ИСТОРИЧЕСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ – „ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО?“
ЗА РОБСКИТЕ НАСИЛИЯ И НЕВОЛИ
Многобройни са историческите песни, които свидетелстват за издевателствата на османските нашественици над българското население, за насилието и в същото време – за достойната съпротива на народа ни. Макар и потиснат, унижен и смазан от робството, той не губи волята си за свобода, не се примирява, а се противопоставя решително на поробителя и с цената на най-големи жертви успява да запази своята народност и език.
В културната памет на българите остават съхранени завинаги думите на Васил Левски: „Един народ, който не извоюва сам свободата си, не може да я заслужи.“ Доказателство за непрекъснатите борби срещу чуждите потисници са историческите народни песни. Те възхваляват героизма на българите, тяхната всеотдайност и жертвоготовност в името на родината – страдалница. На нерадостните й съдбини, мъки и скърби народният певец посвещава не една песен. В тези народнопесенни творби героят не е от царски произход, не е и от средите на популярните юнаци, възпети в юнашкия епос. Той е обикновен човек от народа, който понася и изстрадва на своите плещи жестокостите на робството. По дух героя т е свободна личност, за която собственото щастие е възможно единствено при наличието на щастие и за другите – близките и милия народ. Борбена и смела натура, той носи в себе си гневното отрицание на покоя и примирението, бунта срещу робския страх и срещу апатията на част от останалите си сънародници. Героят категорично не приема каквото и да било посегателство върху човешкото достойнство, затова решително се противопоставя на трагичните реалности в живота.
От най-ранна възраст българинът е закърмен с идеята за свободата. В една историческа песен се разказва как майката възпитава своя малък син силно да люби родината си и силно да мрази поробителя – паралелът с Ботевата поема „На прощаване“ се налага от само себе си:
Нани ми, синко, Стоене,
нани ми, расти, порасти!
Като си, синко, порастеш,
царството да си отървеш
от чужди ръце погански.
В друга историческа песен татари отвличат моми, които не се примиряват със злочестата си участ и търсят различни пътища, за да се освободят от чуждото посегателство върху честта и достойнството си. Като рефрен звучат думите на млада невяста, която подканя българите, събрали се на събор за Спасовден, да убият проклетия татарин, посегнал на честта й. Друга пък девойка дръзко се подиграва на кадията, който иска да я отвлече. Непримирима е и болната жена, омъжена насила за татарин, който я пита дали не й е омръзнало да лежи и да се лекува. А тя му отговаря:
Дек се е чуло, чуло, видело
на бела лоза църно грозде,
на църна лоза бело грозде,
та и бугарка арапин да люби.
Народностното съзнание и любовта на българите към род, родина и към най-близките хора са разкрити в ярки и силно вълнуващи образи. Често в тях се възпява момъкът, който е принуден да служи като ратай у турски паша и който упорито отказва да приеме мюсюлманската вяра. Това са най-вече песни, възхваляващи героичното поведение на мъже и жени, самоотвержено защитаващи своите най-близки хора от насилията на жестокия поробител. Така например в една не много известна историческа песен сестра се опитва да спаси своя брат Димновидец от „църни угрье и татаре“, които нападат дома й. Насилниците я хващат и измъчват, но тя не го издава:
– Се сечете, нищо не знам,
извартете – я па не знам.
Отсекли ю бели раце,
отсекли ю бели нози,
извартели църни очи,
та па она не казала.
Либето на Димновидец обаче го предава и татарите успяват да го заловят. Тогава сестрата се провиква:
Леле, брате, Димновиде,
немам очи да те видим,
немам раце да те пригърнем,
немам нози да те изпратим.
Насилниците, трогнати от голямата обич и преданост на сестрата, пускат Димновидец.
Мотивът за саможертвата на най-близкия човек е разработен и в други исторически песни. Но несъмнено най-хубавата от тези творби е песента „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово?". Тя пресъздава едни от най-страшните моменти на робството, когато насилието и стремежът за претопяване на подвластното население стигат дори до пълното физическо унищожение на човека. В нея обаче се откроява и героичното поведение на обикновения българин пред османските насилници, неговата духовна сила и народностна устойчивост, готовността му да понесе всички мъчения, но да остане непреклонен и непобеден в своята изстрадана жертвеност. Освен това тази великолепна творба на народнопесенното творчество разкрива и силната любов на брат към сестра.
Анафоричното повторение: „Даваш ли, даваш...“, ни подсказва, че то е отправено към човек, който носи отговорност за живота и съдбата на младата и хубава българка Яна. Както се иска ръка за жена от баща или от по-голям брат, така поробителят издевателски иска Яна, за да я потурчи:
– Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра!
До последния стих на песента, където едва се разкрива родствената връзка – не става ясно дали този човек, който е готов да даде главата си за Яна, е неин баща, брат или любим. Може да бъде всеки един от тях! Така народният певец постига по-голямо напрежение и драматизъм при предаването на страшното изпитание, което предстои да се случи с героя.
Удивително е художественото майсторство на народния певец при извайването на мъжествения образ на Балканджи Йово. Самото име подсказва, че този човек е планинец, че идва от Балкана – пазител на героични легенди. Със забележителна пестеливост на изразните средства и с помощта на една съвършена композиция и жив диалог са обрисувани образите на брата и сестрата. Суровите щрихи на изображението придават монументалност и същевременно затрогват и вълнуват. Песента докосва най-съкровените чувства на народната душа.
Балканджи Йово е категоричен и неотстъпчив в отказа си да даде своята родна сестра „на турска вяра“:
Море, войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра! –
Въпреки нечовешките мъчения, на които е подложен, той отстоява правото си на духовно свободна личност. Защо всъщност турчинът настоява братът да „даде“ своята сестра? Нали силата е в неговите ръце на поробител и насилник? Той би могъл безпрепятствено да я отвлече и без съгласието на Балканджи Йово, както става в самия финал на песента. Но целта на турчина е да го унижи, да потъпче честта и достойнството му, да го унищожи като човек, за да го накара да разбере кой е силният на деня. „Даването“ в песента е акт на отричане от християнската вяра, акт на предателство не само към най-близкия човек, но и към страдащия под хомота на робството български народ. И точно това дава сили на Балканджи Йово да не отстъпи пред жестоките изтезания преди смъртта си. Финалът на песента е наситен с изключителен трагизъм, който сякаш придобива извънвремеви измерения. Натуралистично предадените мъчения будят страх и ужас, но и възторг от устойчивия дух на Балканджи Йово. Братът е унищожен физически, но духът му остава непобедим. Затова успява да събере сетни сили за последно сбогом:
Хайде със здраве, хубава Яно!
Очи си нямам аз да те видя,
ръце си нямам да те прегърна,
нозе си нямам да те изпратя!
Значението на историческите песни, възкресяващи и увековечаващи спомените за робските насилия и неволи, е огромно, защото те успяват да съхранят борбения дух на българския народ. Като едни от най-мощните изразители на народния протест през вековете на робството, тези народнопесенни творби възпитават поколения българи в любов към родината, свободата и правдата.
@bgmateriali.com
