Поезията на Петко Славейков е изключително разнообразна по своя характер. Започнал като автор на любовни песни и сатири, той по-късно твори в духа на народната песен, създава гражданска лирика, сатири, епиграми, поезия за деца и т.н. Погледнати чисто литературно, стиховете на Славейков трудно биха образували някакво единство, но възприемани в своя естествен контекст, те показват пионерската роля на своя автор като един от първостроителите на българската литература във всички нейни жанрове. Основно значение в богатото поетично творчество на Славейков имат стихотворенията на гражданска тематика. Много спорове провокира стихотворението му „Не пей ми се!“ (1870), в което дава израз на разочарованието си от апатията на българското общество, която порицава със силни думи. По-късно обаче пише и второ стихотворение – „Жестокостта ми се сломи“ (1873), с което се отрича от своя песимизъм и заявява готовността си да работи за народното дело.
В този контекст се появява и поемата му „Изворът на Белоногата“ (1873) – едно от най-силните произведения на българската възрожденска поезия. Напълно в духа на Романтизма Славейков открива огромните залежи от красота и нравственост в народната душа и ги претворява в творба, прозвучала навремето като апотеоз на българската народна самобитност.
Моля, влезте в акаунта си, за да видите цялото съдържание.
@bgmateriali.com