Централен образ на Вазовото творчество е Родината. Той има двупланов идеен строеж. В един кръг творби Отечеството се рисува като свръхценност, като максимално идеализиран свят: земя-подобие на небесния рай със славно далечно и близко героическо минало. Водещ в тях е адмиративният патос – възхвалата. В друг кръг творби българското се рисува в сатиричен план. Водещ в тях е изобличителният мотив за деформацията на героическите достижения и патриотични идеали на великото минало. Двойственото визиране обуславя и двете основни тематични ядра на Вазовото творчество: за величието на отминалото българско време и за моралната низост на настояща България. Много често в рамките дори на отделен текст, пряко или непряко, двете епохи (славната и срамната) се съизмерват, т.е. върху една ценностно-времева ос се съпоставят идеализмът на възрожденското с прагматизма на следосвобожденското време. Този подход за изобличение на гражданския морал след Освобождението е индиректен – като издига в култ нравствения строй на миналото, Вазов го превръща в морален коректив на настоящето, в образ-неподражаема мяра за величие (ярка реализация на този похват има във финала на повестта “Немили-недраги”, в “Епопея на забравените” и мн. др.). Другият по-типичен подход за изобличение е директният. Той е водещ в творби, в които обект на изображение e не миналото, а настоящето. Те са събрани в два сборника разкази – “Драски и шарки” (1893-1895 г.) и “Видяно и чуто” (1901 г.), както и в поетически сбирки със сатирическа насоченост като “Гусла” (1881 г.). Тук погледът на “Патриарха” е насочен не върху съдбовните мигове от историческия живот, а върху нравствените деформации в социално-битовото ежедневие на България в самия край на ХІХ век.
В тази нова епоха Вазов се изживява като жив възрожденец, защото неговият идеал продължава да лежи в миналото – Българското Възраждане. Ето защо неговата позиция към настоящето се оказва охранителска – цялото му творчество е посветено на една идеологическа свръхзадача: да пренесе и утвърди в новото време нравствените идеали на Възраждането. Поради това той критикува най-детайлно в своите изобличителни разкази всичко, което е в конфликт с възрожденските му представи за гражданственост. Заклеймявайки конкретните язви на съвремието си, Вазов се опитва да остави чрез творбите си свидетелство и присъда над “видяното и чутото”. Той вярва, че така може да помогне на своя читател-съвременник да види и осъзнае себе си, за да се пребори с обществените злини, които застрашават духовното развитие на новоосвободена България, т.е. иска да изгради национално-гражданско познание, което да се превърне в патриотично съзнание.
Тази идеологическа цел определя и спецификата на неговото художествено мислене. Вазов смята, че истинският писател трябва, от една страна, да бъде хроникьор на “видяното и чутото”, а от друга – морален съдник на описаните негативни тенденции в обществото, т.е. разказвачът трябва да обедини две роли: на повествователя-очевидец и на моралиста-коментатор.
Разбирането на Вазов, че творецът е призван да бъде свидетел и съдник на епохата определя и поетиката на неговите разкази. Водеща в тях е мемоарно-документалистичната тенденция – епическият сюжет много често заявява своята пряка връзка с актуално конкретно събитие и реално-исторически прототип. Писателят търси автентични сюжети, защото смята, че чрез тях може да постигне най-убедително морално въздействие върху читателя. Ето защо стремежът към достоверност на разказваното е основна характеристика на неговите разкази. Например епилогът на “Една българка” удостоверява автентизма на повествованието, т.е. фикционалното се строи върху действително историческо събитие, а хронотопът има реални историко-географски координати. Така фикционалното и мемоарното, художественото и публицистичното се преплитат неразчленимо във Вазовата белетристика. Основен е стремежът да се покажат събитията такива, каквито са били в тяхната историческа истинност (Елин Пелин ги изобразява такива, каквито биха могли да бъдат, т.е. в тяхната вероятностност, а Йовков ги вижда каквито би трябвало да са). Ниската степен на фикционалност, резултат от пряката връзка с историческия прототип, определя и облика на авторското присъствие във Вазовите разкази. Много често разказвачът напуска тона на анонимен повествовател и поема ролята на морален тълкувател на описаното. Налице е открито авторско присъствие, което раздвоява ролята на разказвача – едновременно и повествовател, и коментатор.
Стремежът към историческа правдивост определя и същността на Разовите епически герои – те са образи-исторически тенденции. В тяхната обрисовка е нарушен балансът между типизацията и индивидуализацията. Вазов търси в героя лика на епохата. Затова събитието доминира над персонажа – в случката прозира не духът на индивида, а на времето. Героят присъства като “исторически човек”, разкрит преди всичко в отношението към националната съдба. Всяко индивидуално поведение изявява морална черта от националния характер в някакво историческо преображение. Ето защо между индивидуалния портрет на героя и неговото социално поведение не може да има различие (за разлика от Вазовия Йовковият човек може да бъде в някакъв етап от битието си личностно ценен, но общностно вреден – Шибил, Индже). Това превръща неговите герои в молани емблеми на епохата. В това отношение Вазов се явява строител на устойчива линия в развитието на следосвобожденската литература – критико-реалистичната. Заедно с творци като Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Захари Стоянов, Георги Стаманов и др. той утвърждава централните образи-типове на времето – кариериста-чиновник, корумпирания държавен служител, политическия насилник, лумпенизирания политикан и т.н., образи-сатирически знаци на позорни явления от социално-политическия живот на България в края на ХІХ век.
Своето негативно отношение към новата действителност писателят разгръща в най-различни тематични посоки. Разказите му улавят пъстроцветието на столичния живот и акцентират върху най-различни морални проявления, свидетелстващи за падението на гражданския морал след Възраждането – темите за чиновническата корупция, за лекарското бездушие, за падението на жената, за службогонството, за русофобството в политическия живот, за полицейския терор, за социалното равнодушие на градския човек, за писателските мании, за лумпенизацията на откъснатия от селската среда българин и др.
Най-ярко изобличението на злото в обществения живот Вазов постига чрез изграждането на три основни типа герои, осветляващи моралния дух на новата епоха. Към първата, най-малобройната, принадлежат позитивните характери, които успяват да пренесат и съхраняват в новите условия идеалите на миналото. Те са морални двойници на автора. Показателно е, че са със статут на архитипни и маргинални герои – дядовци, баби, слепци, слабоумни или хора, избиращи гладното съществуване пред моралния позор. Приложима върху тях е Вазовата характеристика “тъмни герои” (“Дядо Йоцо гледа”, “Иде ли?”, “Вълко на война”, “Павле Фертигът”, “Тъмен герой”). Втора е категорията на социалните жертви на безпощадния обществен морал (“Василица”, “Пейзаж”, “Една изгубена вечер”). Най-многобройна е групата на героите-морални негативи на епохата (“От оралото до урата”, “Двете врети”, “Травиата”, “Обикновена чест”, “Той е млад, здрав, интелигентен”, “Епоха-кърмачка на велики хора”, “Кардашев на лов”).
Вазов демаскира индиректно аморалния облик на новото време чрез героите-архитипове, които в следосвобожденското общество се оказват единствени носители на духовни добродетели. Най-ярко тази горчива констатация очертава разказът “Дядо Йоцо гледа” чрез оригиналната си организация на художественото време. Вазов успоредява две действителности – минала и настояща (характерен похват за изграждане на българското в цялото му творчество), които чрез образа на дядо Йоцо са насложени една в друга, т.е. миналото е реконструирано в настоящето. Тази епическа ситуация разкрива моралния парадокс на епохата: щастлив и празничен в следосвобожденска България, според сюжета, е само слепецът, т.е. само маргиналът е способен да изживее това, което другите не виждат и не осъзнават (подобна сцена представя и “Под игото”: в момент, когато българинът трябва да прояви на дело националното си достойнство, патриотично зрение демонстрира само слепецът – Колчо, а не Фратю предупреждава Огнянов в черквата за грозящата го опасност).
Основен принцип за конструиране на художествената сатирична идея както в разказа, така и вцялото Вазово творчество е контрастът, обособил ярки семантични опозиции: “клинично сляп-зрящи”, “духовно зрящ-морално незрящи”, “възторг-разочарование”, “мъдрост-непрозрение” и т.н. Те показват, че идейният свят на творбата се гради върху несъответствието между слепия щастливец и зрящите нещастни. Присъдата на Вазов върху обществената апатия е синтезирана в облика на дядо-Йоцовата маргиналност – неин най-специфичен знак е слепотата, която придава на героя ореола на жрец и мъдрец в повествованието. Мъдрец, защото единствен успява да съзре сред общата непразничност, че преобразованията в новоосвободена България са велика страница от нейната история. Жрец, защото неговото физическо докосване до новото лице на Родината е представено като класически акт на свещенодействие – то е допир до градящото се тяло на новото българско (показателно е в срещите на дядо Йоцо със символите на свободата неговото поведение: той се разтреперва, просълзява, започва да пипа трепетно дрехата на околийския началник, на войника и по този начин сякаш мистично се съприкосновява със свещеното и преродено българско, останало невидимо за зрящите му сънародници). Докосването му до еполетите на околийския началник кодира идеята за новата административна уредба на независима българия; допирът му до шинела на войника – военната мощ на страната; бурните му приветствия към влака – изграждането на комуникативната ни мрежа.
Слепотата се оказва защитната му броня срещу разочарованието му от битовата проза на живота, от дните на царящото след Освобождението еднообразие. Затова той сакрализира своите срещи с изграждащата се социално-институционална система на България. Строежът на железопътната линия, свързваща периферията с центъра на националното пространство, алюзира идеята за нуждата от духовна консолидация на нацията, изживяваща своя великден. Простодушните прозрения на дядо Йоцо изобличават липсата на духовно зрение в обществото, неспособно да оцени глобалния процес на позитивната промяна и скептично към стойностите на придобитата свобода. Те го утвърждават като герой-обвинител, но и избаник, докоснал символите на нова България (еполетите, акселбантите, сабята, шинела, фуражката). В акта на докосването се ражда просветлението на неговото съзнание, в което изплуват видения за бъдещото величие на страната (“…в душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко”). Ето защо, макар и в горчиво иронична форма, чрез своя слепец Вазов утвърждава вярата в бъдещето на великото българско, в правото на съществуване на национален оптимизъм.
Подобна ситуация – отстояване на патриотичен морал от архитипен герой – разкрива и творба, отразяваща позорни събития от историята на национално-освободителните борби: равнодушието, с което са посрещнати Ботевите четници, нарушава само баба Илийца, проявила мъжки кураж в момент на криза на националния морал (“Една българка”).
В такъв нравствен аспект е разработен и образът на баба цена от разказа “Иде ли?”. Във време на политическа дезинтеграция (братоубийствена война) една стара жена (пак българка) остава вярна на своите патриархални идеали – стремеж към добросъседство, християнски идеализъм, майчинска солидарност. Този тип душевност е синтезиран в жеста на бабата към сръбските военнопленници – водена от християнско състрадание, тя им дава шише ракия, за да се сгреят. В своите действия тя се ръководи единствено от майчинския си инстинкт, който не й позволява да възприеме сръбските войници (които всъщност са косвени убийци на сина й) като врагове. За нея са “все божи христиени”, които се избиват безцелно в една братоубийствена война.
Способността на Вазов да открива в маргинала носителя на добродетелите в едно кръвопролитно време показва и разказът “Вълко на война”. Вълко – героят със затъмнен разум – става носител на патриотичното просветление и боен подвиг. По принцип човешката лудост във Вазовото творчество има две измерения: метафорично – представлява колективно състояние на патриотичен афект, в което отпадат съображенията на разума под напора на родолюбивото чувство, и клинично – описва се в ситуации, когато способен на патриотична себежертва е индивидът – лудият, а не общността (двете състояния разкрива “Под игото”). В този смисъл Вълко напомня героите на другостта от първия български роман – и този слабоумен човек става изразител на историческото прозрение.
Друго доказателство, че позитивният образ в следосвобожденската епоха е единствено маргиналът дава и разказът “Павле Фертигът”. Подобно на Мунчо от “Под игото”, за обществото на Хисар и Павле е един луд, който с неадекватното си поведение развообразява престоя на посетителите. Тази снизходителна оценка обаче е преобърната в края на разказа. Оказва се, че невменяемият, живеещ в свой свят на вечна радост и веселие, е въплъщение на активния тип нравственост. Павле игнорира своите потребности (живее в крайна мизерия, въпреки че припечелва добре) в името на своя простодушен култ към просветата и родовата солидарност (праща всичките спестени пари на следващия в чужбина свой брат). Със своя болен разум той осъзнава нуждата от образование (“Мори се, трепе се… да направи брата си човек”). В творбата е внесена имплицитно авторовата присъда над обществото. Вазов изобличава общественото безучастие към стремежа на българина, пробуден и поощряван още през Възраждането, за просвета. Този стремеж писателят смята, че води държавата към просперитет. Така сред равнодушното българско общество в разказите на Вазов парадоксално въплъщение на култа към просветата става слабоумният (както във финала на “под игото” носител на протеста се оказва лудият). (Подобна обвинителна позиция Вазов застъпва и в разказа “Той е млад, здрав, интелигентен”.)
