Възраждането е епоха на родово и национално съзряване на българския дух.
Паисий Хилендарски дава първия могъщ пулс в тази насока със своята уникална творба „История славянобългарска”, появила се през 1762 г. Авторът споделя с болка и загриженост побода за написването на първия книжовен труд с възрожденски характер: „Аз видях, че много българи постъпват така и отиват по чужди език и обичай, а своя хулят. Затова тук написах за ония отцеругатели, които не обичат своя род и език, а за вас, които обичате да знаете и слушате своя род и език, залисах да знаете... "Паисий намира забравените родови ценности във величавото историческо минало на българите, за да възпламени огъня на ново могъщо духовно движение. Затова основна негова грижа е да пробуди и укрепи гордостта и самочувствието на българския род като основа за отстояването на неговата духовна и национална независимост. Родолюбивият българин се ръководи от идеята за възстановяване на историческата памет на българската нация.
Във втория увод на „История славянобългарска", отправен към българския народ, Хилендарският монах отбелязва, че знанията за миналото са едни от най-важните за всеки човек: „За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат втория и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език." Над всичко според него стои необходимостта от национално пробуждане на спомена за отминалите славни времена на българско величие и слава. Родово самочувствие и човешка гордост се пораждат от историческото минало, така необходими на българите. С възрожденски патос Паисий призовава: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи."
Авторът нееднократно споделя, че пише за „полза на българския род", за полза на онези, Които обичат своя род и отечество. Написаното е силно въздействащо върху читателите и слушателите. Книгата на светогорския монах може да се определи като „родова книга за българския род".
Първото предисловие, наречено „Ползата от историята", внушава на „любомъдрия читател" просвещенските идеи на автора. Паисий намира път към сърцето и съзнанието на всеки един от своите читатели и слушатели. Впечатлява и образното представяне на историческата съдба на света като игра в театър. Авторът разяснява чрез примери ползата от познаването на историята, която „дава разум не само на всеки човек, за да управлява себе си или своя дом, но и на големите владетели за добро властвуване..." Паисий съзнателно подчертава позитивното начало в събитията от световната история. Той напомня за „промяната и гибелта на големите царства и непостоянството на тяхното благополучие", за внезапното им отслабване, смирение и упадък. Към това прибавя и размисли за Божията воля, естествено в стила на религиозните представи за своето време: „Дивни са присъдите на Бога. "Управлява царствата по своя промисъл - „раздава ги, променя, пренася и когато си иска, погубва и пак възстановява. " Не е трудно да се улови посоката на всички тези размисли. Те целят да породят надежда у поробените, че Бог не ги е забравил и че нищо не е подредено завинаги; че е напълно възможно отново да се придобие изгубената независимост на българския народ.
В обръщението си към своите сънародници светогорският монах разкрива съкровените си помисли и стремежи. Във второто предисловие той наставлява, но премерено и с добри чувства: „За вас е потребно и полезно да знаете...", „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи. "Изповядва обичта и привързаността си към българския народ: „Твърде много обикнах българския род и отечество", „Написах я за вас...” Така Паисий открива и своите личностни качества, и някои биографични факти: „Паисий йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там от
самоковската епархия в 1745 година. Аз събрах тая история в 1762 година за полза на българския род"; „Много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжица за ваша полза и похвала. " Съзнанието, че всичките му усилия са насочени към възстановяването на родовата памет, дава сила на родолюбеца да преодолее трудностите и изпитанията, за да може и неговият народ да се гордее със своята история и да възвърне своето национално самочувствие. Паисий настоява: „Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат. Които умеят.” От позицията на човек, отдаден изцяло на всичко родно, той си позволява да отправя укор към онези, които са се поддали на невежеството и чуждопоклонничеството: „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?" Обръщенията, изпълнени с горчив упрек, са израз не само на несъгласие с родоотстъпниците, но и на искрена болка, защото подобни хора са обществено безполезни, лишени от национално съзнание. Затова Паисий се обръща към тях с „глупави човече", „неразумни и юроде", нарича ги „отцеругатели". Все пак той осъзнава ясно, че причината за подобно поведение е преди всичко непознаването на собствената история, липсата на родова памет, която да опазва наследените традиции. Хилендарският монах дава Конкретни примери за други народи, сравнява качествата им с тези на българите и призовава: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!" За да бъде достатъчно убедителен, възрожденецът дава уместно подбрани примери и заключава след това: „Виж как Бог обича повече простите и незлобиви орачи и овчари и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята, а ти се срамуваш, защото българите са прости и неизкусни, и овчари и орачи, оставяш своя род и език, хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай." Светогорският монах разяснява как и защо са изчезнали българските летописни книги и кондики, като подчертава ролята на обстоятелствата за това. Авторът на „История славянобългарска" не пропуска да отбележи и неоснователното неприязнено отношение на горделивите гърци към българската история, като цитира латинеца Мавро Орбини: „Така казват гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите. Не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко и противно писали, както им е било удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти са ги побеждавали и са вземали от тях данък."
