ЙОРДАН РАДИЧКОВ – „НЕЖНАТА СПИРАЛА“
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА НА ПРИРОДАТА
Разказът „Нежната спирала“ отразява откъсването на съвременния човек от природата, но и неговото трудно завръщане към съвършенството на заобикалящия го свят и откриване на мястото му в него. „Нежната спирала“ изразява тревогата на писателя, който умее да разчете тайнствения език на природата и чрез митологично-фолклорните представи с особен лиризъм да предаде посланията й. Аз-повествованието дава възможност за индивидуално, дори лирическо-емоционално съпреживяване на видяното и осмисляне на насилието на човека над природата като необяснимо безразсъдство. Само човекът, като част от великото съвършенство на света, може и трябва да разчете „неясните кръгове и спирали“ като „последно четмо и писмо върху бялата равнина.“ За „виждащия“ човек това писмо е многозначно и разнопосочно като сложното многообразие и противоречивото единство в природата. Пътят към мъдрото послание на умиращата птица не е еднопосочен, а лъкатуши през враждебното отношение на човека и неговото недоумение от срещата със загадките на природата, преминава през безсмисленото насилие, неловкото мълчание и болезнения размисъл. Предупрежденията на вечно обновяващата се природа стават достояние на хора, които ловуват не за да задоволят естествени потребности за прехрана, както в древни времена, а в открито предизвикателство показват своето предимство и надмощие. Ловците от разказа на Радичков демонстрират неразумно съперничество и противопоставяне между човека и природата, особено пагубно както за околния свят, така и за самия човек. Пътуването на човека сред природата е път към самия него и осъзнаване на изконното единство между нея и човека.
Ловуването сякаш се противопоставя на опознаването и вглеждането на хората в заобикалящата ги среда – описани в началото на разказа, пътуващите ловци са „измръзнали, омърлушени и уморени“. „Омотани в шалове, с вдигнати яки, с нахлупени капи или гугли, тъй че нито едно лице не се виждаше цяло.“ Мъжете са обезличени в своята враждебност и са лишени от сетива за света около себе си. Сивото небе е в синхрон с мрачното настроение на хората, пътуващи сред снежната пустош на Лудогорието. Движението на шейната, която лъкатуши през равнината, дава възможност на ловците да се срещнат с неочакваното, непознатото лице на природата. Разказвачът е един от „неколцината човеци“, най-
младият от тях, и именно чрез неговия поглед природата оживява: „Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по-далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзията, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.“ В движение е уловено съвършенството на гората и нейното богато разнообразие, което само пътуващият човек може да съпреживее и да усети кръвната си връзка с майката природа.
Олицетворенията, чрез които се предават човешки качества на природни обекти, убедително внушават взаимната връзка между човека и природата. Нейното живо присъствие и съвършенство могат да бъдат видени и оценени от човешката чувствителност, която се обогатява от досега с нея. Писателят разказвач открива във видимо сивата снежна пустош и в еднообразния пейзаж живата, одухотворена и разнолика същност на природата, нейното магическо движение. За разлика от него, спътниците му са слепи за природата, а „свирепото“ им и враждебно настроение се излива в недоумение, грубост и насилие.
Срещата с шипковия храст е предизвикателство към хората. Той „внезапно изникна върху снега“, „отрупан целият с ярки червени плодове... бе обърнат едновременно във всички посоки“ и сякаш побира в себе си чудото на природата, нейната жива красота и жизненост. Вместо възхищение, шипковият храст предизвиква недоумение, атавистичен страх от непознатото и насилие. Грубостта и слепотата на ловците са изразени чрез удара на камшика през лицето на храста. Описан чрез въображението на разказвача, нараненият храст трепва с очи, сякаш „живо същество бе ударено с камшика през лицето“. Природата обръща най-хубавото си съвършено лице, но човекът не само не се вглежда в него, но и грубо го наранява. Чрез удара той все повече се отдалечава от природата и скъсва връзката си с нейните закони, губи човешкото в себе си. В този смисъл ловците нямат имена и лица, за разлика от неповторимото, загадъчно лице на храста. Ловецът го нарича „оня храст“, за да покаже пренебрежението и физическото си превъзходство, оприличава го на „вампир“, защото в слепотата и невежеството си се страхува от неговото необикновено въздействие. Човекът вижда храста като заплаха в неговото ярко и внезапно появяване, но самата природа, незаслужено наранена от човешкото насилие, уязвена и беззащитна, отстъпва и бяга: „шипковият храст бавно отстъпваше назад, като бе втренчил в нас стотиците си червени очи“. Шипковият храст дори се скрива от погледа на разказвача, за да се появи отново до нежната спирала от кръвта на убития гълъб. Насилието, което наранява природата и загрозява човека, е осмислено от пътуващия герой разказвач чрез ретроспекция. Асоциативно се поражда споменът за един друг шипков храст, „загледан също тъй втренчено със стотиците си червени лъскави очи в своя преследвач“. Ако ловците изпитват недоумение от него, то човекът с фанатичен поглед – Методи Андонов, се вглежда втренчен в неговите червени очи, съпреживява красотата му и прониква в неговото тайнство. Той вижда храста като чудо на природата и като съвършено творение, предизвикващо наслада и възхищение: „Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове.“ Режисьорът Методи Андонов е прекалено привързан и убеден във всемогъществото на природата, затова „е престанал да гледа на живота и на природата край себе си като на декоративна завеса, ами се мъчеше да пробие тази завеса или перде, да ги разкъса и да проникне зад тях“. Той е сред малцината творци, които са извървели своя път към могъщата и многолика природа, успял е да се слее с нейната мъдрост. Като обобщение за сливането на човека и природата звучат думите на разказвача: „Нямаше да се изненадам, ако в този миг се бе засилил и бе скочил вътре в храста; трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див, или шипковият храст изглеждаше по-див. Навярно и двамата бяха еднакво диви...“ В спомена на героя и двамата са еднакво истински и неповторими, затова са определени като диви. Може би природата, „винаги будна, но спокойна“, затова отнема от живите това „брадато момче от Калище“ и го прибира при себе си. Споменът за Методи Андонов поражда искрена скръб от загубата на приятеля и раздялата с мъдрия човек. От наблюденията над могъщата сила на природата човекът преминава по пътя на спомена й чрез дълбокия вътрешен размисъл намира човешкото в себе си. „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да поровя“, искрено изповядва героят. Пътуването сред природата е съпроводено от спираловидното движение по нежната спирала на познанието и прозрението.
