ИСТОРИЯТА И СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

 

          Може ли историята да гледа към бъдещето? Не е ли тя преди всичко памет за миналото, което служи за основа на националното самосъзнание, давайки на общността знание за нейните корени и за успешно преодолените изпитания? Само че историята не е само знание за миналото. Тя е инструмент за свързване на миналото, настоящето и бъдещето. Защото всичко в нашия живот много бързо се превръща в минало. Още докато произнасяме тези думи, те вече са отишли в миналото. Осъзнаването на тази диалектика на времето е много важна за човека. Защото не е важно само това, което ние си спомняме за нашите предци. Не по-малко важно е какво нашите потомци ще си спомнят за нас. Тази перспектива дава едно съвсем ново измерение на човешкия живот. Осмисля го, поставя му цел. Премахва най-големия страх на човека, че ще си отиде от този свят, без животът му да е забелязан, без да е оставил някаква, макар и най-малка следа.

          Хората винаги са се стремели да преодолеят забравата на времето – с ритуалите си, с паметниците си, с житията и биографиите, разказващи за живота на забележителни личности, с песните, с приказките и преданията си. Дори самата си представа за произхода и устройството на света те са съхранили с помощта на разказ. Колкото и забележителен да е един герой, той не може да остане в паметта на потомците, ако за него не се разказва. А за да заслужат този разказ, героите са готови да приемат дори смъртта, ако тя ще им донесе слава, предпочитайки я пред мирното, но безславно живеене на „неизвестните хора“.

          Само че не всички са герои. Какво да правят обикновените хора „от фабрики и канцеларии“? Трябва ли те да отминат безследно в нищото, запомнени само от децата си и евентуално от внуците си. Не се ли обезсмисля така човешкият живот? Историята, която обобщава и анализира големите световни процеси, обикновено е сляпа и глуха за отделната човешка съдба. За нея отделният човек е нещо не по-голямо от статистическа единица. За хуманиста обаче това положение на нещата е неприемливо. Защото животът на всеки отделен човек е ценност, както казва Атанас Далчев – с него си отива цял един свят. Затова „простата човешка драма“ на всяко отделно съществуване трябва да стане част от историята.

          За хуманиста Вапцаров тази постановка на въпроса е не само разбираема – тя е и единствено възможната. Както знаем, цялата негова поезия е пронизана от идеята да се осмисли човешкото битие и човекът да преодолее своята животинско-биологична природа и да се превърне в истински човек. Това израстване на личността минава през вярата – основната ценност на Вапцаровата поезия. Понякога тази вяра изглежда малко утопична и наивна въпреки своя хуманистичен заряд. С узряването на човека и поета Вапцаров обаче, наивността на неговата вяра започва да отстъпва място на една съвсем закономерна тревога, с която поетът гледа към бъдещето. Плод на тази тревога са някои от по-зрелите му стихотворения като „Хроника“, „Кино“, „Не сега не е за поезия“ и други. В тях поетът иска да нарисува живота на реалния човек, обитаващ също така реалния свят. Той смята, че хората заслужават тяхната „тежка, човешка, жестока, безока съдба“ да присъства в паметта на потомците, защото именно обикновените хора „хранят“ историята със събития. Картината, нарисувана в тези стихотворения, е значително по-сложна и по-дълбока от черно-бялото противопоставяне на светлината и мрака, на живота и смъртта, на гнева и радостта. Но именно тази сложност и дълбочина придава хуманистичен заряд на зрялата Вапцарова поезия. И особено ярко в тази поредица се откроява стихотворението „История“.

          То е писано в периода 1939 – 1940 г. и не е публикувано приживе на Вапцаров. За пръв път е отпечатано в „Избрани стихотворения“, излезли чак през 1946 г. по ръкопис, намиращ се в една от тетрадките му! Неговият жанр е много характерен за Вапцаров – нарича се „волунта“ и произхожда от древните заклинания и молитви, насочени към бъдещето, в което човекът вижда надежда за преодоляване на злото в миналото и настоящето. По тази своя вяра в бъдещето волунтата се противопоставя на елегията, при която всичко най-ценно за човека е останало в миналото. Но също както и при елегията, изказът в този изпълнен с желания и мечти жанр не е резултат на една типова роля, както е например при одата, а е плод на дълбоко лично изживяване. Което по парадоксален начин се мисли като колективно, подобно на преживяването в молитвата – един дълбоко интимен акт, който обаче се изрича от името на „ние“ – всички онези, които споделят една и съща мечта и надежда.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave