ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ПО ЖИЦАТА“
(Анализ)
■ ЛИТЕРАТУРА И ИСТОРИЯ
Разказът „По жицата“ е публикуван за пръв път в периодичния печат. В края на 1927 г. той се появява на литературната страница на вестник „Зора“, а на следващата година авторът го включва в сборника „Вечери в Антимовския хан“.
Сам Йовков споделя какъв е поводът за написването му: случайно прочел във вестниците за случка от Казанлъшкия край, където се появила бяла лястовичка. Вестта за нея бързо се разнесла наоколо и хора от близките села тръгнали да я търсят. Вярвали, че който болен я види, ще оздравее. Местното предание, за което със ситни букви съобщавала пресата, произвело силно впечатление на писателя и той си помислил, че от него може да се създаде хубав разказ.
Творческата история на разказа потвърждава признанието на Йовков, че в основата на всяка от творбите му стои „действително преживяване“. В същото време тя свидетелства и за умението на даровития художник така да пресъздаде конкретните факти, че художествените образи да носят мащабни обобщения. Отразеното във вестниците „чудо“ за бялата птица писателят превръща в разказ за чудото на надеждата, която последна остава да крепи човека, когато всички други очаквания са рухнали.
■ СЮЖЕТЪТ И ФАБУЛАТА
Действието в разказа се развива в полето посред лятото. Овчарят Петър Моканина съзира непознат човек да приближава към него. Новодошлият разправя накратко за бедняшкия си живот: за усилията да прехранва семейството, за родителската трагедия от изгубените деца, за опазеното, но въпреки това нещастно двайсетинагодишно момиче Нонка. Гунчо споделя развълнувано как през лятото по молба на девойката тя отива да жъне заедно с другите момичета от селото. Оттогава започва да боледува. Докторите не успяват да помогнат на Нонка и тя крее от ден на ден.
Бащата разказва за появата на бяла като сняг лястовица в село Манджилари. Който болен успее да види птицата, оздравява. Това кара семейството да поеме на път и да търси чудноватата птица.
Докато слуша бащината изповед, Моканина е недоверчив по отношение на мълвата за бялата лястовица, но се досеща, че така може да прекърши разпалената надежда у клетите хора. Затова сам се отказва от категоричното си отрицание и плахо допуска, че все пак е възможно бялата лястовичка някъде да съществува. На изпълнения с трепет въпрос на момичето дали ще я видят, Моканина няма сили да каже истината. Не иска да убие последната му надежда. Той на няколко пъти изрича лъжа: че я има бялата лястовица, че сам я е виждал, че ще я видят и те, и Нонка ще оздравее.
В произведението е налице несъвпадение между сюжет и фабула. По-голяма част от описаните събития се отнасят към минал момент, който предшества сюжетното действие.
■ ЖАНРЪТ
„По жицата“ е битов разказ. Това е жанрът, в който Йовков постига най-значителни успехи като творец.
За неголемия повествователен обем на разказа е характерно представянето на отделна случка или събитие, като действието се развива бързо, а участниците са малко на брой. В конкретната творба случката е срещата на двама напълно непознати мъже и изповедта на единия от тях за мъката, която го е сполетяла. Действието обхваща съвсем кратък времеви период – колкото трае разговорът между Гунчо и Моканина. Участниците са двамата главни герои – овчарят и клетият баща, както и второстепенните персонажи на майката и болното момиче. Налице са традиционните жанрови белези на краткия прозаичен жанр разказ.
Йовковите разкази имат своя специфика. Ако за епическите творби е присъщо случките да променят героите, то при Йовков не е точно така. В произведенията му събитието не изменя същината на героя, а само я разкрива. Без да бъде подценявана, случката е необходима на автора дотолкова, доколкото прави видими най-важните черти от характера – осветлява ги. Тя се използва като повод да вникнем в най-интимната част от душата на персонажите. За писателя не е толкова важно външното им поведение, а чувствата, преживяванията им, съкровените им вълнения във връзка със станалото. Затова за Йовковите повествователни творби ключово значение имат онези художествени детайли, които разкриват вътрешния мир на човека, емоционалния му свят, неизречените на глас мисли, надежди, страхове и съмнения.
■ КОМПОЗИЦИЯТА
В постройката на краткия разказ се обособяват пет композиционни звена: 1. срещата на овчаря Петър с непознатия мъж (експозиция); 2. изповедта на бащата за мъките на семейството и нещастието на Нонка (завръзка); 3. неочакваната новина, донесена от кумицата Стоеница, за бялата лястовица (развитие на действието); 4. разговорът на Моканина с болното девойче (кулминация); 5. размислите на овчаря след раздялата (епилог). Тези пет части не са равностойни в общия обем на творбата, но всяка от тях изпълнява важна роля за постигане на основния художествен замисъл.
За композицията на „По жицата“ е характерен и един интересен похват – вмъкването на разказ в разказа. Основната повествователна рамка в произведението е свързана със случката в настоящето: среща и разговор между двама непознати мъже. В хода на тяхното общуване обаче, като обясняващи причините за неочакваната им среща, се вместват още два по-кратки разказа. Те се отнасят към минали събития. Единият е свързан с историята на болестта на младото момиче, а другият е за мълвата, която се разнесла за бялата лястовица, станала повод за пътуването.
Така разказът тръгва от настоящия момент, от него пък препраща читателя към два последователни епизода от миналото, след което отново се връща към настоящето. Това „движение“ във времето дава възможност да се проследят причините за събитията и последиците от тях, по-убедително да се аргументират поведението и преживяванията на героите.
■ ТЕМИТЕ
В хода на повествованието се набелязват три водещи теми: човешкото нещастие, състраданието и надеждата.
Човешкото нещастие е съвсем конкретно определено чрез социалните причини, които са го предизвикали. Немотията е предпоставка за злочестината на семейството. За нея научаваме от описанието на външния вид, поведението и начина на живот на другоселците.
Гунчо споделя семейната си мъка, че вече е изгубил две-три деца, което подсказва, че семейството не е живяло в добруване. Фразеологизмите гледали сме го като очите си, от устата си съм отделял говорят за родителската жертвоготовност. Въпреки това детето му е нещастно, защото ергените богати жени търсят. Човешкото нещастие в разказа има и други измерения – освен социални за него има и чисто лични причини. Зла болест е поразила най-скъпото, което Гунчо и жена му имат: единственото опазено дете. Умалителното съществително момичка, с което бащата нарича рожбата си, загатва, че тя е смисълът на целия му живот. Със сиромашията той някак се е примирил, но болестта на детето му го е съсипала. Тъкмо защото за Нонка би направил всичко, Гунчо се е впуснал в отчаяно дирене на бялата лястовица. Пред събеседника си той признава, че сам не вярва много на чудото. Но като всеки отчаян човек е потиснал гласа на разума и посред лято, в най-натовареното за селяните време, е повел каруцата си по прашните пътища из равнината.
На второ място произведението поставя темата за състраданието, олицетворено от образа на Моканина. В отношението на овчаря към Гунчо се наблюдава бавна промяна. В началото очите му възприемат пристигналия като чужденец: лицето на мъжа е непознато, червеният елек издава, че е от друг край – от торлаците. В края на бащината изповед обаче същият непознат вече е наречен с думата братко от Моканина. А когато вижда болното девойче, милостта и състраданието му са тъй силни, че двукратното обръщение към детето на чуждото семейство е чедо. Сякаш споделената мъка е създала здрави, едва ли не родствени връзки между хората. Вопълът на овчаря към небето е израз на страстен гняв, който може да изпита човек само ако е лично наранен. Чуждият е станал свой, болката на непознатия се е превърнала в собствена болка, защото Моканина е състрадателен човек.
На трето място разказът разработва темата за надеждата, която е останала едничка крепителка на отчаяните в тяхното нещастие. За осветляването на тази тема ключова роля в творбата има символният образ на бялата лястовица.
Неслучайно в текста се казва, че такава птица е изключително рядко явление: на сто години я се появи веднъж, я не. Срещата с нея е тъй рядка, както рядко се случва животът да бъде щедър на радост и щастие за хора като Гунчо и семейството му. Мълвата за досущ бялата като сняг лястовица, която церяла болни, е последното упование за чезнещата девойка и измъчените родители. Отчаянието им е голямо, те се вкопчват в разказа за чудото и тръгват да го дирят.
■ ГЕРОИТЕ
Централен герой в творбата е Гунчо. За изграждане на образа му писателят използва различни похвати. Важна роля играе портретната му характеристика. Външният му вид е въведен през очите на Моканина. С богатия си житейски опит овчарят разбира, че е бедняк. Художествените детайли издават социалното му положение. Кръпките по ризата, оръфаният пояс, босите крака показват неговата немотия. Ръцете му са груби и мазолести: знак, че човекът е навикнал на тежка физическа работа. Изглежда як, но добър. В преценката си Моканина го отнася към ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват. Сякаш неволята го е направила благ и отстъпчив. Белите косми в неговата брада са свидетелство за труден живот.
Важен детайл в портретното описание на непознатия са очите – най-точното отражение на вътрешния свят у човека. Когато разправя за бедата си, те гледат нанякъде, без да виждат. Не възприемат пейзажа, защото в тях има грижа. Метафоричният израз за празния поглед подсказва вътрешното безпокойство на селяка, обладан от скръб и безпомощност.
За вътрешния свят на героя говорят и други важни подробности. Треперещите ръце, нервното подръпване на наболата брада, неравният глас издават тревогата на човек, който се чувства неспособен да промени съдбата си.
Речевата характеристика потвърждава това впечатление. При поздрава Гунчо мънка като уплашен, несигурен. Докато разказва за бедата, често спира, умълчава се. Паузите и накъсаните изречения показват колко е трудно за бащата да говори за голямата си мъка. Самопризнанието Бе тя, нашата, каквато е, остави я! е обобщение за един живот, преминал в усилия и жертви, но лишен от по-добра перспектива и занапред: сякаш и думите не стигат да бъде разказана съдбата на орисания вечно да страда.
Образът на Петър Моканина не е така подробно разгърнат като Гунчовия. Текстът не дава никаква информация за предишния живот на овчаря до случайната среща. Йовков предоставя възможност на читателя да оцени героя единствено по отношението му към случката. Допълнителна информация се съдържа в речевата характеристика. В началото Моканина е почти мълчалив слушател на Гунчовия разказ. Когато обаче доближава каруцата и вижда девойчето, героят става активен участник в диалога. Тогава думите му са спасителни, те трябва да подхранят чезнещата надежда. Затова той продължава да вика и след тръгването на каруцата, да уверява, че селото е близо, да пожелава здраве.
Тази промяна е свързана с психологическото състояние на героя. В началото овчарят е изненадан от чутото за бялата лястовица. За да не обезсърчи бащата, той постепенно става колеблив – допуска все пак възможност за подобно чудо. В края вече думите му изразяват увереност, че Нонка непременно ще види птицата.
Както повечето Йовкови герои, и Моканина е поставен пред нравствен избор: дали да пощади собственото си сърце, като остане равнодушен, или да подаде ръка за помощ даже когато сам се чувства безпомощен. Той реагира като състрадателен човек. Деветкратното повторение на глагола видя, топлото обръщение чедо, благословията в името на Господ, окуражаващата подкана не бой се в кулминацията на разказа са важни стилно-езикови особености. Те са израз на желанието у Моканина да даде духовна опора колкото на измъченото момиче, толкова и на самия себе си, когато мълви неистини. Но неговият грях е от добрина, в името на надеждата, която до последно крепи човека.
Като второстепенни герои в разказа се появяват и два женски образа – на Нонка и нейната майка. Мястото им в сюжета е определено от тяхната роля на художествени илюстрации за житейската драма, която предизвиква трогателната изповед на Гунчо и благородното състрадание на Моканина. При портретуването им отново откриваме дарбата на художника да изгради цялостна представа за човека само чрез няколко умело подбрани детайла. Възрастната жена стои превита надве, краищата на черната забрадка са отпуснати като на мъченица в състояние на безизходица, а ръцете са мушната в пазвата, като че ли да се предпази от някаква опасност. Тя е жълта и сломена. Белязана е от цвета на есента – сякаш сама си отива заедно със своята рожба. Йовков майсторски индивидуализира всеки от героите: през цялото време майката стои безмълвна и неподвижна, като че ли отчаянието я е парализирало.
Най-запомнящата се характеристика на Нонка са ясните й очи. В тях грее огънчето на младежката надежда, че по тоя свят стават и чудеса. Очите все още са усмихнати, светват, когато виждат Моканина, защото в тях е събрана последната сила на топящото се от болестта девойче. Тъкмо те са причината овчарят да заглуши всичките си съмнения и да предложи единствената помощ, на която е способен – да дари упование.
Йовков рисува девойката в неподвижно положение. Подпряна на черни възглавници, тя е сломена от болестта. Само в погледа й има живот и този детайл говори, че духът й още не е напълно прекършен.
Битието на Нонка е белязано от два контрастни символа: змията, знак на смъртта, и лястовицата, която в народната памет олицетворява пролетното възраждане на живота.
■ ЛУПА
Йовковият разказ е пример как се постигат важни внушения чрез езикови особености и символи. Езиковият подбор е ключов за разкриването на човешките преживявания. Когато говори за заболяването на рожбата си, Гунчо използва диалектни думи и фразеологични изрази: зачама, вехне, съхне като вейка, децата не траят. Сравнението и метафоричният глагол внушават мисъл за крехкостта на човешкия живот. Той е кратък и незащитим, колкото и усилия да полага бедният човек.
Самото заглавие на творбата крие намек за пътуването. Затова не трябва да се пропуска и друга дума със символно значение. Пътят още от митологията е символ на движението към мечтата, към идеала. Той е знак за вечния стремеж на човека да върви към своето щастие, да намери доброто в живота.
Фактът, че бедата сполетява Нонка по жътва, също е натоварен със скрити внушения. Отрязаните житни стъбла символизират прекършения живот. През нощта момичето ляга на завет под един кръстец, чиято форма отново навява мисли за смъртта.
Болестта на Нонка е предизвикана от змия, която се е свила на кълбо върху гърдите й. Змията е библейски символ на страданието, а във фолклора на българите тя е олицетворение на коварното зло, което сполетява човек неочаквано.
Основният символ в творбата е бялата лястовица. Бялото не е типичен цвят за тази птица, но в случая то символизира вярата в доброто, надеждата.
Не е случайно, че в средата на разказа се появява уточнение и за времето на случката. Наближава празникът Преображение Господне, който хората свързват с подготовката на птиците да отлетят далеч към топлите страни. Както лястовиците скоро ще си заминат, тъй сякаш и последната надежда на нещастното момиче ще го напусне. Все пак неясният изход на случката (авторът така и не уточнява дали семейството е видяло бялата лястовица) подхранва надеждата и у читателя.
@bgmateriali.com
