„ИЗВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА“ – МОТИВЪТ ЗА ВГРАЖДАНЕТО
Поезията на Петко Славейков е изключително разнообразна по своя характер. Започнал като автор на любовни песни и сатири, той по-късно твори в духа на народната песен, създава гражданска лирика, сатири, епиграми, поезия за деца и т.н. Погледнати чисто литературно, стиховете на Славейков трудно биха образували някакво единство, но възприемани в своя естествен контекст, те показват пионерската роля на своя автор като един от първостроителите на българската литература във всички нейни жанрове. Основно значение в богатото поетично творчество на Славейков имат стихотворенията на гражданска тематика. Много спорове провокира стихотворението му „Не пей ми се!“ (1870), в което дава израз на разочарованието си от апатията на българското общество, която порицава със силни думи. По-късно обаче пише и второ стихотворение – „Жестокостта ми се сломи“ (1873), с което се отрича от своя песимизъм и заявява готовността си да работи за народното дело.
В този контекст се появява и поемата му „Изворът на Белоногата“ (1873) – едно от най-силните произведения на българската възрожденска поезия. Напълно в духа на Романтизма Славейков открива огромните залежи от красота и нравственост в народната душа и ги претворява в творба, прозвучала навремето като апотеоз на българската народна самобитност. Впрочем сюжетът на поемата изразява извънредно важния за времето проблем за съхраняване на българската народност, подложена на всевъзможни опасности от изчезване – от изкушение за доброволно отказване от своя род и език до насилствена асимилация. Както във фолклора, така и във възрожденската литература мотивът за похищаването на български жени е бил особено популярен. И ненапразно, защото жената е тази, която продължава живота на рода и етноса, а изчезването й заплашва общността с гибел. Този мотив е разработван много в произведенията на българските писатели и след края на Възраждането.
Както и най-беглият поглед може да установи, сюжетът на поемата води началото си от народните легенди. Има свидетелства, че Славейков често е минавал покрай Харманли на път от Цариград за Трявна. В околностите на Харманли е имало място, наречено Ак балдър чешмеси (буквално Чешмата на белите нозе). С това място били свързани предания, от които запаленият събирач на фолклор не е можело да не се заинтересува. Това обаче е само конкретният повод за написването на поемата.
Друг важен източник за появата й е силното влияние на романтическия тип поема, позната у нас по побългарени преводи. Духът на народните предания и балади е бил широко застъпен в тази традиция – особено в немската. В този тип поезия се разработват някои от типичните романтически мотиви, като този за съдбата, за родовите нещастия, за намесата на свръхестествени сили в човешкия живот.
С появата си „Изворът на Белоногата“ попада в изключително благоприятен контекст и повлиява както на процеса за националното самоопределение, така и на изграждането на национална идентичност. Така поемата изиграва важна роля не само в развитието на литературата, но и на цялостния духовен живот на младата нация.
1. СЮЖЕТЪТ И ХУМАНИТАРНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВРЕМЕТО
Сюжетът в „Изворът на Белоногата“ е съставен от три популярни в народните песни мотива: похищение на девойка от друговерец, неразделни и вграждане на жена в основите на строеж. В историята, разказана от поемата обаче, те са добре преплетени и взаимопроникнати, така че изграждат един цялостен сюжет.
Кой е основният проблем, който този сюжет повдига? В сблъсъка между красивата селска девойка и турския везир поетът вижда възможност да постави наболелия не само за онова време въпрос как българите отстояват своето национално достойнство и принадлежност. В привързаността на Гергана към любимия и към родния дом поетът успява да покаже онези ценности на народността, които я удържат в нейната цялост и я съхраняват въпреки принудата или примамката.
Първият мотив – похищаването на девойка от друговерец, ни е познат от песните за Крали Марко, който освобождава три синджира роби, два от които се състоят от млади жени. В традиционното общество жената се е ценяла, защото тя е носителка на новия живот. Отнемането на жените от етноса се е смятало за най-сериозна заплаха срещу неговата цялост и жизнеспособност, защото го е обезкървявала. Затова всеки етнос строго е охранявал жените си, особено пък от друговерци. Мотив, който ни е познат най-вече от песента за Балканджи Йово и хубава Яна, където героят е готов да плати най-високата възможна цена – собствения си живот, но да не даде сестра си на „турска вяра“. Именно високата цена е това, което придава на решението на Гергана такава стойност.
