ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ПО ЖИЦАТА“
ДУШАТА НА МОКАНИНА МЕЖДУ ЧОВЕШКАТА МЪКА И ДОБРОТА
Способността да се разбира скритото в човешката душа е това нравствено богатство, с което природата е надарила Йовковия герой Петър Моканина от разказа „По жицата“. Той носи у себе си едни от основните християнски добродетели – състрадание, отзивчивост, доброта. Отдалеч разпознава болката в сърцето на Гунчо, вижда страданието на Нонка и на потъналата в скръб и отчаяние майка. Безмълвни в мъката са и тримата Йовкови герои. Болката им е неизразима и именно до нея се докосва душата на Моканина.
Поемайки ролята на авторовото Аз, той съчувства на непознатия селянин и на семейството му. С деликатност и внимание изслушва драматичния разказ на Гунчо, преживява заедно с него сполетялата семейството му беда и се стреми да помогне, доколкото може. Разбрал болката и отчаянието на тези хора, с благи думи ги изпраща по безкрайния път, за да продължат да търсят изцеление.
Страдал много и натрупал мъдрост, Петър Моканина още от пръв поглед улавя „говорещите“ подробности в поведението на Гунчо и разчита знаците на човешката мъка. В благия поздрав, в оръфаните потури и небрежно закърпената риза, в зареяния поглед той открива обща участ, която ги сродява. Доброжелателно и непринудено Моканина нарича дошлия „братко“. Макар пред него да е застанал „човек планина“, овчарят разбира, че селянинът е „от ония, меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват“, че това е човек-несретник, орисан да страда. Моканина забелязва и каруцата с двете жени, спряна по-надалеч. И тук знаците на човешката болка и мъка са красноречиви. Майката стои с отпуснати краища на ръченика си, а младото момиче лежи, положило глава на вълнени черни възглавници. Тези на пръв поглед незначителни подробности са достатъчно показателни за Моканина. По тях той отгатва болката и отчаянието в душите на двете жени и сякаш сам става част от безмълвното им страдание. Чуждата мъка го притиска. Глаголната форма „горещо беше“ е не само обективна оценка за времето, но и психологичен израз на собственото му страдание. Моканина разбира, че не горещината е накарала жената да отпусне настрани краищата на ръченика си, а някаква голяма мъка. Черният цвят на кърпата и на възглавниците под главата на момичето засилват усещането за нетърпима жега и предчувствието му за нещо лошо.
Доловил мъката на това семейство, Моканина пръв подема разговор с Гунчо. Със съчувствено зададения въпрос: "Ти май болно имаш?“, той безпогрешно разкрива цялата истина за болката и на тримата несретници, тръгнали по безкрайните поля на Добруджа. Драматичният разказ на бащата се излива от сърцето му и потвърждава впечатлението на овчаря, че нещо много тревожно е довело тези хора тук. Моканина внимателно слуша Гунчо и забелязва как „дебелите му мазолести пръсти“ треперят. Във „всеки бял косъм“ в отдавна небръснатата брада на другоселеца той открива „белег от една грижа“.
С всеки художествен детайл читателят заедно с Моканина прониква в драмата на Гунчовото семейство. Преживява я така, както я преживява и овчарят. В спонтанно избликналата му естествена реакция: „Ама да я ухапала, не я е ухапала, нали?“, личи разбиране, човечност. Възклицанието: „ама работа, ама работа“, изразява не само удивление, но и съпричастие към съдбата на Нонка. Със свито сърце Моканина изслушва историята за болестта, която заплашва да отнеме живота на това отгледано с толкова обич и грижи крехко момиче. Като на екран пред очите на овчаря се разкри ват трагичните преживявания на семейството, тръгнало от село Надежда да търси спасение в безнадеждното. Моканина много добре разбира нещастието им и предстоящите разочарования, които ги очакват. Изповядал се пред него като пред близък човек, Гунчо споделя и тайната надежда на Нонка да оздравее, ако зърне бялата лястовичка.
Човещината и благородството, съчувствието и състраданието карат Моканина, редом с признатата горчива истина, веднага да изрече и думи на надежда: „Пък може и да има, може...“ В този момент той убеждава не само Гунчо, но и себе си. Сам има нужда от отчаяната искрица надежда, която ще стопли и неговата душа, вярата в чудото, че човешката мъка може и да свърши. Сякаш чуваме гласа му – загрижен, тих, топъл, който ни кара да очакваме нещо, с което да се помогне на тези измъчени хора, тръгнали след една илюзия.
Контрастът между стопеното от болестта тяло и светлите очи на Нонка, „още млади и усмихнати“, отчетливо откроява измеренията на нейната трагедия. В тъжния й, но все още неугаснал поглед, овчарят съзира борба за живот, жажда за щастие и трепетно очакване. Страданието разтърсва дълбоко душата му и той не може да остане безразличен.
Срещата с Нонка е кулминацията в преживяванията на Моканина. На въпроса й: „Ще я видим ли, чичо?“, цялата му болка избликва в разпокъсаните, задъхано изказани думи, с които бърза да потвърди лъжата на Гунчо, че е виждал бялата лястовица. Те звучат едновременно и като молитва, и като клетва чудото да стане. Той искрено преживява този труден миг от живота на Нонка и родителите й, стремейки се да ги подкрепи. Жестоко и несправедливо е Нонка да бъде грабната от смъртта, не му се иска да вярва, че съдбата може да бъде толкова безжалостна. Повторената девет пъти ключова дума „видя“ в различни глаголни форми изпълнява магическа функция – да заклейми злото и да предизвика сбъдване на мъчително чаканото добро.
Засилващ ефект имат и частиците за повелително наклонение, с помощта на които „може“ се превръща в „дано“, а „дано“ – в „трябва“. Овчарят не иска да отнеме вярата на момичето, защото вече го чувства като свое чедо. Не желае да угаси светлината в погледа му и искрено се стреми да подхрани вярата му, да го убеди, че има бяла лястовичка. Моканина изпраща Гунчо и семейството му с благословия, „със здраве“. Раздялата е най-емоционалният момент в творбата. Дългото стоене на пътя след изпращането им е израз на искрената му съпричастност и състрадание.
Дали с лястовичките няма да отлети и надеждата за спасението? Многото черни птички сякаш вещаят знамение. Мъката не позволява на Моканина да продължи работата си. Като изповед от вина и протест прозвучава отправеният към небето вик: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!“ Добър и милосърден човек, Моканина мисли за всички измъчени бедни хора по света, за безкрайната им мъка.
Силата на Йовковия разказ „По жицата“ е в дълбокото съчувствие към човешкото нещастие. Великодушието на Моканина трогва читателя не по-малко, отколкото драмата на Гунчовото семейство. Его защо творбата събужда размисъл не само за безкрайната човешка мъка, но и за безкрайната човешка доброта.
@bgmateriali.com
