ИСТОРИЯТА – УЧИТЕЛКА НА ЖИВОТА?  

 

          Ако се замислим кога се появява историята като наука, ще останем учудени, че това се случва едва през 18. век – по време на Просвещението. Как така? – ще запитат онези, които познават имената на древните историци. Да, разбира се, има такива „истории“, но каква е била задачата им? Най-красноречивият отговор на този въпрос е дал римският оратор Марк Тулий Цицерон: Историята е истински свидетел на времето, светлина на истината, живот на паметта, учителка на живота, вестителка на старината. В същото време Аристотел твърди, че поезията е по-философична от историята, защото не изобразява конкретни факти, а живота „по вероятност и необходимост“. С други думи, отразява духа на времето и откроява важни морални принципи. В такъв случай за какво все пак служи историята? Щом ораторът иска да убеди слушателите си колко е важно да защитават отечеството, речта му ще бъде по-убедителна, ако даде някой красноречив пример от историята. В този смисъл наистина историята се явява учителка на живота – тя сочи примери за подражание и предпазва хората от грешки. Така всъщност историята се превръща в резервоар на поучителни примери – един жанр, който става особено популярен през Средновековието, за да помогне на хората да възприемат по-нагледно и по-живо основните ценности на вярата.

          Да дава живот на паметта, да бъде светлина на истината, да служи като учителка на живота – всички тези функции историята може да изпълни само ако ние предварително знаем каква е истината, ако знаем кое е добро и зло, ако следваме ясни морални принципи, установени в непротиворечиви предписания, подобни на Десетте Божи заповеди. Само тогава поучителният пример, запазен в паметта на човечеството, ще изпълни своята задача да ни научи да живеем. В този смисъл историята е инструмент за подреждането на човешкия свят, разграничавайки го от онова, което наричаме „скотско“. Нека си спомним Ботевото „Тъй глупецът, тъй залита / да прекара добър живот, / и никога не се пита / човек ли е той или скот!“. Добрият живот не е в биологичните измерения на битието, а в „човешката“ способност да различаваш доброто и злото. В този смисъл човекът се противопоставя на природата, издигайки свои принципи, които го превръщат в човек.

          Всички тези разсъждения обаче загубват смисъл, ако допуснем, че човекът не е нещо различно от природата, а е част от нея, подчинява се на нейните закони. А тези закони нямат нищо общо с човешките представи за добро и зло. Цялата натрупана в паметта на човечеството мъдрост ни убеждава как е правилно да се живее. Но дали тази мъдрост може да издържи предизвикателството на наивния въпрос: човекът част от природата ли е, или не? Именно този въпрос си задава Йордан Радичков в голяма част от своето творчество, но стига до един обобщаващ отговор едва в края на творческия си път. Книгата „Ноев ковчег“ (1988), малко иронично обозначена като „роман“, е резултат именно на това мъчително търсене. Отговорите, които тя дава обаче, не са готови. Подобно на старите нравоучителни жанрове като притчата и поучителния пример, тя кара читателя да разшифрова скритите в разказаните истории смиели. А ироничните позовавания на наследените от нас митове, легенди, разкази и художествени произведения имат за задача да подложат носената от тях мъдрост ако не на преоценка, то поне на проблематизиране. По този начин писателят слага една голяма въпросителна след твърдението, че историята е учителка на живота. И ни изправя пред въпроса: може ли животът да бъде научен?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave