Йордан Йовков – „Албена“
(резюме)
Централна героиня от разказа “Албена” (1927) и драмата “Албена” (1928) на българския писател Йордан Йовков. В селото Албена е най-красивата жена – всички мъже гледат по нея, жените й завиждат. Но е омъжена за Куцар – уродливия, притежаващ извънредна сила помощник на мелничаря Нягул. В селото е дошъл да мели брашно и богатият другоселец Иван Сенебирски. Завладян от хубостта на Албена, Сенебирски опитва да я убеди да дойде с мъжа си да живеят в чифлика му. Въпреки увещанията му и щедрите обещания, Албена отказва, а Сенебирски, разгневен, разкрива на Куцар, че Албена се среща тайно с Нягул. Подучен от Сенебирски, Куцар подслушва разговор на жена си и Нягул и разбира, че казаното му от другоселеца е истина. Макар и извън себе си от ярост, Куцар не се осмелява да се нахвърли на Нягул, но когато отказва да се подчинява на мелничаря, последният го изгонва от мелницата. Обхванат от ревност, Куцар изпада в треска и остава да лежи в дома си, като забранява на Албена да излиза. В огъня на болестта той заплашва, че ще убие Нягул, че ще заминат при Сенебирски. Вечерта на Велики четвъртък Нягул отива в дома на Албена. Разбрал намеренията на Куцар, мелничарят се промъква в стаята на болния и го убива. Когато на другия ден в селото се разбира за престъплението, са арестувани Сенебирски и Албена. Стражарите чакат да ги отведат в града, а цялото село се е събрало, за да види “прелюбодейците”. Възмутени от греха, селяните искат да се саморазправят с Албена. Когато обаче тя се появява, под въздействие на красотата всички се хвърлят да я защитават. Изведнъж от тълпата изскача Нягул. Мелничарят застава до Албена и заявява, че Албена е невинна и че той е убил Куцар. Албена разплакана потвърждава, че това е истината.
Сюжетът и на двете Йовкови произведения – и разказа, и драмата, е изграден върху действителен случай, за който писателят чул, докато бил учител (1904–1906) в село Мусубей (днес Долен извор, Добричко), а образът на Албена има своя прототип в лицето на румънката Яна Петкова, убила заедно с любовника си мъжа си. Въпреки разликите между разказа и драмата (разказът обхваща третото, последно действие от драмата; в разказа Албена има двегодишно дете, благодарение на което се разбира за убийството), двете творби се организират около магнетизма на персонифицирания образ на красотата – Албена, около разбирането за интензивното, амбивалентно, противоречиво излъчване на хубостта.
Същевременно Албена, подобно на редица от Йовковите женски образи (Мариината дъщеря в разказа “Съд”, Божура от разказа “Божура”, Женда от “Постолови воденици”, Славенка от “Грешница”), активизира напрежението между естетическото и етическото, между красивото и греховното, между имплицитно зададената мъдрост на съзерцанието и нетолерираното от колектива желание за притежаване. Нейната фигура е повод за експонирането на позволени и непозволени сили, за демонстрациите на конформизма и за изригването на прикритата, фрустирана импулсивност. В драмата “Албена” героинята има специфичен статус, заключаващ се в освободеността є от действане, в нейната еманципираност от драматическите нормативи, постановяващи проява на лична воля и активност за “пълнокръвния” персонаж.
Албена има повече сугестивна мощ, способност да изтръгва актовете на околните, отколкото собствена инициатива. Интегрирана е в творбата не като наблюдаваща и оценяваща, а като наблюдавана и оценявана. Тя е образът на огледалото – рефлектира колективния свят, пулсациите, колебанията, обратите в общностните нагласи. Нещо повече – самата тя е продукт на една масова визия, на едно групово въобразяване-изграждане. Албена е “конструирана” от другите, тя е точно такава, каквато я виждат, каквато колективът я изисква за осъществяването на своите противоречиви необходимости. Албена е неотделна от наблюдаващите я, тя съществува чрез тях и те – чрез нея (нещо, което се изразява в края от дядо Власю: “Какво е селото без Албена!”). Все пак погледите върху Албена са различни, тя е разпределена в различни роли. В очите на Куцар Албена трябва да бъде рамкирана, озаптена, овързана в пределите на дома (женското пространство) и да не пристъпя в границите на мъжкото пространство (мелницата). Тя му е необходима като жената къщовница, разпределение, оказало се невъзможно поради това, че общностната ориентация не е напълно в същата посока.
Във визията на Нягул Албена е по-скоро допълнение по пътя към успеха (“чистата” любов на Нягул към Албена е разколебана имплицитно от творбата – на практика двамата нямат “същинска” любовна сцена, при техните срещи той по-скоро говори за амбициозните си планове, отколкото да разкрива искрените си чувства. Дори убийството на Куцар като че ли е инспирирано не от това, че ще загуби Албена, а от това, че тя ще замине именно при Сенебирски – един противник в мъжкото съревнование на успеха). Тя е необходима на мелничаря като трофей, като реализация на мъжкото честолюбие. Във визията на Сенебирски Албена е изкушение, тя му е необходима като даряваща наслада. Във визията на Хаджи Андрея Албена е лицето на греха, но тя му е необходима, за да извършва инквизиторската си дейност, тя е виртуалното назидание. Във визията на селските жени Албена е обект на завист, но е необходима, както като модел на подражание, така и за себедемонстрирането в полето на безупречността. Но най-отчетливата игра на възприятия върху Албена предлага краят на драматическата творба. Първоначално зададена като Албена – блудницата (трябва да бъде убита с камъни), впоследствие се реализира обратът, който ще я превърне в Албена – невинната жертва, Албена – мъченицата. Този обрат е задвижен от чистата визуалност, от въздействието върху погледа. Чудодейното, почти фантастично преобразяване (действието се развива в Страстната седмица) на Албена за съселяните лансира внушението за единността на естетично и етично, единност, в която силата на Красивото придърпва безпогрешната оценка за Доброто. В театъра ролята на Албена е изпълнявана от българската актриса Петя Герганова. Театрална постановка прави режисьорът Любен Гройс. Опера “Албена” създава Парашкев Хаджиев.
@bgmateriali.com