Появата на ятото диви гълъби насочва погледите на ловците към всемогъществото на природата и нейните тайни. „Птиците прераснаха в голямо сиво ято, носеха се те спокойно над сивата гора, без да издават нито звук.“ Спокойният и плавен полет (отново е показано съвършеното движение в природата) обаче предизвиква ловджийската страст на мъжете. У тях полетът отново не предизвиква възхищение, а страст за надмощие и безумно насилие. Трагична ирония звучи в авторовото наблюдение, в което повторението на епитета „спокойно“ дава израз на човешкото безумие: „Ятото летеше спокойно и плавно, оня със сините очи се целеше спокойно и плавно движеше цевите на пушката си.“ Човекът с пушката не е назован, а неговата човешка безличност е обозначена с местоимението „оня“. Художественият детайл от човешкия облик – „със сините очи“, който се появява в кулминационни моменти от повествованието, бележи трагичната слепота на човека към природата. Сините очи на ловеца проследяват полета на птиците дотолкова, доколкото изстрелът трябва да бъде по-точен и смъртоносен, а сетивата на душата са слепи за ненужното насилие над невинната, но могъща и съвършена природа. Така авторовата идея се осъществява чрез деликатно внушения смислов контраст между слепотата на човека и всевиждащата природа, одухотворена в шипковия храст, „втренчил в нас стотиците си червени очи“. Ранената птица от висотата на своя полет също следи човека и дори в предсмъртните си мигове го гледа, показвайки могъществото на неунищожимата и вечно жива природа. Тя сякаш оживява, наблюдава втренчено човека, който грубо я наранява, за да го приобщи към своята мъдрост. Смъртта на птицата не е победа на човека, въоръжен с оръжие, но сляп за света около себе си. Природата е вечно възраждаща се и безсмъртна и затова „дивият гълъб изчезна тъй внезапно в снега, както бе изчезнал и шипковият храст преди малко“. Птицата умира, но оставя върху снега червени капки кръв. „Те се редяха подобно спирала, правеха един кръг, после в този кръг се вписваше втори, нежна дъга излизаше от него, за да изпише трети кръг...“ Върху бялата пустош контрастират червените капки, символизиращи живота и смъртта, движението и покоя на всемогъщата и неунищожима природа.
Само човекът, като част от великото съвършенство на света, може да разчете неясните „кръгове и спирали като последно четмо и писмо върху бялата равнина“. За „виждащия“ човек това е послание, многозначно и разнопосочно като самото противоречиво единство на природата. Нежната спирала е мъдрото послание за великото съвършенство, пред което човекът застава в неловко мълчание. Разказвачът е първият, който открива очертанията на нежната спирала и осмисля видяното. Той споделя лаконично: „Не посмях повече да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря още при първия кръг“, и тълкува спиралата като „последната фраза“ от живота на ранената птица.
След него и другите ловци се доближават до посланието на природата, белязано с кръв, и са изненадани от видяното: „...никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпче аленеещите нежни спирали на птицата“. Човекът е извървял своя път от безумното насилие до мълчаливия размисъл. Сега всички виждат „изчезналият шипков храст..., посипан с ярката жарава на своите плодове“ и мълчаливо се изнизват между него и нежната спирала.
Мелодията на конските звънчета символично подсказва значението на продължаващия път на шейната като смисъл на живота, но обозначава и невидимите „нежни спирали“ на пробудената човечност.
Те озвучават най-нежните трепети в душата на разказвача, онова, което „звъни и откънтява тихо и нещо друго,... подобие някакво на небесна червена сълза...“ Той не само наблюдава и описва видяното, а болезнено преживява безсмисленото насилие на човека като нравствен проблем, който кара душата да кърви. Тълкувайки посланието на природата, творецът Радичков прокарва една идея, която особено го тревожи – тази за модерния човек и неговото мнимо превъзходство. Но във финала на разказа хуманистът Радичков влага своята надежда, че хората лъкатушат по пътя на враждебното и бездушно отношение към природата, но проглеждат за нейната хармония и мъдрост, изненадани и смълчани от великото тайнство и съвършенство на света. Ловците може би са открили пътя към себе си и преминали по „неясни, но нежни кръгове и спирали“, ще продължат по-мъдри и човечни към безкрайните човешки изпитания.
Валя ВИНЧЕВА
@bgmateriali.com