Парадоксите на новото време писателят проектира в заглавия-оксиморони, които стават преки носители на идеята. Находчивото заглавие “Дядо Йоцо гледа” може да се мери с наслова на разказа “Тъмен герой”. То е оксиморон, защото понятието “герой”, символизиращо сила, извисеност, духовна светлина и величие, се преплита с определението “тъмен”. Така се създава впечатление, че описваният персонаж е пародия на герой. В хода на разказа става ясно обаче, че “тъмен” не е авторова оценка, а определение, което самото общество дава на постъпката на Ненко. Неговият избор – гладно съществуване пред морално безчестие – не може да бъде разбран от безнравственото обкръжение, в което е принуден да живее героят. Това маргинализира неговата реакция – превръща я в тъмна, неясна, странна, нередна за обществото. В тоди разказ добродетелите на ненко са представени не като национална черта, а като липсващи качества на народната душа, т.е. тук героят не е “индивидуализация” на обществения дух на времето.
Може да се обобщи, че малкият човек от обществените низини въплъщава позитивното в националния характер в години на тежка морална криза. Социалнонисш, но нравствено извисен, той се превръща в маргинал, защото реакциите му се възприемат като несъстоятелни от обществото. Неговият подвиг е в силата му да съхрани и пренесе в новото време ценностите на възрожденско-патриархалната епоха.
По-пряко Вазов осъжда гражданския морал след Освобождението чрез категорията на героите-социални жертви, неспособни да се впишат духовно и физически в една действителност, която ги обрича на битова мизерия. Докато в “Тъмен герой” оцеляването на Ненко е въпрос на нравствен избор (да бие или не вързан човек), в творби като “Пейзаж”, “Василица”, “Една изгубена вечер” човекът е лишен изобщо от избор – цирковите актьори са обречени на гладна смърт, ако не съберат дори минимална публика за своето представление; бабата носи отчаяно умиращото от глад внуче-сираче, за да го “хариже” на някого или да го остави на произвола на съдбата.
Разказът “Пейзаж” синтезира основните черти на Вазовата критическа белетристика – акцент върху действително преживяното, т.е. достоверното; понижена фикционалност, герой-“емблема на епохата”; пряко авторско присъствие (главният герой се явява в ролята на аз-разказвач очевиде;); морално-публицистичен коментар върху разказаното, изобщо той е пълна реализация на основната естетическа позиция на Вазов – “свидетел и съдник на епохата”. Изобличението на бездушното общество към съдбата на низовата селска маса се гради върху контраста на два “пейзажа” – природния и социалния. В началната картина на прелестния витошки зимен пейзаж е водещ адмиративният патос. Разказвачът се самопредставя в образа на естет-интелигент, прехласнат по красотите на планинския свят. Стремежът му към пантеистично сливане с великата прамайка утвърждава познатите Вазови мотиви – за превъзходството на природата над несъвършения човешки дух, затънал в “пороци, страсти, грозоти”, за абсолютното съвършенство на Естеството. Така чрез описание на въшния (обективния) творбата разкрива вътрешния пейзаж на човешката душа, вдъхновена от досега с Природата. Този контакт събужда философски размишления и оценки в съзнанието на автора-герой: той възприема природата като свръхценност, защото го лекува от социалните разочарования и защото само в нейното лоно може да намери хармония със себе си. Идиличният пейзаж обаче не е самоцелно описание, а ретардация на трагическата развръзка – той подготвя драстичния преход към пейзажа от “социалното дъно”. След срещата с бабата разтърсеният интелигент обезценява целия си жизнен и нравствен опит. В резултат на това конфликтът между великата природа и жалкия преходен социален живот се трансформира в морален сблъсък на два несъвместими обществени свята – света на задоволеното и морално равнодушно интелигентско общество, деформирало у себе си основните начала на християнството, и света на мизерно съществуващите. Преходът се осъществява чрез принципите на деестетизацията и деетизацията на изобразявания свят. Образът на старицата е пределно снизен във външен план – тя е с лице в бръчки, изразяващо “някакво животинство”. Зад този нелицеприятен портрет обаче прозира простонародният й духовен облик – стоицизъм, човечност, християнско съзнание (образът й напомня баба Илийца). Образът на очевидеца, отказал помощ на старицата, внася темата за духовното отчуждение между различните светове. Превъплъщението му от съзерцател на природни прелести в моралист-съдник и самоизобличител е белег за високо нравствено съзнание. Изповяданите пред читателя негови лични и обществени терзания поставят проблеми от наднационално естество – за сляпата съвест на обществения елит, за антихристиянската същност на културния прогрес, за престъпното самодоволство на сития интелигент пред човешката скръб. Трансформацията на естета в обвинител на социалния егоизъм раздвоява смисловия обем на основния темпорален образ – зимата. В един план тя е видяна като извор на красота и поезия, а в друг – като символ на духовна мъртвина и ледено безразличие. Очертаният конфликт между материално задоволения интелигент и отчаяната старица е израз на водещата в критическите разкази на Вазов идея за духовното разединение на сплотения през Възраждането български социум.
