ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880 - 1937) – ХУМАНИСТЪТ
Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в е. Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София. През 1900 г. семейството се премества в Добруджа, където Йовков работи като селски учител. От 1902 до 1904 г. учи в школата за запасни офицери в София. За известно време е студент в Юридическия факултет на Софийския университет, без да успее да завърши образованието си. Участва в Балканската и Междусъюзническата война, ранен е на фронта. Работи като редактор в редица издания. От 1920 до 1927 г. е служител в българската легация в Букурещ. През последните десет години от живота си се съсредоточава върху писателската си работа. Сътрудничи на редица литературни издания – сп. „Художник“, сп. „Звено“, сп. „Бисери“, в. „Отечество“, сп. „Златорог“ и др. Докато е в Букурещ, подготвя и издава книгите с разкази „Последна радост (1926), преименувана по-късно на „Песента на копелетата“, „Старопланински легенди“ (1927) и „Вечери в Антимовския хан“ (1928). По-късно издава сборниците „Женско сърце“ (1936) и „Ако можеха да говорят“ (1936), пише драмите „Албена“ и „Боряна“ и др. През есента на 1937, по време на почивка в Хисаря, получава криза и е откаран за спешна операция в Католическата болница в Пловдив, където му откриват рак в напреднал стадий. Умира на 15 октомври 1937 г.
ХУМАНИСТЪТ
Още приживе Йордан Йовков е почитан като ненадминат майстор на разказа. Но не е само писателското майсторство това, което впечатлява неговите съвременници, а след това и идващите нови поколения. Най-привлекателното в творчеството на Йордан Йовков е умението му да постави проблемите на човека в центъра на своя художествен свят. Какво означава да бъдеш човек? Ето основния въпрос, на който се опитва да отговори Йовков. Има ли нещо, което да се приеме за същностна човешка черта независимо от историческите, социалните или националните различия? Йовков разработва разнообразни теми и сюжети, свързани с различни исторически изпитания пред българите – войните, времената на чуждо владичество, живота в Добруджа, но вниманието му е насочено към търсене на отговори все на същите въпроси.
И отговорът, до който стига, е, че в основата на човешкото има две неща – доброто и красотата. А когато те са заедно, може да се каже, че човекът е достигнал съвършенство. Но те невинаги са заедно. В някои от Йовковите сюжети доброто и красотата се сблъскват в непримирим конфликт, който трудно може да се реши. Нерядко писателят показва своите герои в процес на духовно прераждане, но въпреки това тежестта на техните грехове ги застига. Именно тази заплетеност на моралните проблеми, поставяни от неговите разкази, ги прави така различни от повърхностното проповядване на доброто и от лековатия оптимизъм. Йовковите разкази искат да внушат на читателя, че човек трябва да се бори за доброто, да отглежда и пази красотата, да бъде активно ангажиран в преобразуването на живота.
Централна фигура в Йовковите разкази е героят „чудак“. Това са хора, чието житейско поведение рязко ги отделя от обичайния свят на делника. Такива са и Люцкан от „Последна радост“, и Серафим от едноименния разказ, и Сали Яшар от „Песента на колелетата“, и Индже, и Албена, и още много други. Йовков ни представя тези герои не за да ни накара да подражаваме на техния пример. Това в много случаи дори не е и възможно. Те ни дават знак, че в живота на човека освен грижите за хляба и покрива над главата трябва да се полагат и грижи за душата. Особеният герой ни припомня, че на този свят е необходимо да има съпричастие, състрадание, стремеж към красота, творчески порив. Само така светът може да се запази като човешко място, защото между хората законите на доброто и красотата са действително голяма сила.
