Свърши се войната от 1877–78 година. Руските войски се оттеглиха в далечната си родина. Аскерът на султан Абдул Хамид се прибра по казармите. Редифите* оставиха оръжието си, съблякоха нечистите разръфани униформи и се пръснаха по смълчаните анадолски села. Прибраха се и башибозушките тълпи. Македония остана пак в границите на Турция, но нямаше вече мир и за цялата турска империя, проснала се и сега на три континента. Занизаха се години, настана пак усилно време за македонската земя…
[* Редиф — запасен войник.]
Когато Борис навърши пет години, баща му Лазар Глаушев за пръв път го заведе в чаршията, в дюкяна си. Лазар учеше малкото си птиче да лети, и сега на по-далечно разстояние. Животът в къщи, в махалата беше едно, а друго беше в чаршията. В чаршията беше светът на мъжете и малкият Борис за пръв път изхвръкваше от ръцете на майка си.
Лазар сложи момченцето си на миндерчето в дюкяна и сам седна до него. Беше топъл септемврийски ден и чирачетата припкаха по прашния калдъръм все още боси, а тънките крачка на болнавото дете висяха на миндерчето, обути във високи чорапи и тежки юфтени обувки. То седеше до баща си със сериозно лице, само очите му шареха по всички посоки. Чувствуваше се мъж сред всички тия мъже наоколо, но не можеше да надвие детското си любопитство. Пред него най-напред се изправи Атанас Кривиот — голям, цял от едри кости, но някак разкривен и увиснал на куцата си нога:
— Добре дошъл, Борко…
Детето кимна мълчаливо, сините му очи едва-едва се усмихнаха. Те двамата бяха добри приятели и винаги се разговаряха, когато Кривиот идеше в къщи, но тук беше чаршия; дори се стори на детето, че стрико Атанас, макар да беше такъв голям и вече стар мъж, не се държеше прилично, както бе застанал срещу него цял ухилен. Но стрико Атанас беше винаги добър и, блазя му, беше бос в тоя топъл ден, а крачетата на Бориса горяха в дебелите чорапи и тежките обувки. Кривиот каза:
— Ами с какво ще си го почестиме детето, като ни е дошло на гости…
Лазар Глаушев му подаде едно петаче — да купи на детето едно симидче от близката фурна.
— Аха… бива — ухили се още повече Кривиот и закуца към вратата.
За децата беше истинско щастие да получат купешко симидче от бяло брашно — не беше то като черния домашен хляб. Борис проследи Кривиот със светнали очи. И тъкмо стрико Атанас прекосваше улицата, срещу него се зададе един още много млад турчин с накривен фес и с контешко турско облекло, цяло в гайтани и сърмени везби. Кривиот се поколеба за един миг — накъде да се отдръпне, за да не се сблъска с турчина, — но беше куц човек, та не успя да се отстрани навреме и неволно го закачи едва-едва с лакът. — Ах, гяур… керата*! — кресна през зъби младият ага и с все сила удари Атанаса по лицето.
@bgmateriali.com
