ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ПО ЖИЦАТА“
РАЗКАЗ ЗА СТРАДАНИЕТО, СЪСТРАДАНИЕТО И НАДЕЖДАТА 

 

          Разказът „По жицата“ е сред вълнуващите и богати на символи Йовкови творби. В основата му са вградени мотивите за силата на човешкото страдание, за надеждата в чудодейното изцеление и за духовната връзка между хората.

          Проникновеният писател Йордан Йовков представя само един момент от драмата на Гунчовото семейство. Но този епизод от изпълнения с мъка живот най-дълбоко, със затрогваща сила разкрива човешката безпомощност пред нещастието и крехката надежда, че съществуват чудеса. Състраданието, въплътено в образа на Петър Моканина, е не по-малко вълнуващо от страданието, което го е породило. Затова трагедията на Нонка и на нейните родители е разкрита предимно през неговия проницателен поглед, изстрадана е от чувствителната му душа. Не като низ от събития, а чрез акцентиране върху изразителните детайли от обстановката и външността на героите, върху характерния жест, красноречивата реплика или мълчанието са внушени човешките преживявания. И мъката, и състраданието, и надеждата в тази многопластова творба са изразени сдържано и пестеливо, но се отличават с изключителна дълбочина и сила.

          Писателят разкрива една драма, започнала много преди началото на сюжетното действие, и я представя чрез посредничеството на проницателния и състрадателен Моканин. Преди още непознатият да е проговорил, добруджанецът вече е успял да „го претегли в ума си“ и да прецени, че е сиромах и че зад едрия му ръст се крие мек и отстъпчив характер. Но преди всичко белезите на страданието привличат погледа на овчаря: пълните с грижа очи и блуждаещият, сякаш обърнат навътре, а не към света поглед на другоселеца; едва промълвеният, неопределен поздрав. Експресивното словосъчетание „го гони някаква беда“ от първото изречение на разказа: „...Петър Моканина разбра, че тоя непознат селянин не се е отбил при него току-тъй, а го гони някаква беда.“, изразява прозрението на мъдрия Моканин за причината, която е довела бедния селянин от Делиормана при него. Веднага след това наблюдателният овчар забелязва и жената, седнала превита в каруцата, с ръченик, чиито краища са скръбно отпуснати; завитото с черга, легнало до майка си младо момиче. В Йовковото творчество голямо значение има символиката на цветовете. Черният цвят на майчината забрадка и на възглавниците в каруцата загатва мъката, която се е превърнала в неотделима част от живота на това семейство. Проницателният добруджанец, подобно на повечето мъдри Йовкови герои, вниква в същността на събитията по едва доловими на пръв поглед знаци.

          Моканина умее да разчита и езика на жестовете, които разкриват душевното състояние на хората. Той вижда как мазолестите пръсти на другоселеца треперят, докато свиват цигара. Нервните движения на Гунчо красноречиво издават мъката – „затегли без нужда ту мустаците, ту брадата си“. Наистина няма нужда „някой да казва на Моканина“, че всеки бял косъм от брадата на събеседника му е „белег на една грижа“. Немногословно, без пряко изобразяване на събитията, без директна авторова намеса, само чрез умело подбрани детайли Йовков внушава със затрогваща сила трагедията на Гунчовото семейство.

          Тайнствената тъжна история на Нонкиното заболяване е разкрита чрез ретроспекция. И отново Петър Моканина е посредникът между преживяното от семейството страдание и читателя. С внимание и съпричастие той изслушва развълнувания разказ на загрижения баща. Йовков си е послужил с оригинален подход, при който не майката, а бащата разкрива трагедията на родителите, че децата им „не... траят“. Сдържаната, но непреодолима бащина мъка прави историята още по-трогателна.

          Наред с болката, в думите на селянина има кротост и смирение пред волята на съдбата. Той не се оплаква от сиромашията, нито от нелекия труд: „Сполай на бога – прехранваме се.“ Гунчо е от хората, признателни за малкото, което имат; благодарен е на Бога за милостта да отгледат с жена си едничкото свое живо чедо. Толкова по-убедителна изглежда мъката, споделена от човек, който знае цената на истинските неща в живота и не е свикнал да роптае срещу неизбежните трудности на всекидневието.

