ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ПО ЖИЦАТА“
МЪЛЧАЛИВ ДИАЛОГ ЗА ВЯРАТА
Разказът „По жицата“ е изграден върху два основни мотива – за човешката мъка и за надеждата. Те са обвързани взаимно чрез един образен символ – бялата лястовичка, превърнала се в красива легенда за търсеното спасение.
Преди да започне разказа си за тази чудна бяла птица, бащата отново замлъква. Ясно се долавя вътрешната борба в душата му, от една страна, между надеждата и вярата, че все пак има спасение от коварната болест, и от друга – от страха, че думите на Сидеровите са просто шега на „охолни хора“. Гунчо не е убеден, че съществува такава чудновата птица: „На мене да остане, не вярвам, ама жени нали са... пък болна е, чедо е...“ И той тръгва след тази надежда с вярата, че все пак може да се случи чудото.
При срещата си с Моканина все още непознатият за него селянин заговаря най-напред за причината, която е накарала семейството му да тръгне на път, и отправя въпросите си плахо, едновременно с вяра и съмнение за съществуването на бялата лястовица, „...те казват, че в Манджилари се явила... явила се една бяла лястовичка!“ В думите на Гунчо се чувства стремеж събеседникът му да ги приеме за достоверни, а не несериозно, като някаква измислица. Затова в разказа се подчертава народното поверие за лечебната сила на бялата лястовичка: „...който я види, от каквато и болест да е болен, оздравява.“ Макар че всичко изглежда като във вълшебните приказки, в които стават чудеса, изстрадалите родители и болното момиче нямат друг изход, освен да се заловят за вярата в изцелението, благодарение на тази чудна птица, тъй като многото доктори не са могли да помогнат на Нонка.
В диалога между Гунчо и Моканина има доста драматични моменти, в които се преплитат вярата и неверието, страданието и надеждата. „Ама истина ли е... Бяла?“, пита Моканина, впечатлен от разказа за появилата се необичайна птица. В този момент като че ли изгасва слабата надежда и се потвърждава съмнението, което измъчва Гунчо, че е само слух разказаното от Стоеница. Думите му са изпълнени с мъка от болезнената неяснота, която терзае душата му: „Та затуй съм дошел. Рекох да те попитам, може да си я виждал, може да си чувал.“ Наистина овчарят не потвърждава слуха за бялата лястовичка: „Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.“, но старият добруджанец, който достатъчно дълго е живял, се досеща, че може съвсем да отчая измъчения от нещастието баща и търси начин да го окуражи, да му даде така жадуваната от него надежда: „Пък може да има. Може. Бял бивол, бяла мишка и бяла врана – има. Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...“ Тези думи са израз на искрено човешко милосърдие и състрадание. Така хората се опитват взаимно да си помагат и да се подкрепят – ако няма с какво друго, то поне с надежда, от която отчаяно се нуждаят.
Когато Моканина тръгва да изпрати Гунчо до каруцата, душата му вече е изпълнена с чуждата мъка. Той е трогнат от нещастието, което е сполетяло тези изтерзани от мъка родители и тяхната единствена дъщеря. Овчарят изцяло се подчинява на човешкия си дълг да помогне някак, особено когато вижда стопената снага на момичето и светлите му, жадни за живот очи. Думите на бащата: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката“, са един мълчалив диалог между двамата мъже, свързани вече по негласен начин в желанието си да дадат надежда и вяра на момичето, че ще живее, че ще се излекува. Сякаш Гунчо подсеща Моканина какво да каже в този момент. С изстрадалото си бащино сърце той моли за помощ един доскоро непознат човек, търси подкрепа и отзивчивост. А това е най-необходимото за човека в беда. Дори не е нужно бащата да пояснява коя и каква е тази лястовичка – тя вече е знак за човешката близост и съпричастност в изпитанието, изпратено от безмилостната съдба. Дотук тя отнема на един всеотдаен и грижовен баща всичките му деца, а сега и едничкото му останало живо дете може би няма да оцелее.
Когато изрича една неистина – че е видял бялата лястовичка, Моканина сякаш се опитва да убеди и себе си, че трябва да има такава спасителка за момичето, което е толкова младо и още не е изживяло своето щастие. Многократното повторение на глагола „видя“ става израз на една дълбока човешка драма: „Ще я видите, чедо, ще я видите... Аз я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла. Ще я видиш и ти.“ Със сърцето си старият добруджанец усеща потребността да намери изход в този напрегнат момент на изпитание за вярата и надеждата. Единственото, което му подсказва сърцето, е упованието в Бога, затова думите, изречени от него, звучат не само като пожелание, но и като молитва: „Да даде Господ да я видиш, чедо, да оздравееш...“ Това е съвсем искрена и изпълнена с човешка болка молитва за спасението от смъртта на едно стопено от коварната болест момиче. Когато пожелава: „Хайде със здраве!“, той сякаш пожелава сполука в търсенето на бялата лястовичка, за да не изчезне надеждата, която все още свети в младите, светли очи на Нонка, жадни за живот. Пожелава това, от което най-много се нуждае дъщерята на Гунчо – да бъде отново здрава.
Загледан след отдалечаващата се каруца, Моканина се замисля за съдбата на тези изстрадали хора, с които го среща пътят им в търсене на една необичайна бяла птица, лечителка на всички болести. Човеколюбивото му сърце прелива от съчувствие и болка, породена от безсилието да помогне, от усещането, че страданието е толкова голямо и всеобхватно, сякаш е завладяло целия свят. Неусетно той влиза във вътрешен диалог със себе си и с Бога, от когото човекът винаги е очаквал подкрепа в трудни моменти, както и отговор на въпросите, които го измъчват. Удивителната бяла лястовичка, очаквана и жадувана от болното момиче и неговите сломени от мъка родители, е може би само един мираж, едно красиво видение за възможното спасение от жестоката болест. Неслучайно старият овчар си задава въпроса: „Бяла лястовичка... Има ли я?“ Едновременно с надеждата, че тя съществува, се поражда и съмнението. Вярата се сблъсква с горчивата реалност, в която твърде рядко мечтите се сбъдват, а нещастието често се появява в живота на хората и ги кара да страдат. Дългият житейски опит на Моканина му подсказва, че едва ли момичето ще намери своето изцеление от търсената птица, но в същото време с цялото си сърце иска да се намери път за спасение, дори да се случи някакво чудо, колкото и невъзможно да е то, за да живее Нонка. В изблик на състрадание и човешка болка от съпреживяното с Гунчовото семейство старият добруджанец възкликва: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ Той вече е приел чуждата болка като своя и чувства чуждата мъка със собствените си сетива.
Мъчителното търсене на чудната бяла птица сред множеството черни лястовици наподобява носенето на тежкия кръст на разпятието от Христос, но не със знака на смъртта, а със знака на живота. Бялата лястовичка дарява здраве и живот на онези, които я видят и които вярват в нея. Животът на човека всъщност прилича на безкраен път към жадуваното щастие, но по този път той задължително минава през огъня на страданието. Йордан Йовков вярва обаче, че именно този огън ни пречиства, прави ни по-човечни и способни да разберем страданието на другите. Така се разпознава истински човечното у нас, хората.
Лидия БОЙКОВА
@bgmateriali.com