Разказът в поемата е разгърнат очевидно в романтически маниер – двигателят на действието е показан като намеса на тъмни сили: завистта на черната веда довежда везира; Гергана умира, след като вграждат сянката й. Романтически е и финалът на творбата – изчезналият след Герганината смърт Никола броди из близките гори, а песента му разказва за тъжната им съдба. Целият този романтически реквизит е предназначен най-вече за намиране на подходящи символни образи за утвърждаване на ценностите, които народът трябва да пази, за да се съхрани. В това се състои и основното послание на Славейковата поема – да покаже кое е по-важно за човека – богатството или народността.
2. КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ЦЕННОСТИ
Конфликтът в „Изворът на Белоногата“ е изключително ясно очертан в позициите на двамата основни герои – Гергана и везира. Всеки от тях защитава своята истина и тук Славейков е проявил голямо художествено майсторство, като не е допуснал елементарно тълкуване на сблъсъка между тях. Везирът не иска да отведе Гергана със сила, както би постъпил друговерецът от традиционната юнашка народна песен. Вместо това по-голямата част от поемата ни прави свидетели на един своеобразен спор за човешкото щастие и ценности.
От една страна са доводите на везира. Любовта към Гергана, която избухва у него още от пръв поглед, го кара да й предложи всичко ценно, което притежава, за да тръгне тя с него. Проблемът е в това, че златото, среброто, ситният Маргарит, сараят с дванадесет порти и триста прозореца, градините и ливадите, почитта и уважението – всичко това са негови ценности, но не и на Гергана. Ние нямаме основания да се съмняваме в добрите намерения на везира, защото чувствата му към девойката са искрени и дълбоки. Те го водят дори до там, че да й предложи тя да вземе със себе си майка си и баща си, за да не се дели от тях. Всички тези блага и изкушения обаче си имат цена - Гергана да се откаже от своя народ и вяра, от своята родина и любов. За везира тази цена не е висока, защото в неговите очи нищо от това не струва толкова, колкото й предлага той. В неговите очи родината на Гергана е диво място, животът на девойката – труден, а думата към любимия – необвързваща пред лицето на благата. И всичко това везирът излага добронамерено, от думите му лъха истинска любов и уважение. А това значи, че животът с него няма да е принуда и мъчение. С други думи, Гергана е подложена на
голямо изкушение.
Гергана може да противодейства на това изкушение само с два довода. Тя не иска да напусне родния си дом, защото родината е част от нейното същество. Не може да изостави любимия си, защото сърцето й вече е отдадено на него. Това са два пределно прости отговора, които едва ли могат да впечатлят особено везира и читателите, ако поетът не бе намерил начин да покаже защо чувствата на Гергана са така силни, а основанията й – така дълбоки.
Именно тук се проявява голямото художествено майсторство на Славейков. Той успява да внуши, че представата за родното не е нещо абстрактно, а е жив образ и чувство, които присъстват в душата на всеки човек. Родината се състои от множество съвсем конкретни неща, които постепенно са станали неизменна част от него: цветята в градината, гората, ливадите, родният дом, небето със слънцето, луната и безбройните звезди. Всичко това дава сила и увереност на Гергана, която успява да защити своята позиция с неподозирана за една проста селска девойка убедителност. Нейната защита е построена върху убедителни антитези: защо ми са дванайсет капии, когато и през една вратичка мога да вляза в родния си дом; защо са ми триста прозорци, когато мога от един да гледам небето; защо са ми злато и сребро, когато ми стига и една проста огърлица, но подарена с любов. Изказвани са съмнения, че такива реторически умения едва ли са по силите на едно селско момиче. Нека не забравяме обаче, че Гергана е символичен образ. Чрез нея Славейков изгражда представата не просто за идеалната българска жена, а за отношението на целия български народ към неговия корен и родни ценности.
3. ГЕРОЯТ КАТО МЯРА ЗА ЧОВЕШКОТО
Образът на Гергана е най-яркото постижение на поемата „Изворът на Белоногата“. Макар че творбата е изградена в характерната за народната песен стилистика, главната героиня в никакъв случай не е типичен фолклорен образ. Тя по-скоро е една романтическа героиня, защитаваща правото си свободно да избере родина и любим. Тази разлика личи най-вече в това, че Гергана е показана не в ролята на пасивен обект на похищение, когото друг трябва да брани от посегателство, а сама защитава своето право. Тук виждаме жената способна да участва активно в живота на общността не само като носителка на живота, но и като негова защитница. Този момент е изведен в другия основен мотив, върху който е построена поемата – двубоят между етнически герои. За разлика от традиционните юнашки песни, в които Крали Марко с оръжие в ръка побеждава враговете си, двубоят между Гергана и везира се осъществява с помощта на аргументи. На мястото на мустакатия юнак стои една крехка девойка. По такъв начин героят символ на етноса става много по-различен. Той носи един нов и модерен смисъл на общностното самосъзнание. То вече не се изразява в идеята за сила и непобедимост, а в умението да устояваш на изкушенията и да работиш активно за доброто на своето. Дори ако за това трябва да платиш най-високата възможна цена – собствения си живот. Защото Гергана, за разлика от Крали Марко, не е безсмъртна.
Тук вече става ясна логиката, която е накарала поета да използва мотива за вграждането. Според това поверие вграждането на женска сянка в основите на новострояща се сграда дава гаранция за нейната трайност. Така, вграждайки сянката си в основата на чешмата, предназначена да пази спомена за нейната сила и безстрашие, Гергана става гарант за трайността на ценностите, които защитава - целостта и духа на общността, нейната устойчивост и самочувствието й.
За да бъде обаче изображението психологически достоверно и емоционално въздействащо, поетът е добавил и мотивът „неразделни“, който показва силата на любовта, която дори смъртта не може да разруши. В народните песни този мотив се появява тогава, когато се възпява нещастието на двама млади, чиито родители ги тласкат да се оженят против волята и чувствата си. Смъртта на двамата влюбени показва, че те искат да живеят по законите на любовта, а не според изискванията на рода. В поемата на Славейков обаче този народен мотив е сериозно видоизменен. Везирът не е показан като възможност за брак по сметка, но без любов. Напротив, той проявява силни и дълбоки чувства, в които не се съмнява нито Гергана, нито читателят. Любовта обаче трябва да е взаимна, затова Гергана държи на свободата си сама да направи своя избор. Защото само когато си готов да защитаваш своя избор докрай, любовта ти е истинска. Това е нов, модерен момент в тълкуването на фолклорния мотив, превръщащ Гергана в носител на едно ново светоусещане, така високо ценено от романтиците.
Така, обединявайки три заимствани от фолклора мотива, които тълкува в светлината на едно модерно светоусещане, Славейков успява да изгради образа на героиня, която носи съвършено нови представи за човека и неговото място в света, съответстващи на духа на новото време.
4. ОБРАЗЪТ НА СВЕТА, СЪЗДАДЕН ОТ ПОЕМАТА
В литературата е прието „Изворът на Белоногата“ да се нарича „поема“. Как обаче трябва да разбираме това название, заимствано от френски, където означава просто „произведение на поетическото изкуство“? Според някои автори поемата е „по-дълго стихотворение“, в което се разказва някаква история. От това определение обаче трудно бихме разбрали как жанрът „поема“ изгражда един специфичен образ на света, който би могъл да въздейства по определен начин.
В това отношение много по-полезни биха ни били две други жанрови названия – „идилия“ и „балада“. Идилията като жанр възниква още в Античността и възпява свободния и безметежен живот на пастирите. Затова и основната тема в идилиите е красотата на природата, сред която протича щастливият и безгрижен живот на хората. Според немския поет Фридрих Шилер идилията иска да внуши на читателите един идеален образ на света, към който всички трябва да се стремят. Това е много характерна за Възраждането тенденция, чрез която българският свят се показва в идеализиран вид в очите на своята общност, за да мотивира нейната привързаност към отечеството. По това време в поезията на всички европейски народи активно се изгражда образът на родината като рай. А в процеса на националното строителство стихотворенията, които най-успешно са изградили този образ, се възприемат като национални химни. България не прави изключение от този общ процес. Поемата на Славейков е един от първите и най-сполучливи образци на тази тенденция. Гергана описва своя мъничък свят като красив и хармоничен, тя е напълно доволна от него и би искала вечно да живее сред неговите прелести. За нея няма достатъчно силно изкушение, което да я подмами да напусне родината си и така да загуби своя рай. (Нека си припомним, че изкушението на змията води до нарушаване на райската идилия и първите хора са изгонени от рая).