Трагичните драми на малкия човек в творчеството на “Патриарха” възпроизвеждат една и съща социално-битова ситуация – борба за оцеляване в условия на пълна материална мизерия (неин синтез са картините от стихотворната сатира на Вазов “Елате ни вижте”). Но докато старицата и актьорите се уповават на човешкото милосърдие, а Ненко – на своята човешка съвест, обрекла семейството му на отчайваща бедност, Петруна от разказа “Изпросила” намира спасение чрез унизителен компромис с женската си чест. Притисната от глада и мизерията, тя пристъпва моралните си разбирания, като продава тялото си, за да откупи службата на мъжа си. Материалното спасение на семейството обаче разрушава духовните устои на Петруна, защото й отнема правото на самоуважение. Така мизерията изражда човешките отношение и руши семейната хармония – в “Изпросила” майката започва да презира съпруга си, в “Тъмен герой” бащата започва да възприема децата си като врагове. Тези метаморфози са резултат от грубия социален натиск на света върху достойнството на човека – той тласка Ненко към омразната професия на полицая, а Петруна – към отвратителното решение да пожертва честта си, заставена от циничните нрави на времето.
Преобръщането на основните нравствени ценности в следосвобожденското общество е разкрито чрез духовния облик на най-многобройната категория Вазови герои – нравствените негативи на епохата. Той ги открива във всички слоеве на социалната йерархия. Те оформят в неговата белетристика галерията от “български типове и нрави” в едно ново време. Нейни централни типажи са кариеристът-чиновник, безнравственият политикан, управленецът-диктатор, корумпираният държавен служител. Най-представителен сред тях е образът на службогонеца, синтезиращ групата на деформираните българи – новите герои (политически мошеници, шайкаджии, лумпенизирани бегълци от земеделския труд, жалки чиновници, търгуващи с честа на жените си), появили се на мястото на героичните хъшове. Тяхната поява е станала възможна една с утвърждаването на Българската държава. Вазов констатира, че “вчерашните чичовци” са се превърнали в “безугледни службаши”, във вечно гладни “гости на държавната трапеза”, т.е. еснафското затворено общество в следосвобожденска България се е превърнало във вълчи свят. Показателно в това отношение е ироничното заглавие на разказа “Епоха – кърмачка на велики хора”, което деформира свещения образ на Родината-майка, оказала се хранител на “немощни, безжизнени уроди”.
Отрицателните нравствени метаморфози под въздействието на тази “епоха” описва разказът “От оралото до урата”. Образът на главния герой Стоичко е представен в две морални фази, които се определят от пребиваванията му в две противоположни социални среди – селска и градска. В селския свят героят олицетворява здравата селска нравственост – култ към труда, хармонична връзка със земята, любов към дома, все черти на образцовия патриархален стопанин. Попадането му в градското пространство води до израждане на посочените добродетели в лентяйство, политиканстване и митингаджийство. Деградацията на Стоичко отразява конфликта между селската и градската цивилизация, който е производен на генералния нравствен сблъсък във Вазовото творчество между патриархално-възрожденското минало и позорното настояще. Столичният град се описва като нечисто, позорно място, като свят-развратител на нравите. Сюжетната биография на Стоичко внушава основното морално послание на разказа: скъсването с родовия корен е пагубно за личността; в обстановка на грозни публични страсти устойчивият доскоро българин губи нравствената си база. Идеята за пагубната метаморфоза на следосвобожденския човек е проектирана ясно в заглавието на творбата, което има обобщаваща смислова функция. Съпоставено с възрожденския възглас “Ура!”, “ураджийството” на дезертиралия от земеделския труд митингар маркира един печален социален процес – моралното движение на българина от символите на славата (подвига на опълченците) към символите на националния срам (лумпенските площадни крясъци на следосвобожденските улични политикани).
