цел. За него тя е стъпка към бъдещето, към видения от него обществен идеал свят на равноправни хора, духовно разкрепостени, разковали веригите на вековните лъжи. Яростно и безпардонно изрича поетът гневни думи:
Свещена глупост! Векове цели
разум и съвест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели....
И отправя обвинения към всички тирани, опитали се да потушат огъня на човешкия прогрес. Сред тези тирани Ботев поставя и мъдреците от библейския свят, и съвременните представители на „елита".
В поезията на Ботев се сблъскват вяра и вяра-вярата в бога, вярата на търсещите утеха и упование и вярата в борбата, вярата в бъдещето, вярата в силите на човека. Поетът не желае да бъде отклоняван от задачите на реалността чрез опиумите на бъдещото извънземно съществувание. За него и религиозната вяра, и нейните адепти са откровени врагове- те отвличат поробените от реалността, те обещават награда за смирените, създават и възпитават духовни роби. Затова е и търсенето на друг бог - личностен, борбен, идеализиран. Това трябва да е богът на разума, по-близък до истинския Христос- този защитник на низините, на обикновените страдалци, умеещ да говори не само за кротост и покорство, а да вдъхне
....всекиму, о боже,
любов жива за свобода-
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Ботевият лирически герой бавно и мъчително, трудно и непримиримо търси своя път в живота в историята, своята свобода на личността, своята убеденост в избраното поприще. Неговите превъплъщения са разнообразни и едновременно с това реалистични - хайдутин, бунтовник, философ, революционер. Но в основата на тяхното мислене винаги стои Ботевият мироглед, Ботевото израстване като човек, личност, общественик, като борец за световния прогрес. Този лирически герой е носител на християнския морал и ценности, но адаптирани към новата обществена обстановка. Най-ярко тази философия е изразена в стихотворението „Моята молитва", където утвърждаването на идеята за свобода се постига чрез отрицание на ретроградното и отживяло времето си мислене. Така Ботевият лирически герой постига своя духовен исполински ръст- открил е идеала си, сътворил идеологията си, видял е пътя за реализирането и на този своеобразен личностен връх той формулира и целта на живота си:
Но... стига ми тая награда-да каже нявга народа:
умря сиромах за правда, за правда и за свобода.....
Посветил се на идеята за народна свобода, със слово и дело великият поет и революционер защитава житейското си кредо. Безсмислени са споровете трябвало ли е да поеме по пътя към Околчица или да остане във Влашко и да пише гениалните си стихове. Както без Голгота Христос щеше да си остане само разказващ притчи дърводелец, така поетът и журналистът нямаше да бъде революционерът, единственият, неповторимият, великият българин Христо Ботев.
@bgmateriali.com