Едва ли в реалния живот нещата са изглеждали точно така, но идиличният образ на родината, създаван от възрожденската поезия, иска да внуши на читателя, че героинята, а заедно е нея и поетът, харесват и обичат своята родина, гордеят се с нея, животът им отговаря на техните мечти и идеали. Чувства, които и читателят трябва да възприеме и сподели. В това внушение се състои силният патриотичен патос на „Изворът на Белоногата“. Поемата трябва да изгради в умовете и сърцата на общността чувството за национална принадлежност, отличавайки българите и тяхната райска родина от живота на другите народи, който може и да блести с богатства и изкушения, но не е „нашият“.
В същото време обаче в творбата звучат и ясно доловими тревожни нотки. Идеалният свят на идилията, колкото и да е желан от героите, поета и читателите, сякаш се изплъзва. Героинята и нейният любим загиват, а за нас остава тревожното чувство, че мечтите ни са невъзможни, че идеалният райски образ на родното е само утопия.
Атмосферата, която творбата създава, е много специфична. Това не е реалният свят – в него действат странни, фантастични сили: черната веда, символичното вграждане на сянката, неразделният живот на влюбените след смъртта. Всички тези моменти въвеждат друг един много често използван мотив в европейската и българската поезия от онова време – мотивът за съдбата и нейната намеса в живота на хората. В традицията на европейския фолклор и романтическата литература такъв е светът на баладата.
Особеностите на този специфичен жанр се мотивират от тревогата, която съпровожда в душите на хората разпадането на традиционния родов свят. Още от сюжетите на древната митология знаем, че всяко нарушаване на установения от боговете космически ред води до страшни нещастия, носени от фантастични сили, символизиращи мрака, отмъщението и смъртта. Най-сериозни са били нарушенията на родовия закон – отцеубийство и майцеубийство, съперничество между братя, изневяра, посегателство срещу съпруга и т.н. В резултат на това възникват многобройни баладни мотиви, показващи нарушаването на световния и родовия ред водещи до символично наказание: брат загива от ръката на брат си; еничарин изнасилва сестра си, която не разпознава; мъж присъства на сватбата на жена си, която го е забравила; жена убива мъжа си хайдутин със специално отлят златен или сребърен
куршум, защото друг не го лови, и т.н.
В баладните мотиви за съдбата има обаче един, който винаги е водел до най-голям потрес от страна на слушателите – смъртта на невинния. Защото баладата е моралистичен жанр, който сякаш казва на трогнатите от сърцераздирателната история слушатели: „не прави така, защото ще те сполети нещастие“. Това послание е било разбираемо и оправдано в очите на публиката. Какво обаче да си мислят слушателите, когато баладата им разказва за напълно невинна девойка, удавена от придошлите води на реката, или за нещастните влюбени, чиито родители искат да ги оженят за други и затова те решават да умрат заедно? Трудно е да се посочи причината или виновникът за подобни нещастия. На слушателя му остава само да клати дълбокомислено глава и да се чуди колко непредсказуем и крехък е човешкият живот, в който съдбата сякаш си играе с нас. Особено любим е този мотив за поетите романтици, които разглеждат човешкия живот като подвластен на враждебните сили на битието, драматично съпровождащи всяко човешко усилие за измъкване от предопределението.
Три са подчертано баладните моменти в сюжета на „Изворът на Белоногата“ – черната веда, вграждането и мотивът „неразделни“. С черната веда поемата внушава, че светът е неустойчиво и непредвидимо място. В живота има места и моменти, в които властват не силите на реда, а тези на хаоса, тъмнината и смъртта. Затова и действието в баладите протича в „слаби“, междинни времена и пространства: бойно поле, гробища, полуразрушени замъци или манастири, „тъмна, невярна полунощ“. Попаднал във водовъртежа на този враждебен свят, човекът може да погине. Интересно тук е обаче новото, което влага Славейков в традиционния мотив - да, човекът може да плати много висока цена, но неговият живот не е фатално предопределен. Съдбата може да бъде победена – Гергана се справя с опасното предизвикателство. Заедно с идиличния образ на родината рай това е и втората много силна тенденция във възрожденската поезия – преодоляването на баладния фатализъм. Само ако вземат живота си в своите собствени ръце, българите ще изградят съдбата си сами, надмогвайки прищевките на тъмните сили. За това, колко силен е бил този мотив във възрожденската литература, говори заглавието на една от повестите на Любен Каравелов: „Виновна ли е съдбата“.
