Станал известен още с първата си книга, Йордан Йовков е един от изявените български творци през двайсетте и трийсетте години на XX век. Йовковите разкази пресъздават войната и мира, легендарното отколешно време, населено с изключителни люде, и вчерашния ден на селото, присъствието на красотата и любовта в човешкия живот, вечното противоборство между доброто и злото в индивида.
Разказът “Серафим” е включен в една от късните книги на писателя (“Женско сърце”, 1935). Историята, разгръщаща се в текста се стреми да покаже, че доброто всъщност няма сложна направа, че то може да се сбъдне насред един най-обикновен декор, в действията на един съвсем обикновен човек.
За повествователя същината на добротата е в готовността на личността да дари, да помогне на другия, дори на непознатия, без да очаква кой знае каква отплата.
Произведението като че ли подсказва че има съдба и има орисия, че може би съществува странна, и рационална сила, която неизвестно защо понякога се заема да трупа нещастия в нечий път. Но текста определено защитава и вярата, че има активен индивидуален избор, има способност за съпричастност към чуждата болка, човешка солидарност, дарба за великодушие, че го има добрия човек. Йовковият оптимизъм рисува точно него, добрия в портрета на Серафим. Сред реалността, обитавана от героя, етическите ценности се оказват въплътени в действена реалност, простия хуманен жест на “малкия човек”.
Образният и ситуативният свят в творбата е сравнително просто съграден. Героите в текста са само трима, между тях като че ли не се случва кой знае какво. Но “покрай” семплата събитийност в действителността, рисувана от разказа, се решават някои от трудните въпроси, заставащи пред всеки човек – какво значи да бъдеш добър, как се сторва добрина, как се живее според етическите предписания на религията, проповядваща грижа и милост за другия.
Разказът събира Еню, собственик на кафенето, около което е центрирана историята, Серафим, странно изглеждащия човек от другаде, Павлина, чийто мъж е болен. По “правилата” на народното християнство Еню и Павлина са сродници, Серафим е чужд; те са местни, уседнали, от това място; той е пришелец неясно от къде, ничий (“нито селянин, нито гражданин”), живеещ без обвързаности с люде, къща, имот, корени. Като изглед те са в нормата и нормалното. Но Серафим е твърде особен, твърде различен от средно статистическото(“Посред лято, в тая страшна жега, тоя човек беше навлякъл дълго зимно палто…”). В портрета му се мярва и по специфичен начин двусмислен детайл(“… очите му, като у пияниците или у хората, които не са си доспали, бяха влажни и замъглени”) – пиянството дискредитира, то приписва минусова качественост на онзи, който е владян от него.
И друго в описанието на Серафим подсказва, че съществуването му се разполага отвъд общоприетата представа за “свестен”, “успял”, “надежден”, добре вписан в нормата.
И така – дошлият в Енювото кафене “не е човек като човек”, но точно той прави онова, което “нормалния”, “порядъчният” по всяка вероятност никога не би направил – Еню със сигурност не го сторва. Серафим дава изработените за цяла година пари на непознатата чужда жена просто защото тя се нуждае от средства, от помощ. И това дори не е единствената му смайваща странна постъпка: “Сега вече не пиеше, защото твърде не беше здрав, но често даваше някому парите си, както ги беше дал тая сутрин на Павлина.”
Парите, отношението към тях са знакът, мярата за прагматично, адекватно спрямо правилата на реалността живеене – парите са фундаментална ценност в света обитаван от Еню. Серафим е друг, защото парите не са толкова важни за него, като притежавани от него самия. В мярата за стойност, изповядвана от персонажа, палтото с кръпките се оказва истински важната репрезентация на аза, въплъщението на неговата уникална, висока значимост, на човешката му смисленост, означение на верността му към идея за ценност, която не мери с пари “големството” на индивида.
В решението на пришелеца полът, магиите на пожелаването нямат намеса – даряването на парите е просто жест на доброта, жест на човек към човек, не на мъжа към жената. Грозният, неугледния, нелепо изглеждащия, комуто са готови да се смеят, комуто те би събрал погледите на околните – възхитени и респектирани. Болният, неспособният за успешна интеграция в групата, зависимият от алкохола, всичко това е Серафим.
Показано е едно индивидуално страдание на бегло загатнатия фон на добруване и берекет за някакви люде(“Сухо беше туй лято…добра стока изкараха хората. Ама и берекетя натъй по селата беше добър…”). Някой е съдбовно белязан от нещастие( Павлина).
Серафим, комуто като че ли е нужна помощ, някакъв вид съчувствие, в края на краищата се оказва помощник, съчувстващ на непознатата жена. Текста вярва че добрият човек го има, че людете са способни да скръбта на отсрещния, да му помогнат, да отнемат болката му.
Йовковите малки наративи – с посланията си, със специфичното си тълкуване на жанровата формула на разказа – имат своя принос в развитието на литературния процес у нас. Те отдавна са безспорна част от класическо художествено наследство. Характерната философия на човешкото, която защитават Йовковите произведения, универсалната проблематика, която те коментират, утвърждават автора им като творец с наднационална културна значимост.
@bgmateriali.com