          Нито дума не проронва до края на разказа майката на Нонка. Тя остава и неназована – като мълчаливо и безименно въплъщение на майчината тревога и болка по обичаната рожба. Вместо измъчената жена говорят черният й ръченик с траурно отпуснати краища, жълтото лице, сломеното от тегло тяло. Портретните детайли създават внушение за силната духовна връзка, която съществува между майката и болното й дете. В края на сюжетното действие тя стиска очи и заплаква, въпреки успокоителните думи на добрия Моканин. С майчиното си сърце (макар да не е присъствала на разговора между мъжете) жената навярно долавя истината за онова, което са си казали; разбира отчаяното желание и на двамата да повярват в невъзможното спасение.

          Внимателното, състрадателно отношение на Петър Моканина, стремежът му да предразположи събеседника си спечелват доверието на Гунчо и той започва да говори като на изповед. Нещастният баща като чели отново преживява случилото се, размишлява на глас. Той носи в душата си някакво чувство за вина, че не е могъл да опази Нонка. Сякаш коварната съдба е позволила последното дете на измъченото бедно семейство да порасне; да укрепи надеждите им за продължение на рода; да осмисли живота им. А после нещастието ги сполетява в злокобния образ на мистериозна змия, която по жътва е легнала на гърдите на момичето. Като че ли на Нонка не е съдено да изживее безгрижната младост на другите моми и да се задоми като всички тях. Името й загатва, че тя може би завинаги ще си остане на границата между детството и зрелостта. Майчинството за нея вероятно никога няма да стане реалност (диалектната дума „нонка“ означава недоносено дете). Раждането на момичето на Успение Богородично, т. е. когато Божията майка е починала, затвърждава впечатлението за някакво трагично предопределение. Но бащата, кротък и добър човек, се измъчва от мисълта дали е трябвало да я пусне да жъне с момичетата – въпреки че го е направил не защото са бедни, а за да не бъде детето му отделено от връстничките си.

          Това, че Нонка е родена в деня на Богородица, може да означава и благословение, закрила. Разказът е богат на символи, отличаващи се с многозначност; свързани с тайнственото, необяснимото в човешкия живот. И в Библията, и в митологията змията е въплъщение на злото. Дори кръстецът, под който Нонка си ляга след жътвения ден, не съумява да я предпази от дебнещата я беда. В представите на народа житото и кръстът имат защитна сила.

          Но ако според митологичния модел на света змиите прегризват корените на Дървото на живота, то в клоните му вият гнездата си птици. Те са живата връзка между земния и небесния свят. Птиците често носят в клюновете си знаците на спасението – както библейският гълъб донася на Ной маслинова клонка след края на потопа. Змията и птицата са двойка противоположни образи, които символизират вечната борба между злото и доброто, между мрака и светлината, между смъртта и живота. Може би неслучайно Йовков е вложил в устата на своите герои думата „зъмя“ (фонетичен вариант на „змия“, близък до „земя“). По този начин е загатнато, че страданието е на земята, а спасението трябва да се търси в небето.

          Затова изглежда разбираемо Гунчо да довери на Моканина, че последната надежда на семейството му е свързана с една птица – бялата лястовица. Мъдрият и тактичен овчар долавя неудобството, което кара събеседника му да замълчи, преди да заговори за това. Скептично настроен към чудесата, както повечето мъже, дълбоко в душата си Гунчо не иска да се откаже от последната си надежда. В два пъти повтореното оправдание: „На мене да остане не вярвам, ама жени нали са...“, е скрита и отчаяната вяра да се случи невероятното, след като и „дохторите“ са се оказали безсилни пред тайнствената болест. Според една популярна сентенция надеждата умира последна. Гунчо дръзва да разкрие душата си пред Моканина, защото се е убедил в добротата и в искреното разбиране на човека, с когото съдбата го е срещнала. Уместните въпроси на овчаря, възклицанията, с които понякога прекъсва разказа на събеседника си, тактичността на добър и чувствителен слушател предразполагат измъчения другоселец.