В тази посока работят и другите два типично баладни мотива, използвани в поемата – този за вграждането и „неразделни“. В творбата на Славейков те трябва да покажат значението на човешката активност. Защото Гергана не е безпомощна жертва на обстоятелствата. Тя решително се бори за запазване на своя свят, вграждайки живота си в основите на това, което трябва да напомня на хората за нейната нравствена устойчивост. Чешмата, построена за спомен, има символична стойност – тя олицетворява поведението, което трябва да има всеки българин, за да се съхрани нашият „род и език“. Сто години след Паисий отново същият мотив иска да внуши на българите, че верността към родното е единствената тяхна надежда за спасение.
Мотивът „неразделни“ е въведен от поета като някакъв вид компенсация, който да снеме трагизма на Герганината саможертва. Губейки живота си, а заедно с него и този на любимия, Гергана не губи любовта си. Така поемата внушава, че истинските чувства и смелите мечти също не са подвластни на обстоятелствата. Те са абсолютна ценност, осмисляща живота на човека. Затова дори и тогава, когато пред него не съществува възможност за избор, той не може и не бива да се подчинява сляпо на предопределението, а активно да отстоява себе си и онова, което обича. Само така и отделният човек, и общността като цяло ще успеят да се съхранят и да осмислят своето съществуване.
5. МЯСТОТО НА ПОЕМАТА В КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ
„Изворът на Белоногата“ е творба, носеща всички характерни черти на Възраждането: романтически сюжет, заимстван от народните песни, силен патриотичен заряд, специфична нравствена и обществена проблематика. Въпреки това обаче тя не е типична за общия литературен фон на Възраждането. Нейната нетипичност се носи от новите общочовешки и наднационални идеи, вложени в сюжета й – сблъсък между модерната и патриархалната цивилизация, цената, която трябва да се плати за отстояване на националния идеал, ролята на личността в историческия процес. Тези черти на поемата определят и особеното й място в историята на българската литература и култура. Не е за пренебрегване и фактът, че за разлика от повечето произведения на възрожденската поезия, тя не е загубила своето художествено очарование и до днес.
Още следващото поколение творци, между които е и синът на стария Славейков – Пенчо Славейков – отново се връщат към повдигнатите от „Изворът на Белоногата“ нравствени и художествени проблеми. Тук може да се посочат разработките на мотива за вграждането в драмата на Петко Тодоров „Зидари“, мотивът „неразделни“, използван от Пенчо Славейков в едноименното му стихотворение и т.н. Това поколение писатели променя гледната точка и в центъра на своите ценности поставя вече не общността, а личността. С помощта на същите мотиви младите поети успяват да покажат силата на нравствените ценности за духовното осмисляне на човешкия живот.
Следващото поколение творци – тези от 20-те и 30-те години на 20. век – също се връщат към мотивите на „Изворът на Белоногата“. В тях те търсят народностния корен на българската национална култура, връзката между индивида и неговия народ, съдбата на човека в момент на съдбовен избор.
Още по-късно – сто години след написване на „Изворът на Белоногата“, повдигнатите от нея въпроси зазвучават с нова сила. Този път във връзка с противоречията между изискванията на модерността и нуждата на човека да се връща при своя корен, както и със способността на модерния човек да устоява на изкушенията. Особено задълбочена разработка получиха тези проблеми в есето на Тончо Жечев „Българският Одисей и истината за неговото завръщане“, което той публикува като заключение към своята книга „Българският Великден или страстите български“ – изследване на сложните пътища, по които минава българското национално изграждане и техния модерен отклик.
И днес проблемът за изкушенията на човека пред съблазните на модерната цивилизация продължава да занимава умовете на българското общество. Особено в контекста на все по-смесващия се и глобализиращ се свят, в който процесите по уеднаквяване на житейските ценности стават все по-неудържими. Големите въпроси за народностната и националната самобитност днес придобиват невиждано досега значение. Затова творби като „Изворът на Белоногата“ решително надхвърлят историческата си роля като етапи от развитието на българската литература и се превръщат във вечни изразители на трудните въпроси пред българското национално самоопределение и самоутвърждаване.
@bgmateriali.com