Паисий непрестанно насочва читателите си към важни изводи, за да промени примирението и отчаянието в сърцата на своите сънародници и да влее в тях закономерна гордост, основана на преданата вярност на синовете към делата на бащите, белязани с победи и слава. Само така родолюбивият възрожденец може да постигне своята цел - осъзнаването на всички, Които принадлежат Към българския род, като хора, свързани с еднаква обща историческа участ, способни да се обединят от стремежи и идеали като духовно и национално освобождение. Макар да не назовава пряко тези цели, те звучат в контекста на всички призиви и размисли на Светогорския монах: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български. Които обичате и имате присърце своя род и своето отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии..."; „От целия славянски род най-славни били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели".
В своя труд Паисий Хилендарски подрежда в отделни глави по-важните сведения за историческата съдба на българите. Те са композиционно обединени от идеята за реабилитиране на човешката
личност и участието на народите в световните събития. В главата, посветена на събраното за историята на българския народ, авторът започва своя разказ за „деяния и събития", записани в библейските текстове. Целта на Паисий е да създаде у читателите си убеждението, че славяните и българите са част от световния исторически процес и са равноправни сред останалите народи. Библейските митове и националното самосъзнание се оказват тясно свързани. Тъй като възстановяването на знанието за съществувалото българско царство започва от рода, светогорският монах сам съгражда мита за българската земя, „толкова хубава и изобилна". Ценностите в този мит са преди всичко духовни и нравствени - българите са „безстрашни и силни във война, люти като лъвове"; „Българите са страшни за целия свят, малък народ, но непобедим." Митологичният характер на разказаното носи смисловото послание, че качествата, които притежава този народ, и земята, която е завоювал с Божията подкрепа, го правят достоен да бъде уважаван, както всички други славни народи. Като предпоставя в посочените примери храбростта и безстрашието, авторът се опитва да ги противопостави на страха, вселил се в душите на поробените. Възрожденският творец набляга върху ценните качества у българите - доброта, гостоприемство, искреност, незлобливост, християнско смирение. Особено красноречиви според него обаче са делата. Затова, преди да започне разказа си за българските владетели, отбелязва: „Виж техните дела и познай истината."
Паисий дава свое тълкуване на причините за превратностите в българската историческа съдба. Той посочва Божията воля и подкрепа в победите на българските владетели или търси нравствена вина у тях, като обяснение за страданията и несполуките на българския народ. Християнската ценностна система е все още нравствено значима във времето на Българското възраждане, така че този подход се е възприемал съвсем естествено. Светогорският монах отделя преднамерено повече място за победите на българските царе, за да пробуди националноисторическото самочувствие на своя народ. Без да има претенциите за достоверност, Паисий се старае да изведе на преден план тези исторически събития, които са част от родовата памет и съзнание. фолклорно-митологичното засилва въздействието на разказа. Очевидно повествователят има ясна представа за силата на този подход към читателите и търси възможност да даде повече исторически познания като оръжие срещу обезличаването на своите сънародници, подложени на духовен и етнически геноцид твърде дълго време, както и на незаслужени подигравки, че нямат славно минало.
В „История славянобългарска" Паисий Хилендарски отделя специално място и за славянските първоучители. Това е още една възможност да обогати националното самочувствие на своите съвременници, с истинска гордост Паисий отбелязва: „ Така от целия славянски род най-напред българите получили славянски букви, книги и свето кръщение." Родолюбивият монах има ясно съзнание за историческата роля на българския народ в съдбата на другите народи, като спира агарянската напаст към тях. Българите страдат от насилието, но „държат неизменно-своята вяра". Светогорецът смята за свой дълг да посочи с гражданска смелост онези, които са причина за страданията на народа му. Той разкрива ясно духовното насилие, което гръцкото духовенство налага над поробените българи, като унищожава всяка искра на българското самосъзнание - училища, манастирски духовни средища, и под прикритието на християнска благовидност насажда чуждо за народа ни самосъзнание. В тези тъжни размисли Паисий все пак намира утеха за сънародниците си: „Затова ще приемат от Бога своята награда за незлобието си."
„История славянобългарска" има определено публицистична насоченост и висок емоционален патос, породен от активната съпричастност на нейния автор със събитията и съдбата на род и отечество. Историята на Паисий има определено синкретичен характер. Чрез нея са изразени възможностите да се въздейства върху националния дух и съзнание. Тя дава познание, полемизира с отрицателите на всичко българско и същевременно носи качествата на апология спрямо онова, което въздига стойностите на родовата памет и я пренася през времето. „Историята" на Паисий свързва в едно цяло миналото, настоящето и бъдещето и с това съдейства за духовното възраждане на българския народ, заявил правото си на достойно човешко съществуване наред с другите европейски народи.
@bgmateriali.com
