ОМИР – „ИЛИАДА“
ХОРА И БОГОВЕ
„Илиада“ е епическа творба, отразяваща взаимоотношенията между богове и хора. Произведението на Омир интерпретира готови образи, мотиви и ситуации с изразни средства, разработени от фолклора, но и на друго, по-високо „ниво“ — представянето е по-цялостно, по-систематизирано. Затова можем да твърдим, че „Илиада“ не е фолклорно произведение, не е анонимно, а има точно определен автор.
В творбата на Омир се поставя проблемът за сложните взаимоотношения между хората и боговете на Олимп, както и този за противоречията и конфликтите, неизменно съпътстващи ги. И хората, и боговете допускат грешки. И хората, и боговете са пристрастни в решенията си, изпитват завист, имат видим образ, за разлика от предхристиянските и християнските богове, които са „светлина и сила“. И между хората, и между боговете възникват конфликти. Но хората живеят на земята, а боговете — „извисени“ на Олимп. Боговете се отличават от хората със свръхземните си, космични сили, както и с това, че са безсмъртни, но понякога в нравствено отношение „стоят“ много по-ниско от тях — разделят се на враждуващи лагери, воюват помежду си... В крайна сметка и хората, и боговете са подвластни на Съдбата (тази сила стои над боговете заради безпристрастността в отсъждането на добро — зло, невинен — виновен). Тя е съдник на всички, дори и на боговете, а пък те, от своя страна, „стоят“ над хората, защото контролират и наказват постъпките им от гледна точка на мярата (в XXIV песен на „Илиада“ Зевс повелява на Ахил чрез Тетида да предаде тялото на Хектор).
На преден план в Омировата поема е поставен героят, военният вожд. Чрез личната съдба на героите, Омир говори за народните съдбини. Силата е действителна основа на тяхната мощ.
Физическата сила е главно качество на древногръцкия герой. Тя изразява неговата социална мощ. Същевременно Омировият герой е идеал за човека, за човешкото достойнство, за физическа и духовна красота, физическата сила на героя естествено преминава в качества на ума му. Винаги закрилян от някой бог, той получава неговите качества.
Главен подтик за действие и главна цел на Омировия герой е славата. Затова той се стреми да бъде пръв, да се отличи. Изпитва задоволство, че ще си спомнят за него и ще го възпяват. Решително предпочита смъртта пред безславието и това го прави готов за саможертва и подвиг.
Духовните идеали и материалните стимули не са противопоставени, което се усеща и в отношението на човека към труда — Хекуба, Андромаха и Елена се трудят наравно със своите слуги.
В „Илиада“ (както и в цялата гръцка митология) хората са зависими от боговете, подвластни са на решенията им. Те трябва да се стараят да не ги обидят с нещо, принасят им жертви, зачитат ги като по-висша сила, защото човешките същества изпитват страхопочитание пред тези безсмъртни създания. Основната тема на произведението е „оня гибелен гняв“ на Ахил, който докарва „мъки безброй на ахейци“ („Музо, възпей оня гибелен гняв“). Творецът е вдъхновен от боговете, а израз на това вдъхновение е именно музата, затова обръщението в самото начало на „Илиада“ е първият знак за божественото присъствие в поемата. Ахил има божествен произход (син е на морската богиня Тетида и на земния цар Пелей). Именно това го отличава от останалите централни образи в творбата — и Агамемнон, и Хектор, и Одисей са смели воини и достойни хора, но нямат божествен произход. В действието участват и други персонажи, свързани с боговете — жреца Хриз (боговете са пристрастни спрямо него, защото служи на Феб Аполон Далномерец. Аполон изпраща в стана на ахейците нечуван мор: „Ако нявга свидний ти храм съм окичвал, ако съм нявга изгарял за тебе... / изпълни ми ти тая молба — / нека сълзи ми данайци с твойте стрели да изкупят.“ Агамемнон е наказан, защото не само не връща свидната дъщеря на Хриз, но го и обижда, а обиждайки него, обижда и Феб Аполон (Хриз му е жрец, посвещава му дните си):
Веч да те, старче, не срещам
при параходите бързи,
знай, че сега ли останеш,
после л`дойдеш отново,
нищо не ще ти помогнат — венчето,
ни скиптъра божи!
Щерка ти няма да пусна,
старост доде я не стигне.
В нашите къщи във Аргос, гдето,
далеч от родина,
бели платна ще тъче тя, мойто
легло ще постила.
Тръгвай, недей ме ядосва,
та да си читав отидеш.
Агамемнон стига дотам, че заплашва Хриз, а последствията от неразумните му действия водят до нещастието, сполетяло целия лагер на ахейците. Връзките между хора и богове са строго регламентирани и всяко отклонение от тях се наказва.
Действието в „Илиада“ е изцяло подчинено на волята на боговете — великите безсмъртни, пиещи амброзия и живеещи на Олимп. В древногръцкия епос светът на боговете е художествен паралел на човешкия свят, идеал за красота и блаженство, силно приближен до реалния живот на човека.
Подобно на земните герои са изобразени и боговете. Зевс иска да изпълни молбата на Тетида, но се бои от Хера, която е представена като зла и свадлива жена. И боговете, както богоравните герои, имат своите слабости. Доказателство за това е XXII песен, където съдбата вече е решила кой ще бъде победител в двубоя — Ахил или Хектор — и кой ще умре, а Зевс е безсилен да промени хода на събитията, въпреки че е пристрастен в ситуацията.
В творбата на Омир се открива т. нар. геометризъм. Той се изразява в следването на аналогичен модел — на небето и на земята — идва вестител (Хриз — на земята, Тетида — на небето), моли за услуга (Хриз моли Агамемнон да му разреши да откупи дъщеря си от него, Тетида моли Зевс да накаже Агамемнон за това, че е оскърбил сина й (Ахил). В резултат на тази молба възниква конфликт (между Ахил и Агамемнон — на земята, между Зевс и Хера — на небето). Конфликтът на небето определя този на земята. По-важен и значим е първият, защото земята се съобразява с небето, а не обратното.
Жреците и гадателите се явяват връзката между хората и боговете. По времето, когато е написана „Илиада“, те са били почитани като боговете, които представят, а обиждането и незачитането им е равносилно на обиждане и незачитане на боговете. Но те могат само да предават божествената воля на човеците и са надарени от безсмъртните със силата на гадателството и пророчеството (вярвало се е, че слепотата е белег за боговдъхновеност и прорицателски способности, да не забравяме, че авторът на „Илиада“ Омир също е бил сляп аед).
Боговете играят много важна роля в „Илиада“. Те са всесилни и всевластни (над тях стои само една сила — силата на Съдбата). Взаимоотношенията им с човеците са строго регламентирани. Те могат да покровителстват или мразят някой герой, те раздават правосъдие на хората и налагат спазването на мярата.
В поемата, без да бъдат носители на религиозна идея, боговете символизират неосъзнати сили, които поставят в зависимост земните хора. Без титаничната им сила човекът не би бил способен да вземе решение по редица съществени въпроси. Винаги, когато пред героя има пречка, надхвърляща силите му, намесват се божества.
В „Илиада“ авторът изобразява самостоятелно мислещи и действащи хора, но същевременно остава верен на традицията на епическото изображение, като пренася върху боговете част от качествата на хората. Именно на това се дължат хармоничността и простотата на човешкия характер в Омировия епос. Затова, когато се говори за „Омировия свят“, се има предвид по-скоро Омировият начин на виждане на света в неговата разноликост и многообразност.
Милена ТОДОРОВА,
Олимпиада по БЕЛ
@bgmateriali.com
