ЙОРДАН ЙОВКОВ (1880 – 1937)
Йордан Йовков (1880 – 1937) е един от най-талантливите майстори на разказа в нашата литература, а произведенията му са сред най-превежданите български творби на чужди езици. Роден е в подножието на Стара планина в с. Жеравна. Живописната красота на Балкана, преданията и легендите, разправяни от жеравненци, народните песни за хайдути и разбойници остават завинаги запечатани в паметта на писателя. Те присъстват и в творчеството му.
Детските и юношеските си години прекарва в родното място, но през 1897 г. семейството се премества да живее в Добруджа. След като завършва гимназия в София (1901) и Школата за запасни офицери, Йовков се записва да следва право в Софийския университет, но не завършва обучението поради тежкото финансово положение на семейството. Смъртта на баща му е причина сам да работи за прехраната си. Години наред учителства из добруджанските села, трупайки богат жизнен материал за своето творчество.
Като офицер и военен кореспондент Йовков участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Сам раняван на фронта, той споделя наравно с бойците неволята на човека, принудително откъснат от родния дом и превърнат насила във войник. От 1921 до 1927 г. Йовков е служител в българската легация в Букурещ. След това до края на живота си работи като чиновник в Министерството на външните работи в София. Писателят умира през 1937 г. в Пловдив след кратко, но тежко боледуване.
Йовков е изкушен от литературата твърде млад - още в ученическите години, но първото му публикувано произведение е чак през 1910 г. – разказът „Овчарова жалба“. По-късно събитията налагат военната тематика в творчеството на писателя. В повестта „Земляци“, в разказите „Последна радост“, „Белият ескадрон“, „Те победиха“, „Българка“ и др. Йовков пресъздава драмата на войната.
Най-плодотворният период за писателя е времето, прекарано в българското посолство в Букурещ, когато в тягостното чиновническо битие негово единствено спасение са спомените от младостта, чутите случки за минали времена, разказвани от старите жеравненци и добруджанци. Тогава той написва сборниците с разкази „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, подхваща творческата си работа по книгата „Ако можеха да говорят“.
Освен разкази той е написал и драмите „Албена“ (1930) и „Боряна“ (1932), както и романа „Чифликът край границата“ (1934).
@bgmateriali.com
