Иронията в повестта „Преди да се родя и след това”

Повестта „Преди да се родя и след това" привлича читателя още с ориги­налното си заглавие. То предполага ед­но твърде нестандартно и безспорно оригинално повествование, насочено към предполагаемите мисли и преживя­вания на неродения още автор. Творба­та на Ивайло Петров преобръща посо­ката на времето и в резултат на това всичко става различно. Авторът се из­живява като „свидетел" на събития, станали още „преди да се роди". Те се от­насят към живота в родната му Доб­руджа в сравнително близки по време, но сякаш останали непознати за потом­ците времена. Утвърденият в съзнани­ето ни и опоетизиран от Йордан Йов­ков и от редица други български писа­тели патриархален свят на българина, устроен на основата на общочовешки­те ценности, във визията на Ивайло Петров е чувствително разколебан! Ав­торът на „Преди да се родя и след то­ва" отправя ироничен поглед към същия този патриархален свят, към който принадлежат най-близките му хора, без да се страхува да ги покаже такива, как­вито са в действителност.

Героят в повестта- разказвачът, на който тепърва му предстои да стане част от този свят, го опознава с жад­ни и любопитни очи, сблъсквайки се с неговите странности и противоречия. Още в самото начало се нарушават и преобръщат из основи традиционните представи за уважение и чинопочитание в патриархалното семейство. Под­чертано иронично е отношението на разказвача към бащи и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост из­върши едва на шестнадесет години и два месеца." Утвърдените родови отно­шения видимо са разколебани! Авторът се „вглежда" в миналото, направляван от позициите си за ценности и добро­детели, изградени в настоящето. В тях съвсем закономерно прозира самочувс­твието на живеещия в края на XX век човек, интелектуално превъзхождащ своите прекалено зависими от рода и традицията предци.

В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров осмива техния свят, дистанцира се от него и налага своя естетически идеал. Чрез иронията, чес­то наситена с тъга, разказвачът отри­ча невежеството, примитивността, грубостта, които съзнателно или не­волно преди това са били скривани зад фасадата на патриархалната идилия. Иронията му към преобърнатата кар­тина на родовото време понякога оба­че се оказва недостатъчна да изрази ис­тинските му чувства. Тогава той при­бягва до пародията, изкарваща на показ нелицеприятните страни на традици­ята. Героите в повестта се проявяват като невежи и ограничени, като хитри, неискрени и на дребно пресметливи хо­ра. Проблемът за женитбата и продъл­жението на рода е грижа единствено на родителите, а не на момъка: „Баба и дя­до решиха да се сдобият с още две работни ръце", споделя героят-разказвач. Бъде­щият му баща, току-що излязъл от юно­шеството, е длъжен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е пре­ди всичко сделка и не е свързана нито с любовта, нито с някакви дълбоки и трайни чувства. Според патриархални­те традиции основният дълг на млади­те хора е да продължат рода, да наро­дят деца, и да поемат бремето на за­дълженията вкъщи и на нивата.

Читателят бързо е увлечен и става съпричастен към едно истинско прик­лючение: търсенето на мома за невес­та. Бабата на разказвача смята, че „мо­мите от селото ще се наредят на опашка пред нашия вратник". Когато обаче очак­ванията й не се оправдават, тя не по­казва разочарованието си, но и не се примирява. Напротив, представя свое обяснение, че просто „нито една мома не й се харесва за снаха". Горда и честолюби­ва, бабата не иска да се съобрази с мне­нието на околните, дори не я засяга ми­сълта, че хората нямат особено добро мнение за тяхната „почтена фамилия". Невероятните усилия на тези бедни, ограничени, но със самочувствие хора да открият желаната снаха, предизвик­ват едновременно смях и съжаление у читателя. Важната и отговорна роля в това неописуемо приключение е от­редена на професионалния сватовник -Гочо Патладжана, който се откроява със своя „дяволски усет да намира за всеки­го жена".

