Емилиян Станев притежава дарбата да прониква зад видимата страна на нещата, събитията и човешките взаимоотношения. Наблюдателността, която проявява още в първите си години на писател - анималист, с течение на времето все повече се изостря и го подтиква да се прехвърли в нови територии за размисъл, открития и откровения. Свикнал да дешифрира езика на знаците в природата, той чете с лекота и мислите на хората, отгатвайки с една почти магьосническа вещина най-скритите трепети на човешката душа. Едно от любимите му твърдения е, че „у човека има морално-естетическа съпротива” и дори когато е извършител на злото или негов очевидец, той в една или друга степен му се противопоставя. Духовността запазва „божествената искра” у него и независимо от всички изпитания, изкушения и беди, определя основната посока в житейския му път и дори избора на смърт.
Темата за духовността и за изпитанията, на които тя е подложена при различните житейски обстоятелства и обществено - политически събития, е водеща в повестта „Крадецът на праскови” и предопределя разгръщането на темите за любовта и войната. Сковаващите духа предразсъдъци, субективните представи за грях, морал и възмездие, предизвикателствата на различието и на другостта спрямо една общност, непоносимостта към личното щастие на фона на общото нещастие, войната и съпътстващите я глад, болести и обезценяване на човешкия живот, са изключително болезнени и травмиращи духовността изпитания за всички герои в повестта. Всеки един от тях има различна реакция, съобразно богатството или бедността на своя душевен мир.За кратко време, но достатъчно да бъде запомнено завинаги в провинциалния град, двама от тях - Елисавета и сръбският пленник Иво Обретенович - надмогват заобикалящия ги ужас и заплащат с живота си своята жестоко прекършена любов. На преден план в повестта изпъкват не страстта, не зовът на плътта в екстремните обстоятелства на възможна смърт, а породените от извисената духовност любов, благородство, толерантност, право на свободен избор и вечният човешки порив за щастие.
Предразсъдъците, схващани като заблуди и предубеждения от най-различно естество: битово, нравствено, етническо и пр., слагат отпечатък върху поведението на повечето герои в повестта „Крадецът на праскови". Не всички установени и съобразени с традицията норми на личностно и обществено поведение обаче могат да бъдат заклеймени като предразсъдъци или отживелици. Ненакьрнимостта на брака и съпружеската вярност са утвърждавани през вековете в най-различни форми и разновидности от законите и религиите на всички цивилизовани народи и са считани за универсални морални ценности във времето и пространството. И въпреки това, те най - често са обект на нарушение или елиминиране, защото омразата, насилието и погубените надежди ги изпразват от съдържание и ги превръщат в крепост на фалшивия морал. В тези случаи те се противопоставят на други, много по-важни за човека морални или нравствено - етични ценности като свободата на волята, правото на избор, справедливостта, доверието, възможността за реализация, които трябва да бъдат защитени. Конфликтът обаче между нормите на предписвания от обществото морал, според който изневярата - независимо от предизвикалите я причини - е тежко престъпление, и потребността на човека да защити своята същност и живот е винаги драматичен, а много често и трагичен.
Точно този драматичен конфликт между формалното схващане за изневяра и любовта като рушителка на издигнатите от човешките предразсъдъци прегради е интерпретиран и блестящо проследен чрез реалистичното изображение на събитията и образите в повестта.
Елисавета е представена като интелигентна, образована и чувствителна жена, с богата душевност и съхранена нравствена чистота, определящи години наред нейното поведение. В младостта си обаче, било от послушание пред строгите родители, било поради факта, че е възприела като непоклатима даденост техния „непреклонен, прост и жесток морал на търновските нотабили - полуеснафи, полубуржоа, отричащ всяка любов и удоволствия от живота", тя прави съдбоносна грешка. Бракът с много по-възрастен от нея мъж, осигуряващ й богатство и сравнително високо обществено положение, отговаря на очакванията на общественото мнение и на схемата „така правят всички". Тя плаща години наред тежък данък за компромиса със своята душевност, който в началото дори може и да не го схваща като такъв. Еснафската среда, грубостта на полковника и еднообразното, макар и осигурено откъм материални блага битие я потискат и духовно ограбват. Нейната чувствителност, доброта и призив за по-човечно отношение към пленниците, се окачествяват от закоравелия стар военен като „даскалски приказки" и са отминати с презрение. Този неравен, нещастен и най-важното бездетен брак, на когото Елисавета робува единствено от страх пред предразсъдъците и пред безмилостното в случай на бунт от нейна страна обществено мнение, бавно я погубва духовно и физически.
Душевната болка, отчаянието, предчувствието за наближаващата старост и безсилието да промени живота си оставят следа дори върху безспорната й красота. В детските спомени тя се представя като „същество от неземния и магьоснически свят на приказките", „тайнствено красива", а очите й са „дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и тъга", докато разказвачът я рисува като „...красива жена, преминала първата си младост", излъчваща вече „уморената и презряла хубост на отминаващото лято. В големите й очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа й студен израз, какъвто имат очите на бездетните и незадоволени жени." Въпреки разликите, и двете портретни характеристики водят към една и съща истина - за задъхващата се в оковите на безперспективното си ежедневие наранена душа. Дълбоко вкоренените в съзнанието на хората предразсъдъци и заблуди, присъщи на голяма част от все още патриархалното по своя манталитет българско общество от началото на XX век, диктуват до голяма степен неговата духовна нагласа, възгледи и отношение към другите.
Дори образованият за времето си и добър по душа учител, съсед по лозе на колибата на полковника и колега на Елисавета, невинаги показва достатъчно различие и разкрепостеност от всеобщото мислене.
Първоначално и той като другите смята Елисавета за „безсърдечна, достойна другарка на такъв човек, какъвто беше полковникът". По-късно обаче променя своето мнение за нея, притичва й се на помощ при първата среща с пленника, разговаря приятелски с него и дори й съобщава, че и той е учител като тях, помагайки й да види човека у пленника. Преди още да се е влюбила, Елисавета се трогва от съдбата на тези хора, от грозотата на насилието спрямо тях и от потъпкването на човешкото достойнство. Отвъд границата на милосърдието и хуманността, при тихото подозрение за зараждащата се любов между пленника и жената на полковника, старият учител вече не й е съюзник. Дори в нощта на разигралата се трагедия, когато може би намесата му би помогнала на дълго агонизиращия Обретенович, а с това би предотвратила и самоубийството на Елисавета, той ужасен побягва. Коментарът на разказвача много точно доочертава неговата душевност: „ Той беше от тия малодушни хорица, които благоразумно отбягват всякакви произшествия."
Обществените предразсъдъци на национална и политическа основа, подсилени от войната и от очертаващия й се с поражение край за България, се оказват още по-страшни от тези, които имат морален подтекст. Те не само подлагат на изпитание, но и направо изключват всякакви прояви на духовност, милосърдие и на елементарна човещина спрямо пленниците. И за жалост това е явление, наблюдавано и валидно за целия балкански регион през периода на слелите се в една три поредни войни. В повестта на Емилиян Станев омразата на полковника, на ординареца и на мнозина като тях спрямо пленниците стига до невероятни размери: „От пленническите лагери бягаха „роби"- те крадяха плодове, дрехи, сечива и неведнъж патрулите затриваха някой от тия нещастници, чийто труп оставаше непогребан едни." Явно, подобни убийства съвсем не са били изключение и единствено любовната история разграничава гибелта на Обретенович от тази на неговите събратя в плен. И все пак, има един факт, който много красноречиво илюстрира степента на ожесточение и на насъбрана неистова омраза у полковника и у ординареца. Заповедта на господаря и продиктуваното вероятно и от лични причини и предразсъдъци усърдие на слугата ликвидират Обретенович точно в самия край на войната, когато дисциплината и установените порядки са вече съвсем „разхалтени" и пленниците очакват своето преместване и освобождение.
Още преди срещата си и преди зародилата се любов между тях, двамата главни герои - Елисавета и Обретенович, са изправени пред ред изпитания поради своето различие спрямо другите. Цената да бъдат различни от средата, в която живеят временно или постоянно, без да демонстрират, но и без да успеят да скрият своята другост, е твърде висока. Елисавета е прекалено очебийно красива, образована, сдържана поради нещастния си брак и лишена от нормално общуване с хората, благодарение на злия нрав и високото положение на мъжа си. За един малък провинциален град тя е недопустимо различна от мнозинството и това й носи хлад, неразбиране, изолация и може би по равна доза злорадство и закъсняло съчувствие след трагичната й смърт. Допълнително изпитание за нейната духовност е и бездетството, различаващо я от останалите жени по един особено важен за българското семейство показател. В очите на еснафски настроеното общество това е повод за вина, която й се вменява по принцип и която не може да отхвърли.
Иво Обретенович пък е част от „другостта", която принудително нахлува с войната и с пленниците на града. „Другите”, „чуждите”, хората от противниковата страна, особено от тази на „съюзниците-разбойници", както се е пеело в една тогавашна "с популярна песен, са гледани от мнозинството с лошо око, с подозрение, омраза и много рядко - със съчувствие. Те са принизени до „роби”, до подивели от глад и болести животни, с ерозирали от лишенията духовни устои и загубено човешко достойнство. И това е може би една от най - страшните последици от войната, носеща смърт, разруха епидемии, неописуема мъка, но и духовно обедняване и ожесточаване и за победители, и за победени, които при това много често разменят ролите си, взаимно отмъщавайки си. Иво Обретенович обаче е различен и сред „своите” - той не се пропива като своя капитан - французин, не изгубва докрай куража си да оцелее в ада на пленничеството и най-вече - способността си да обича, да се влюби безпаметно в жената на най - суровия за него и за събратята му мъчител. Той е подложен на същия кошмар като всички около него и все пак духовната сила, любовта и преклонението пред красотата го правят по-различен. Случайната среща с Елисавета и потресът от магнетичното й въздействие му напомнят в един миг добрите маниери от миналото, карат го да се срамува, че гладът го е принудил да краде плодовете в чуждото лозе и му връщат забравения в ужасите на войната и пленничеството свят на духовността. Любовта за него е спасение и възкресение и това много ясно проличава в думите му: „Леко понасям всичко,когато мисля за вас... Тогава лагерът не ми се вижда толкова страшен и животът ми става по-поносим... Тия минути ми възвръщат вярата в живота..."
Най-вече с любовта си - невероятна, опасна и обречена да остане невъзможна за щастлив край - Елисавета и Иво Обретенович повече от всякога са по-различни от всички останали. Ако тази любов не беше изблик на богатия им духовен мир, ако не беше изживяна от тях като полет към щастието и свободата, то тя би си останала едно приключение повече по време на война, а не да се превърне в смисъл и край на живота им. Необикновената им и в страстта, и в духовното единение любов кара Обретенович да рискува да посети вилата във фаталната нощ, извън безопасния за него интервал от време през деня, за да сподели вероятно някаква извънредна вест и да намери така нелепо смъртта си. Именно заради това животът изгубва смисъл за Елисавета и тя избира самоубийството, за да последва любимия си и в смъртта. С проникновеното пластично - живописно изображение на духовния свят на героите и с впечатляващия си усет за стил и мярка Емилиян Станев постига с повестта „Крадецът на праскови”един от върховете в своето творчество. Това е може би най - обичаното и популярно негово произведение, претърпяло повече от десет издания на български език и неизменно избирано най – често от преводачите, представящи творчеството му на съответния чужд език. Едва ли може да се посочи по-красноречиво доказателство за универсалността на познатата, но блестящо защитена от Емилиян Станев идея, че само озарената от духовността любов може да надмогне дори смъртта.
@bgmateriali.com
