Човекът, трудът и природата: Йордан Йовков, биографична хроника и обзор на творческия път от военната проза до драмите
Зареждане на оценките…
Биографични бележки
Йордан Стефанов Йовков (09.11.1880, Жеравна, Бургаска област – 15.10.1937, Пловдив).
Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София (1900); Учителят му по литература – поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 година се преселва в с. Долен извор. Завършва ШЗО в Княжево (1902 – 1904), като по време на обучението си побликува първата си творба – стихотворението "Под тежкия кръст" (в. "Съзнание", бр.9, 26.10.1902). В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание "Народна армия", където в бр. 1 публикува очерк за Балканската война – "Утрото на паметния ден". След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и спомощта на Гр. Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание "Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве" в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност.
Йовков дебютира като поет. През 1902-11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания – в. "Съзнание", списанията "Пробуда", "Художник", "Ново време", "Ново общество" и "Бисери". Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви – започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба – "Овчарова жалба", с подзаглавие "Старопланинска легенда" – Йовков публикува в списание "Просвета" през 1910 г. Годините прекарани по фронтовете на трите войни, предопредлят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. ("Утрото на паметния ден"); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията "Звено", "Съвременна мисъл", на вестниците "Слово", "Демократически преглед", "Военни известия" и "Отечество". Открояват се импресиите "Те победиха", "На старата граница", "Безотечественици", "Ехо", разказът "Балкан" и повестта "Земляци". В документалните си очерци Йовков обективно свидетелствува за войнишките делници и празници – баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната – от първия й ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В баталната му проза няма ожесточение, викове на омраза. Хуманизмът му се възвисява до философска позиция, очертана от житейския опит и познание за човека и човешката душа. Написаното за войната е едно "не!" на взаимното изтребление между хората и "да!" на хуманизма и красотата. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите си през 1917 и 1918 г. два тома "Разкази". Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети – веднъж с новелата "Последна радост" (1920) и след едно десетилетие с разказите "Бели рози", "Другар", "На стража", Йовков изчерпа темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с "Последна радост" Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта "Жетварят" (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. "Последна радост" е кръстопътна книга – в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг.
Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците "Последна радост", "Старопланински легенди", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце" и романите "Чифликът край границата", "Ако можеха да говорят", както и незавършения роман "Приключенията на Гороломов", драмите "Албена", "Боряна", "Обикновен човек" и комедията "Милионерът". Ако Иван Вазов е патриотичното, а Елин Пелин – социалното самосъзнаване на българина в националната ни литература, Йовков е неговото нравствено и естетично самопознаване. Подобно на тях той обгръща цялостно народния живот – от раждането на човека до неговата смърт; в мирен труд и война, в мигове на радост, скръб и религиозно преклонение. По този начин Йовков се утвърждава като класик на българската литература, отбелязал след Вазов и Елин Пелин нов етап в художественото самосъзнаване на нацията. Той търси и разкрива сложната и противоречива душевност на човека, копнеещ за красив и нравствен свят. Моделът му за човешко поведение съчетава проверените през вековете морални и естетически максими със скрижалите на житейска философия, съобразена с настъпилите промени в България след войните. Мирогледната си доктрина писателят изгражда върху три начала: човека, труда и природата.
Йовков е убеден, че нарушаването на това триединство изправя обществото пред трагични изпитания. Още в повестта "Земляци" ракурсът, от който изобразява войната, отвежда към проблема за непоправимо нарушената връзка между селянина и земята. В този смисъл повестта е не толкова разказ за военните стълкновения, колкото за последиците от тях – за копнежа у селянина по родното село. Войната унищожава българския селянин не само физически, но прекъсва и връзката му със земята, разрушава го нравствено. По-късно в сборника "Вечери в Антимовския хан" Йордан Йовков отново се връща към същия проблем, като причините за отчуждаването на човека от земята са по-различни. На насилието писателят противопоставя труда и близостта с природата: общуването с нея прави хората здрави, красиви, отношенията им – прости и ясни. "Вечерите" са ясновидско прозрение за пагубните последици от прекъсната връзка с прамайката природа. Долавяйки тази тенденция много по-рано, Йовков открива непреходна тема за нашата национална литература. Пространствата на неговия