Докато Стоичко е представител на деградацията в най-ниските социални слоеве (той работи като разсилен по столичните канцеларии), героят на разказа “Той е млад, здрав, интелигентен” е събирателен образ на падението на чиновническия морал. Той олицетворява нрава на всички жалки службогонци, у които всичко позитивно (“младост, мъжка мощ, здраве, ум, воля”) става безполезен товар, защото те желаят само да паразитират “на изпитата народна снага”.
Разкази като “Траур” и “Изпросила” доказват, че духовното падение става социална съдба и на другия представител на младото следосвобожденско поколение – жената. В “Траур” Вазов отрича правото на новото общество да поощрява суетното начало в женската природа. На мястото на патриархалната стопанка – опора на дома и творец на уюта край семейното огнище застава суетната кокетка, мислеща егоистично единствено за външния си вид. В “Изпросила” мъжкото и женското падение са разкрити в своята взаимосвързаност. Борбата за служба ражда кариеризма, който руши дори най-интимните сфери на човешкия живот – брачните отношения (службогонските претенции на мъжа се “изпросват” с тялото на неговата съпруга). Тези парадокси доказват въздесъщата сила на злото в обществения климат на България.
Вазовото изобличение е особено остро в онези творби, които представят опорочаването на политическия морал, неправилното разбиране на демократичните принципи, изборните спекулации и използването на низките човешки страсти за партийни цели (“Народът”, “Кандидат за хамама”, “Дядо Нистор”). Полицейското мракобесие демаскира разказът “Травиата”. Той синтезира основни черти на Вазовата белетристика – документалност, пряко авторско присъствие (повествованието се води от герой-очевидец, на чийто разказ авторът е слушател), моралистичен коментар на събитията. Сюжетът е конструиран на принципа на контраста, който очертава сблъсъка на два свята – символи на две несъвместими цивилизации: варварска и хуманистична. Те са ярко пространствено оразличени. Единият е светът “долу” (мрачното мазе, където зверски се бият хора заради политически убеждения), другият е светът “горе” (градската община, сред която се разнасят музикални фаргменти от операта “Травиата”). Разривът между двете действителности е знак, че в следосвобожденска България съществуват две нива на екзистенция – варварското, извеждащо най-долните човешки страсти, и култивираното, приобщаващо човека към изкуството и хуманизма. Вазовият разказ внушава, че извисеният свят е само прозрачен параван на варварското лице на лишеното от истински ценности общество. Същата истина демаскира и “Тъмен герой” – в бруталната политическа действителност, който не приема политическите извращения е осъден на отхвърляне от обществото. Творбата прави народопсихологическо прозрение – в образа на жестоките стражари Вазов открива нравствените поражения на робското мислене. Писателят смята, че трупаният векове робски страх се е трансформирал в жестокост, т.е. във вървърска черта, компенсираща непълноценно унизителния исторически живот (“О, жестоки времена! О, жестоко племе!”).
Комплексна представа за обезличаването на българина в новото време, за моралната низост на епохата дава крупният сатиричен очерк “Кардашев на лов”. Сатирическият образ на българското се гради в процеса на пътуването на Вазовия герой – младия писател Кардашев – по софийските улици в търсене на положителния герой на епохата. Контрастът между донкихотовското начинание на литератора и ужасяващата действителност е пълен. Времето на всеобща морална апатия, комерсиализация на гражданското съзнание и пълна разруха на възрожденските ценности предопределя провала на Кардашевото намерение. Дребните характери и низките страсти, които среща по пътя си той, окончателно го обезсърчават да търси светлия герой на епохата. Младият мечтател се сдобива с горчиво прозрение: положителни тенденции в обществото няма, поради което е невъзможно раждането на положителни герои. Неговото разочарование кулминира във финала на творбата, синтезиращ Вазовата оценка на епохата: “Настоящето може да даде живот само на сатирата”, т.е. единствена адекватна форма за художествено изображение на живота е сатиричната (“Нека бъде сатирата!”).
Със своите прозрения върху аморализма на следосвобожденската епоха Вазовите разкази се вписват ярко в критико-реалистичния контекст на българската литература от края на ХІХ и началото на ХХ век.
@bgmateriali.com