          Проницателният Моканин се досеща, че само надеждата крепи бащата на Нонка, затова бърза да се поправи веднага след чистосърдечното си признание, че никога не е виждал бяла лястовица: „Не съм, братко, не съм. Бяла лястовичка? Нито съм чувал, нито съм виждал.“ Тези думи са спонтанен израз на искрено и честно отношение към хората, а горчивата истина в тях е поднесена с щадящо съпричастие, смекчена е от изпълненото с топлота обръщение „братко“. Между Моканина и другоселците се създава дълбока духовна връзка; установяват се взаимоотношения, близки до роднинските.

          В следващата си реплика, за да спаси надеждата на бащата, добрият овчар няколко пъти повтаря думите „има“ и „бяла“, а „може да има“ се превръща в „трябва да има“. Моканина сякаш носи в душата си древната вяра в творящата сила на словото. Като че ли несъзнателно се опитва с думи да сътвори онова, което липсва в действителността, след като сред накацалите по телеграфната жица лястовици не открива нито една бяла: „Много, но все черни.“ Бялото е цветът на доброто, на надеждата, на спасението и то като че ли се бори с черния цвят на конкретните детайли от обстановката и в тази Йовкова творба: лястовиците, ръченикът, възглавниците... Черното – универсален символ на мъката, има надмощие в реалността, но белият цвят тържествува в мечтите, в копнежа на героите по спасение, в словото. И не е случаен фактът, че селото, от което е тръгнало Гунчовото семейство, носи името Надежда, а Манджилари, където е видяна бялата лястовица, на един от румънските диалекти означава лечител, знахар. Вероятно това название се свързва от местното население с надеждата в чудодейното изцеление.

          Експресивното определение „трогнат“ лаконично, но красноречиво изразява състоянието на Моканина след разговора с другоселеца. Когато отива да изпрати Гунчо до каруцата, добруджанецът става свидетел на една безмълвна, потресаваща драма, която се разиграва пред очите му. Той преживява с чувствителната си душа сдържаното, мълчаливо противоборство между вярата и безверието у изстрадалите родители и тяхното дете. Двамата мъже не са се уговорили предварително. Но само един поглед на Гунчо е достатъчен за проницателния Моканин, за да разбере отчаяното бащино желание да бъде утешено и обнадеждено болното чедо: „Нонке, тоз чиляк виждал лястовичката... Ей в онуй село била е! Хайде, дано я видим и ние!“

          Красива мечта за спасение, в чиято неосъществимост не искат да повярват – това е за родителите на Нонка бялата лястовица. Тя е сложен и многопластов символ, който въплъщава доброто, надеждата, чудодейното избавление. Но в Йовковия разказ има още един чист и светъл образ, символ на надеждата. Това са очите на болното момиче – млади и усмихнати на бледото му като восък лице. Блясъкът им е все още недокоснат от болестта и отразява надеждата, която девойката носи в душата си. И тези очи с копнеж се взират в лястовичките, накацали по жицата, и търсят мечтаната, единствената, спасителната – бялата. Когато пита: „Ще я видим ли, чичо?“, ясните очи на девойката светват. Като символ светлината е сродна с белотата. И двете изразяват чистота, доброта, хармония, асоциират се с божественото.

          Жаждата за живот, която Моканина прочита в светналия поглед на болното девойче, го кара да изрече: „Аз я видях, ще я видите и вие.“ Той не е виждал бяла лястовица в реалността, но е видял светлината в очите на Нонка, в тях е съзрял надеждата – бялата лястовичка. Затова в думите му няма лъжа – той е доловил надеждата, почувствал я е със сърцето си. Моканина прави единствено възможното, към което го подтикват чувствителната му душа и стремежът му към добротворчество. След като е доловил и изстрадал мъката на другоселците, проницателният добруджанец не остава сляп и за надеждата, която може да донесе спасение.

          Психологическото състояние на героя в този момент от повествованието е пестеливо разкрито чрез подредени в градация експресивни изрази: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха.“ Той съпреживява чуждото нещастие като свое. Затова отговаря на болното момиче така, както би говорил на собственото си дете: „Ще я видите, чедо, ще я видите...“ Обръщението „чедо“ е свидетелство за обичта и човешката топлота, които носи в себе си великодушният овчар. Девет пъти повтаря той глагола „виждам“ и това придава заклинателност на словото му, тъй като във фолклора и митологията „девет“ е сакрално число.