художествен свят, определени от етичното и естетичното начало, обуславят мотива за нравственото прераждане – толкова често интерпретиран от Йовков. Доверието и вярата в изначалната доброта на човека – това са позициите, от които изобразява героите си. В моралистичния му патос се съдържа упрек към наситената с катастрофи и размирици, с въстания и войни съвременност. В социалния и духовния хаос, обхванали страната, Йовков търси нравствени пътища за разрешаване на противоречията и социалните конфликти, за осъществяване на мечтаната от него хармония. Поради това силата на неговите художествени внушения не е и не трябва да се търси в идеологията, а в изобразяването на човешките добродетели, в страданията на хората, в превратностите на съдбата, в крушенията на човешките мечти и най-сетне – в изобразяването на българската природа. Силата на Йовковия хуманизъм не е в социалната му ангажираност, а в категоричната му етичност. Пръв в българската литература Йовков разкрива диалектиката на красотата – като сила, в която се срещат съзиданието с разрухата, животът със смъртта, щастието със скръбта: от Сали Яшар до Сарандовица, от Албена до Боряна. Йовков издига женската хубост в езически култ, пред който се прекланят героите му. Греховни или добродетелни, носещи разруха или съзидание, те са белязани с хубост, поставяща ги над другите – дори и тогава, когато грехът тежи на съвестта им, хубостта стопява ожесточението и го заменя с прошката на възхищението и преклонението. Като драматург, още с първата си пиеса Йовков сътворява свят, изтъкан от етика и красота, в чиито пространства доброволно се самозаточва, измъчван от алтернативите на моралното и естетичното начало у човека. Тяхното съчетаване разширява психологичните и философски хоризонти на българската драма, отбелязвайки нов, по-висок етап в нейното развитие. В развитието си като творец Йовков преминава сложни етапи, които очертават посоката от национална към общочовешка проблематика, като по този начин сътвореното от него надхвърля рамките на българската литература и се съизмерва с постиженията на европейската и световната художествена мисъл. Това обяснява интереса към Йовковото творчество в чужбина и нарастващия брой преводи в различни страни. 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни творби на Йовков – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. езици.
Свързани материали
Човекът е красив, когато обича: Йордан Йовков (1880 - 1937), живот, изпитания и красотата на човека
Писател, преживял три войни, но останал в литературата с вярата си в добротата на човека: така е представен Йордан Йовков в тази разработка за живота, изпитанията и художествения му свят. Началото връща към Жеравна и към детските впечатления от Котленския Балкан, а след това към преместването в Добруджа, чийто пейзаж и хора стават втора родина на бъдещия писател. Следват гимназията, учителските години по добруджанските села и срещата отблизо с психологията на селския човек. Отделна част е посветена на войните и на онова, което Йовков вижда на фронта като офицер, както и на промяната, която този опит внася в разбирането му за героичното. Показано е защо във военните му творби на преден план излиза не сражението, а човешката болка, вината и състраданието. Разгледани са и годините в Букурещ, носталгията по родния край и раждането на замисъла за най-силните му книги. Следващите раздели проследяват завръщането в България и класическите сборници и драми, а после се съсредоточават върху героите: онези, които на пръв поглед изглеждат грешници, и тихите праведници без власт и пари. Самостоятелен акцент е поставен върху атмосферата и природата като съучастник в действието, както и върху езика на писателя и отношението му към думата. Финалната част обобщава значението на Йовков за българската литература, нравствените въпроси, които поставя, и причината творбите му да звучат актуално и днес. Текстът е подходящ за подготовка за урок и за изпитване, за увод към анализ на негов разказ и за преговор преди тест.
Жеравна, Добруджа и войната: биография на Йордан Йовков и пътят му към разказите
Биографичен очерк за Йордан Йовков, който подрежда живота на писателя по години и показва как всяка промяна в съдбата му се отразява върху разказите. Началото представя раждането в Жеравна, ученическите години и предсказанието на учителя му по литература, а след това и учителстването в Добруджа, която по-късно се превръща в постоянен извор на творческо вдъхновение. Следват годините на войните: службата в Школата за запасни офицери, участието в Балканската и Междусъюзническата война, раняването при Дойран и работата в редакциите на военните издания, дала му възможност да види бойните полета отблизо. Отделна част проследява най-трудния период след войните: Ньойският договор, преминаването на границата, учителската и дипломатическата работа, установяването в София и последното десетилетие, в което се появяват най-зрелите му творби. Финалната част обобщава водещите теми, към които писателят се връща, и напомня каква е съдбата на творбите му извън България. Биографията е подходяща за подготовка на отговор върху живота и творческия път на Йовков, за увод към съчинение върху негов разказ, за проект или презентация и за преговор преди изпит.
Човекът, доброто и красотата: Йордан Йовков, житейски път, хуманизмът на разказвача и раждането на „Старопланински легенди“
Портрет на Йордан Йовков в три части: житейският път, разбирането му за човека и историята на най-известния му цикъл разкази. Първата част е биографична и върви по датите: раждането в Жеравна, гимназията в София, учителстването в Добруджа, школата за запасни офицери, недовършеното право, участието в двете войни и раняването на фронта, редакторската работа, годините в българската легация в Букурещ и последното десетилетие, отдадено изцяло на писането. Изброени са и книгите, които излизат една след друга, заедно с изданията, в които Йовков сътрудничи. Втората част отговаря на въпроса защо тъкмо Йовков е наречен хуманистът на българската литература. Тук изложението тръгва от питането какво означава да бъдеш човек и стига до двете начала, върху които според писателя стои човешкото. Обяснено е защо тези две начала невинаги вървят заедно и какво се случва в сюжетите, в които те се сблъскват. Самостоятелен акцент е поставен върху героя чудак и върху дългия ред имена, които влизат в тази група, както и върху въпроса защо тези герои не са дадени като образец за подражание. Разгледани са духовното прераждане, цената на греха и близостта между Йовковото усещане за справедлив световен ред и вярванията на древните гърци. Приведено е и творческото кредо на самия писател. Третата част проследява как се ражда „Старопланински легенди“: хрумването в Букурещ при препрочитането на първия печатан разказ, обръщането към народните песни и предания, помощта на жеравненския учител и краевед, изборът на заглавие и замисълът разказите да бъдат десет и подредени в строг ред. Цитирано е писмо, в което Йовков сам обяснява последователността и защо книгата свършва точно там, където свършва. Текстът е подходящ за въвеждащ урок върху Йовков, за реферат или презентация и за писмени задачи, в които се търси връзка между биографията на автора и идеите в разказите му.
Писателят, който събира Жеравна и Добруджа: живот и творчество на Йордан Йовков
Има писатели, чиито книги не се обясняват без биографията им. Тази разработка проследява живота на Йордан Йовков така, че всяко място и всяко преживяване да се свърже с конкретни негови творби. Началото тръгва от Жеравна: рождената дата, старопланинското село край Сливен и онова, което авторът запомня завинаги оттам. Обяснено е откъде идват носталгичната атмосфера и романтичната извисеност на разказите от „Старопланински легенди“. Следва образованието в Жеравна, Котел и София и преселването на семейството в Добруджа. Показано е с какво добруджанската шир е различна от родния му край и как срещата със селянина, с труда и с този пейзаж определя цели три сборника. Тази част стъпва върху собствено признание на писателя пред проф. Казанджиев за трийсетте години, прекарани на село, и за връзката им с литературното му дело. По-нататък са проследени прекъсването на учителството, школата за запасни подофицери, краткото следване по право и завръщането в Добруджа, а след това участието на Йовков в трите войни, отношението му към войната, изразено чрез думите на негов герой, и годините в българската легация в Букурещ. Обяснено е защо носталгията по родното ражда едни от най-хубавите му разкази и откъде идва особеният музикален ритъм в тях. Финалната част стига до завръщането в София и до края на жизнения път на писателя. Разработката е подходяща за подготовка за час и за изпит по литература, за увод към творби от „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят“, както и за реферат върху живота и творчеството на Йордан Йовков.
Йордан Йовков: жизненият път от Жеравна до „Старопланински легенди“. Кратка биография
Роден в подножието на Балкана в Жеравна, Йордан Йовков отнася в творчеството си преданията, хайдушките песни и живописната красота на родния край. Биографията проследява преместването на семейството в Добруджа, годините на учителстване по добруджанските села, в които бъдещият писател трупа жизнен материал, и участието му в трите войни като офицер и военен кореспондент, където споделя неволята на човека, насила превърнат във войник. Разгледани са дипломатическата служба в Букурещ, чиновническите години в София и ранната смърт в Пловдив през 1937 г. Очертан е и творческият път: от първия публикуван разказ „Овчарова жалба“ през военната проза до зрелите сборници „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят“, а до тях застават драмите „Албена“ и „Боряна“ и романът „Чифликът край границата“. Кратка, фактологична справка за един от най-превежданите български автори.
Учителят, офицерът, разказвачът: биографична справка за Йордан Йовков (1880 - 1937) и творческия му път
Един гимназиален учител по литература предрича на своя ученик бъдеще на голям писател, а десетилетия по-късно книгите на този ученик се четат на близо четиридесет езика. Между тези две точки се движи биографичната справка за Йордан Йовков. В началото са събрани данните за произхода и учението: раждането в старопланинско село, ученическите години в София, срещата с поета, разпознал дарбата му, и преместването на семейството в Добруджа. Следва пътят на зрелия човек: военната школа, прекъснатото следване по право, дългите учителски години в добруджанските села, участието във войните като командир на рота, редакторската и библиотекарската работа, нелегалното преминаване на новата граница и службата в българската легация в Букурещ. Отделно са отбелязани последните десет години в София, най-важните за творчеството му, и краят на пътя през 1937 година. Финалната част подрежда книгите: томовете с разкази от войните, четирите му сборника с разкази, романът, двете драми и комедията, както и признанието, което Йовков получава още приживе. Справката е подходяща за уводния урок върху Йовков, за биографичната част на реферат или анализ и за бърз преговор преди изпитване.