Според правилата на тогавашната етикеция на сватосващите се страни откупът, зестрата и пазарлъците са решаващите фактори за съдбата на младоженците: „...бъдещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж пре­ди сватбата и непременно да се харесат, тъй като бракът им биваше предварител­но решен от техните родители. "

Сватосването на роднините на разказвача е представено като истинска пародия на този просъществувал толкова дълго обичай. Момъкът е „обзет изцяло от та­кива любовни мисли", сватовниците Гочо Патладжана и Каракачанката са „двама­та външни министри" на преговарящите семейства, а Патладжана освен това е „отличен психолог в годежарските дела". Той е човекът, който води „преговори­те" за сродяване и на двете страни.

Увлечени от своята алчност, сватов­ниците и родителите на момчето и мо­мичето се озовават в безброй комични ситуации. Една от тях обаче-открад­ването по погрешка на бъдещата бул­ка, заслужава особено внимание. Тя с ра­дост би останала в богатата къща: „Майка ми погледна през прозореца към ши­рокия двор, изпъстрен с кръстчета на коко­ши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега на­татък. "

В патриархалното общество се от­деля твърде голямо внимание на ритуа­лите за изтъкване на честта и дос­тойнството и на младите, и на ста­рите от рода. Приятелството и лю­бовта не са движеща сила за съхранява­нето на родовите ценности. Съмнени­ята, желанията и колебанията на два­мата годеници и след това младожен­ци, изправени пред перспективата за съвместен нов живот, не вълнуват ни­кого.

Личността обаче, дори в това об­щество с толкова закостенели тради­ции, се стреми да се изяви и да се дока­же по някакъв начин. Но за осъществя­ване на тази себеизява са необходими освен желание и много воля, твърдост и упоритост. Синът (героят-разказвач) не следва примера на своя баща, оста­нал верен на патриархалните закони. Като представител на следващо поколение, той рязко се разграничава от при­видно идиличното си родно село. Гра­дът ще го приюти, но и там дълго още тези псевдопатриархални нрави или по­не част от тях ще си останат неизжи­вени и непреодолени докрай.

Разказвачът представя в повестта сцени, картини и образи, които наглед­но илюстрират ироничното му отно­шение към тях. Похватите, с които се разгръща иронията му, са най-разнооб­разни. Един от тях е постоянното смес­ване на образи и представи от двата свята - миналия и настоящия. Отна­сяйки се към миналото с насмешка, той все пак изпитва до известна степен и малко носталгия към него, заради без­възвратно загубените непосредстве­ност и солидарност в рамките на ро­да. В новия си пристан на съвременен човек героят не се чувства изцяло сигу­рен и защитен от бурите на живота.

Езикът на автора е наситен с иронич­ни обрати. Често пъти просторечието и диалектните изрази съжителстват с абстрактни названия и с понятия от съвременния живот. Преминаването през различни нива на словесното общу­ване е осъществено с много чувство за хумор. Ироничният поглед на Ивайло Петров не отминава истината и за ня­кои, останали му чужди страни на съв­ременния свят: „Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традици­ите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега нап­ример. .. Никой не краде моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, как­вато си е, пък и момите не чакат да ги кра­дат, сами отиват при когото си искат..." Ивайло Петров обаче не бърза да обви­нява и да отхвърля категорично минало­то: „Не, не бива да избързвам с предвари­телни заключения. " Не всичко в новия на­чин на живот го привлича изцяло и поня­кога той не е съвсем убеден в неговото превъзходство. Иронията често се преплита с носталгичен копнеж,който го кара да определя онези „далечни време­на"едновременно като „диви и чудесни". Особено когато в спомените му се на­месва светът на детството... Тогава той се размечтава да се завърне поне за момент в света на чистите детски об­рази, на светлите пориви: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от пър­вия ден с малката къщичка землянка, с бълхи­те и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!"

Ироничният свят на Ивайло Петров в повестта „Преди да се родя и след то­ва" може с пълно основание да бъде наре­чен свят на разколебаните ценности. Ге­роят разказвач извървява дълъг път към себе си и сериозно преосмисля истина­та за правото на избор на личността. Родът е началото, духовният корен на всеки човек, но личността е тази, коя­то трябва да избере как да живее, за да бъде в мир със себе си и със света.