          В началото Моканина е неуверен, сякаш се опитва да убеди и себе си. Но постепенно свидетелството „Аз я видях“, преминава в благословия: „Да даде господ да я видиш, чедо, и да оздравееш.“ Добруджанецът е честен и открит с хората човек. Но изненадан от благородната лъжа на изстрадалия баща, овчарят, без дори да се замисли, я потвърждава. Той действа спонтанно, решава със сърцето, а не с разума си. Подобно на новозаветния апостол Петър, чието име носи, Моканина се превръща в опора за вярата на страдащите. Защото, ако вярата в чудото е силна, тя може да донесе спасение.

          Във финала на разказа знаците на страданието като че ли вземат надмощие над надеждата за чудотворно изцеление. Последната картина също е видяна през състрадателния поглед на Моканина. Добруджанецът дълго гледа след отдалечаващата се каруца. В прегърбената фигура на високия селянин, в черния чумбер на майката, в черните лястовици, накацали по жицата, той вижда знаците на безнадеждността. Утешил болното момиче, Петър Моканина пита сам себе си: „Бяла лястовичка... Има ли я?“ Отчаянието често надделява, когато човек се откъсне от мечтите и се върне към безутешната реалност.

          След като овчарят проследява с поглед пътя на каруцата, очите му се издигат към небето. Хоризонталната посока се заменя от вертикалната; като че ли се образува невидим кръст – символ на състраданието, милосърдието, вярата. Моканина е сдържан, но добър и чувствителен човек, който се стреми да вдъхва оптимизъм, да поема част от болката на другите хора; да ги окрили с вяра, надежда и любов. Но чуждото страдание до такава степен е изпълнило собствената му душа, че той усеща непреодолима необходимост да го сподели. В Йовковото творчество мъдрите и доброжелателни герои окуражават другите, а мъката си доверяват само на Бога. И Петър Моканина неведнъж се е срещал с човешката болка, която изглежда огромна, непреодолима, безкрайна. Затова въздъхва: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ Рамкирани от обръщението „боже“, тези думи съдържат и въпрос, и дълбоко страдание, и копнеж по утеха, и надежда за спасение. Хората са безпомощни пред земните нещастия без вяра и упование в Бога. Според Новия завет „Невъзможното за човека е възможно за Бога.“ Само Той може да осъществи чудото.

          В последното изречение от текста отново зазвучава мотивът за надеждата: „И пак се загледа подир каруцата.“ Гунчовото семейство продължава своя път. Пътят е сложен образ на човешкия стремеж, на избора, който правим, на вярата, на самото битие. Като символ той сплита в едно и добро, и зло; и отчаяние, и надежда. „Все по теля, все по теля!“ – насърчава овчарят другоселците. Не се знае докъде ще стигнат те по този безкраен път – дълъг като телеграфните жици, които опасват цялата земя. По-важното е, че тези хора са срещнали отзивчив човек, който им е показал посоката и е укрепил тяхната вяра; изслушал ги е с обич и съпричастие и сякаш е поел част от болката им.

          Многопластовостта на творбата се изразява и в сложните, многозначни символи, с които Йовков си служи. Лястовиците, които се разхвърчават, когато каруцата стигне до тях, може да се свържат с отлитащата надежда за спасение. От друга страна, те са черни, а не бели. Така може би е загатната вероятността да си отиде злото, сполетяло семейството. Още повече, че наближава Преображение, а според народното поверие в нощта срещу този християнски празник небето се отваря и се случват чудеса. Отвореният финал на творбата дава възможност на читателя сам да реши дали надделява отчаянието или оптимизмът на героите; дали Гунчовото семейство ще види бялата лястовичка и ще оздравее ли Нонка.

          Наред с изреченото, и премълчаното е от голямо значение в Йовковото творчество. В разказа „По жицата“ преобладават знаците на страданието. Но силата на своето въздействие творбата до голяма степен дължи на красивия символ на надеждата – бялата лястовица. Дълъг е пътят на спасението – като телеграфните жици. Но човешката доброта, отзивчивост и състрадателност правят този път по-лек. Няма нищо по-ценно на Земята от любовта между хората. В тази истина е мъдрото послание на Йовковата творба.

Марта РАДЕВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave