Повестта „Преди да се родя и след това" привлича читателя още с оригиналното си заглавие. То предполага едно твърде нестандартно и безспорно оригинално повествование, насочено към предполагаемите мисли и преживявания на неродения още автор. Творбата на Ивайло Петров преобръща посоката на времето и в резултат на това всичко става различно. Авторът се изживява като „свидетел" на събития, станали още „преди да се роди". Те се отнасят към живота в родната му Добруджа в сравнително близки по време, но сякаш останали непознати за потомците времена. Утвърденият в съзнанието ни и опоетизиран от Йордан Йовков и от редица други български писатели патриархален свят на българина, устроен на основата на общочовешките ценности, във визията на Ивайло Петров е чувствително разколебан! Авторът на „Преди да се родя и след това" отправя ироничен поглед към същия този патриархален свят, към който принадлежат най-близките му хора, без да се страхува да ги покаже такива, каквито са в действителност.

Героят в повестта- разказвачът, на който тепърва му предстои да стане част от този свят, го опознава с жадни и любопитни очи, сблъсквайки се с неговите странности и противоречия. Още в самото начало се нарушават и преобръщат из основи традиционните представи за уважение и чинопочитание в патриархалното семейство. Подчертано иронично е отношението на разказвача към бащи и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шестнадесет години и два месеца." Утвърдените родови отношения видимо са разколебани! Авторът се „вглежда" в миналото, направляван от позициите си за ценности и добродетели, изградени в настоящето. В тях съвсем закономерно прозира самочувствието на живеещия в края на XX век човек, интелектуално превъзхождащ своите прекалено зависими от рода и традицията предци.

В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров осмива техния свят, дистанцира се от него и налага своя естетически идеал. Чрез иронията, често наситена с тъга, разказвачът отрича невежеството, примитивността, грубостта, които съзнателно или неволно преди това са били скривани зад фасадата на патриархалната идилия. Иронията му към преобърнатата картина на родовото време понякога обаче се оказва недостатъчна да изрази истинските му чувства. Тогава той прибягва до пародията, изкарваща на показ нелицеприятните страни на традицията. Героите в повестта се проявяват като невежи и ограничени, като хитри, неискрени и на дребно пресметливи хора. Проблемът за женитбата и продължението на рода е грижа единствено на родителите, а не на момъка: „Баба и дядо решиха да се сдобият с още две работни ръце", споделя героят-разказвач. Бъдещият му баща, току-що излязъл от юношеството, е длъжен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е преди всичко сделка и не е свързана нито с любовта, нито с някакви дълбоки и трайни чувства. Според патриархалните традиции основният дълг на младите хора е да продължат рода, да народят деца, и да поемат бремето на задълженията вкъщи и на нивата.

Читателят бързо е увлечен и става съпричастен към едно истинско приключение: търсенето на мома за невеста. Бабата на разказвача смята, че „момите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник". Когато обаче очакванията й не се оправдават, тя не показва разочарованието си, но и не се примирява. Напротив, представя свое обяснение, че просто „нито една мома не й се харесва за снаха". Горда и честолюбива, бабата не иска да се съобрази с мнението на околните, дори не я засяга мисълта, че хората нямат особено добро мнение за тяхната „почтена фамилия". Невероятните усилия на тези бедни, ограничени, но със самочувствие хора да открият желаната снаха, предизвикват едновременно смях и съжаление у читателя. Важната и отговорна роля в това неописуемо приключение е отредена на професионалния сватовник -Гочо Патладжана, който се откроява със своя „дяволски усет да намира за всекиго жена".

Според правилата на тогавашната етикеция на сватосващите се страни откупът, зестрата и пазарлъците са решаващите фактори за съдбата на младоженците: „...бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварително решен от техните родители. "

Сватосването на роднините на разказвача е представено като истинска пародия на този просъществувал толкова дълго обичай. Момъкът е „обзет изцяло от такива любовни мисли", сватовниците Гочо Патладжана и Каракачанката са „двамата външни министри" на преговарящите семейства, а Патладжана освен това е „отличен психолог в годежарските дела". Той е човекът, който води „преговорите" за сродяване и на двете страни.

Увлечени от своята алчност, сватовниците и родителите на момчето и момичето се озовават в безброй комични ситуации. Една от тях обаче-открадването по погрешка на бъдещата булка, заслужава особено внимание. Тя с радост би останала в богатата къща: „Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, изпъстрен с кръстчета на кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. "

В патриархалното общество се отделя твърде голямо внимание на ритуалите за изтъкване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятелството и любовта не са движеща сила за съхраняването на родовите ценности. Съмненията, желанията и колебанията на двамата годеници и след това младоженци, изправени пред перспективата за съвместен нов живот, не вълнуват никого.

Личността обаче, дори в това общество с толкова закостенели традиции, се стреми да се изяви и да се докаже по някакъв начин. Но за осъществяване на тази себеизява са необходими освен желание и много воля, твърдост и упоритост. Синът (героят-разказвач) не следва примера на своя баща, останал верен на патриархалните закони. Като представител на следващо поколение, той рязко се разграничава от привидно идиличното си родно село. Градът ще го приюти, но и там дълго още тези псевдопатриархални нрави или поне част от тях ще си останат неизживени и непреодолени докрай.

Разказвачът представя в повестта сцени, картини и образи, които нагледно илюстрират ироничното му отношение към тях. Похватите, с които се разгръща иронията му, са най-разнообразни. Един от тях е постоянното смесване на образи и представи от двата свята - миналия и настоящия. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той все пак изпитва до известна степен и малко носталгия към него, заради безвъзвратно загубените непосредственост и солидарност в рамките на рода. В новия си пристан на съвременен човек героят не се чувства изцяло сигурен и защитен от бурите на живота.

Езикът на автора е наситен с иронични обрати. Често пъти просторечието и диалектните изрази съжителстват с абстрактни названия и с понятия от съвременния живот. Преминаването през различни нива на словесното общуване е осъществено с много чувство за хумор. Ироничният поглед на Ивайло Петров не отминава истината и за някои, останали му чужди страни на съвременния свят: „Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например. .. Никой не краде моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват при когото си искат..." Ивайло Петров обаче не бърза да обвинява и да отхвърля категорично миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. " Не всичко в новия начин на живот го привлича изцяло и понякога той не е съвсем убеден в неговото превъзходство. Иронията често се преплита с носталгичен копнеж,който го кара да определя онези „далечни времена"едновременно като „диви и чудесни". Особено когато в спомените му се намесва светът на детството... Тогава той се размечтава да се завърне поне за момент в света на чистите детски образи, на светлите пориви: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!"

Ироничният свят на Ивайло Петров в повестта „Преди да се родя и след това" може с пълно основание да бъде наречен свят на разколебаните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и сериозно преосмисля истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духовният корен на всеки човек, но личността е тази, която трябва да избере как да живее, за да бъде в мир със себе си и със света.