Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в старопланинското село Жеравна, което по-късно ще го вдъхнови да създаде сборника с разкази „Старопланински легенди“. Там получава основно образование, а през 1900 г. завършва гимназия в София. Поетът Иван Грозев е негов учител по литература и след като прочита една домашна работа на своя ученик, му предсказва бъдеще на писател: „Драги ученици, вие имате в класа си бъдещ писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност“.
След като се дипломира, Йовков е назначен за учител в добруджанското село Долен извор, където се премества да живее и семейството му. По-късно Добруджа ще намери сериозно място в разказите му и ще се превърне в извор на постоянно творческо вдъхновение. „Във всяка моя работа мисълта ми е там – там е моят пейзаж, там са героите ми – битът, работата и съдбата им.“
Между 1902 и 1904 г. писателят отбива военната си служба в Школата за запасни офицери в Княжево. По това време публикува и първото си стихотворение.
През 1904 г. Йовков се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но баща му умира и той е принуден да прекъсне следването си. Завръща се в с. Долен извор и до 1912 г. е учител в различни добруджански села.
През 1912 г. е мобилизиран на фронта и участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През 1913 г. е ранен в боевете при Дойран и неговите войници на два пъти го носят на гръб, за да го спасят от плен. След излекуването си е повишен в чин поручик.
След края на войните Йовков живее в София и работи като редактор на сп. „Народна армия“. Там публикува своя очерк за Балканската война „Утрото на паметния ден“ и от този момент се отдава само на писане на проза. Списанието спира да излиза и писателят започва работа като библиотекар и редактор на сп. „Преглед“, издавано от Министерството на вътрешните работи и народното здраве.
Започва Първата световна война и през есента на 1915 г. Йовков е мобилизиран като ротен командир в Ксанти. Една година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. Това му дава възможност да мине по бойните полета на Добруджанския фронт и да се увери в героизма на българския войник. В резултат през 1917 и 1918 г. се появяват два тома с военни разкази, които нареждат Йовков сред най-големите писатели хуманисти.
След края на войната започва най-трудният период в живота на Йовков. През 1918 г. той е повишен в капитански чин и като ротен командир участва в потушаването на войнишкия бунт при Владая. През декември същата година сключва брак с Деспина. Подписването на Ньойския договор (1919 г.) го заварва в Добрич. Добруджа е окупирана отново от румънците и Йовков преминава нелегално през границата. Назначен е като учител във Варна и работи там до 1920 г. Съпругата му Деспина остава да учителства в Добруджа, където се ражда и дъщеря им Елка.
Скоро Йовков е назначен на дипломатическа работа в българската легация в Букурещ, но няколко пъти е понижаван в длъжност и затова през 1927 г. подава оставка и със семейството си се установява в София.
Последните десет години от живота на писателя са най-плодотворни, но голямото напрежение и материалните затруднения на семейството се отразяват на здравето му. През есента на 1937 г. заминава на лечение в Хисаря, но поради влошаване на състоянието му е откаран по спешност в Пловдив. Опериран е в Католическата болница в града, но след 24 часа умира.
Освен от темата за войната като най-голямото зло в живота на човека Йовков се интересува и от темите за нравственото прераждане на човека и за безкористната доброта. В разказите му красотата се откроява като най-голямата човешка сила, която може да промени
света.
Йовкови творби са преведени на над 37 езика, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др.