Йовков много добре осъзнава, че човекът е сложно нещо. У всекиго се борят различни начала. Нерядко егоизмът, жестокостта, страстите, липсата на разум вземат връх. Но злото никога не побеждава. Защото според Йовков човекът има една велика способност – да се преражда духовно и нравствено. Понякога това прераждане идва твърде късно и на героя се налага да плати за своите грехове. Защото световният ред е справедлив и не се подчинява на човешката воля. В това отношение Йовков споделя вярванията на древните гърци – разтърсващият катарзис е възможност да осъзнаем справедливостта на световния ред и да се стремим да живеем според неговите закони. Ето защо творческото кредо на Йовков, изразено от самия него, е:
Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто.
Именно това търсене на доброто ни кара да мислим за Йордан Йовков като за най-големия хуманист в българската литература.
„СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“
През 1925 г. Йовков е чиновник в българската легация в Букурещ. Там, препрочитайки първия си напечатан разказ „Овчарова жалба“, му хрумва идеята да погледне към историята на родния си край през очите на народните песни и предания. Той разбира, че това, което народната памет е съхранила, не са обикновени исторически факти, а спомени за съдбовни събития, поставящи някой важен нравствен проблем. Народната памет запазва такива събития, за да може чрез тях да укрепи и утвърди духовната спойка между хората, за да могат те по-добре да живеят един с друг. Тоест, Йовков търси в сюжетите на песните и преданията, които често вървят заедно (почти всяка песен се придружава от предание, което обяснява по-подробно случката), не исторически сведения, а морални казуси, които показват как народът изгражда представите си за добро и зло, за правилно поведение, за човешки ценности. Но и също така да изрази разбиранията си за връзката между човешкия и божествения ред. Затова Йовков решава да напише цикъл разкази, чиито сюжети са почерпани от предания и легенди, разказвани в Жеравна.
Негови познати и земляци, към които се обърнал с молба да му помогнат в търсенето на материали, го насочват към жеравненския учител и краевед Данаил Константинов, който събирал народни песни, легенди и предания. Йовков пише писмо до Константинов и не след дълго получава исканите материали, от които черпи сюжети за книгата си. Те обаче са само основа, върху която писателят изгражда своите дълбоко премислени творби, изпълнени с дълбок смисъл. За заглавие на цикъла избира подзаглавието на разказа „Овчарова жалба“, с което той е печатан през 1910 – „Старопланинска легенда“. Както знаем, думата „легенда“ е свързана с живота на герои, чиито добродетели трябва да се превърнат в пример за подражание. Освен това думата „легенда“ изразява идеята, че това са народни предания, т.е. представят се вярвания и оценки, а не точни исторически факти. Така заглавието „Старопланински легенди“ синтезира основното внушение, което Йовков иска да постигне.
През втората половина на 1925 г. и началото на 1926 г. Йовков усилено работи върху разказите. Според замисъла те трябва да са десет и да са подредени в строга последователност, така че да показват различни страни от човешката ценностна система. В началото е разказът „Шибил“, поставящ основния проблем на цикъла – нравственото прераждане на героя под влияние на любовта и красотата. Последният разказ, „Игликина поляна“, е трябвало да послужи като епилог, в който се подсказва, че възкресеният свят на миналото се е превърнал в народен спомен. В едно писмо до Владимир Василев писателят обяснява своя замисъл:
Редът на разказите ще е следният: 1. Шибил; 2. Кошута; 3. Най-вярната стража; 4. Божура; 5. Юнашки глави; 6. Постолови воденици; 7. Индже; 8. Овчарова жалба; 9. През чумавото; 10. На Игликина поляна.
От тоя ред може да се измени, както казах, 8-ят, и то в такъв случай ще трябва не да се мести другаде, а да се изхвърли, защото като епилог, като заключителен мотив е 10-ият разказ „На Игликина поляна“. На тая страница свършва цялата книга и последните редове като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт, умира възкресеното в книгата минало - „и Балкана пее хайдушка песен “.
В началото на 1927 г. книгата излиза и почти веднага се превръща в литературна класика, в коя-то свързаните с българската история сюжети при-добиват общочовешко звучене.
@bgmateriali.com
