Времето, в което живее и твори Нико­ла Вапцаров, предлага не малко примери на антихуманност и социална несправед­ливост. Това е периодът между двете све­товни войни. Социалните условия поста­вят на изпитание личността, която посте­пенно започва да възприема действител­ността като затвор, в който нуждата от хляб е доминираща над всякакви духовни ин­тереси. Всичко това е определящо за Вапцаровите поетични идеи. Колкото и да е пречупена през естетическата призма на поетичното изкуство, действителността не може да бъде представена в романтична светлина. Борбата с живота и за живота присъства в повечето творби на Никола Вапцаров.

Въпреки унижението, на което е подложен човекът, въпреки суровия житейски ритъм в битието, напомнящо затвор, въпреки случаите на духовно падение и крушение на ценностната система, поетът намира начин да го разбере и подкрепи. Той вярва в неговите способности и е готов да прости грешките му, защото е убеден, че единстве­ният виновник за жалката човешка участ е настоящият му живот. Такава е и авторовата позиция в стихотворението „Песен за чо­века”.

Човек живее с надеждата, че ще бъде пъл­ноценна личност и че ще има равен старт с всички хора. Обществените условия обаче променят ценностната система на Вапцаровия герой. Спуснал се по течение­то на грубия живот, той попада на най-нис­кото стъпало в човешкия морален кодекс -става престъпник. Животът жестоко мани­пулира човека и диктува поведението му, като потвърждава всеизвестната максима, че битието определя съзнанието. В стихот­ворението „ Песен за човека” героят стига до деградация в най-страшна форма - си­нът е посегнал над родовото начало - от­нема живота на баща си, за да му вземе „скътаните” пари. Нарушени са всякакви морални, човешки и божи закони, а живо­тинските рефлекси доминират над човеш­кото". Поетът с много търпение и със силни аргументи доказва на опониращата му дама възможното възстановяване на хуман­ността чрез нравствения катарзис, който води към прекрасното. Да се заеме със за­щитата на отцеубиец, да се реши да търси в скотското възродената човечност е твър­де рискована мисия дори за талантлив поет като Вапцаров. За да се увенчае с успех, е необходима силна, непоколебима, по дет­ски чиста вяра в най-дивното божие творение на човека. Поетът притежава тази вяра!

Заглавието на творбата е своеобразен ко­муникативен ключ. Човекът ще бъде възпят, защото е успял да види за втори път миналото и бъдещето си - не с очите на отчаяния, на стъпилия в „погрешност на гнило", а с погле­да на осъзналия се, усмихнат и прероден чо­век, посрещащ смъртта си с песен. Точно той според Никола Вапцаров заслужава да бъде възкресен също в песен.

В спора се ражда истината. Затова и авто­рът изгражда защитата на героя си в спор с представителка на висшето общество. Дама­та, прочела за човешката низост в жълтата преса, не е в състояние да приеме каквато и да е аргументация в негово оправдание. Тя е далеч от ниското стъпало, на което са стъпи­ли и братоубиецът, за когото е чела, и отцеубиецът, за когото чува от опонента си. Далеч е от бедността и необходимостта от физи­ческо оцеляване, смятайки, че животът е спра­ведлив, щом й е дал всичко. Поетът умело подбира събеседниците - единият не е при­вилегирован от живота така, както другият. Различният социален статус предполага и раз­лично мислене. Затова събеседникът с по-скромни материални средства трябва да тър­си по-солидни аргументи, по-здрави духов­ни опори, за да убеди в правотата си мизантропски настроения си опонент в лицето на младата дама. Тя иска да надделее в спора с истеричното си поведение: „ Заливаме скал­ни потоци от ропот", „тропа, нервира се". Братоубийството и измиването на грешна­та съвест в божия храм според нея, не могат да спасят личността. Каквито и да са причи­ните за падението, те не предизвикват съ­жаление и защита. Дамата едновременно е мизантроп и хуманист, защото осъжда на­силието над човека, но не може да го отк­рие и в звяра.

Лирическият говорител, който „понакуцва в теория", решава да противопостави на своята млада опонентка още по-ужася­ващи факти за скотска проява на човека - отцеубийството. С това не само поема за­щитата на себеподобните си, но и опро­вергава тезата, че е слаб на теория. Разказ­вайки спокойно трагичния живот на „зло­дея злосторен", той открива причините, поставили на изпитание човешката нравс­твеност. Примамливата стойност на пари­те е изкушила сина, накарала го е да извър­ши грозното деяние. Материалното в случая има пагубно въздействие за човеш­ката душа. Едва когато престъпникът бъде откъснат от суетата и провокациите на битието си (обитавайки принудително затворническото пространство), ще може да открие нетленното и вечното, духовното. Политическите затворници, които с пленничеството си плащат за своята неприми­римост към социалната несправедливост, повлияват на героя да види живота си в перспектива, да не съжалява за робското си настояще и да открие радостта и смисъ­ла на живота във времето, което той няма да доживее - бъдещето. Това е висша фор­ма на духовна метаморфоза, защото този, който е убил баща си от егоизъм и алчност, сега е способен да мечтае за живота на дру­гите, на следващите поколения. Превърнал се е в хуманист, който истински вярва, че човекът заслужава различно настояще и по-добро бъдеще. Примирил се със съдбата си, освободил се от страха за зловещия свършек на земния си път, той усмихнат приема звездния поздрав: „Браво, човек!" Нещо повече, човекът се радва за „утре", когато със сигурност „животът ще дойде по-хубав от пролетен ден." С размислите и с поведението на героя в затвора се дости­га до нова художествена идея в творбата. Животът преди убийството е бил ад, затво­рът играе ролята на чистилището, а раят е проектиран в бъдещето.

Увлечена в трагично-романтичната ис­тория за новия човек, истеричната дама забравя да спори. Нейните човеконенавистнически аргументи са изчерпани и тя ня­ма сили да крещи, както в началото на словесния двубой. Подобно на прероде­ния герой от разказаната „случка", и дамата изживява нравствена метаморфоза - заобиква човека. Може би, ако би имала власт, би свалила въжето от врата на убиеца. „ Ужас­но, ужасно!" - извиква тя, но не когато чува за злодеянието, а когато изслушва разказа за екзекуцията, което внушава, че е разбра­ла факта: човек не се ражда престъпник. Животът го прави такъв, а това изисква сниз­ходителност и разбиране спрямо неговите грехове и слабости.

Диалогичността, елиптичните изречения, недоизречените мисли, риторичните въп­роси са художествените средства, с които Вапцаров построява своята защита на прегрешилия човек. Разговорният език, кой­то е адекватен на социалния произход на престъпника, помага фактите да изглеждат по-достоверни. Това впечатлява не само да­мата, но и читателя, защото няма никакъв ужас в това, да пееш преди смъртта. Осъ­ществява се нравствен подвиг, възстановя­ва се нарушената хармония.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave