ЙОРДАН РАДИЧКОВ – „НЕЖНАТА СПИРАЛА“
ЧОВЕКЪТ ПРЕД ЗАГАДКИТЕ И ПОСЛАНИЯТА НА ПРИРОДАТА
Йордан Радичков е творец, чувствителен към чудесата и тайните на природата и тревожно вгледан в посегателствата на хората над нейната хармония. Именно тази изтъняла връзка между човека и неговата изначална прамайка е обект на интерпретация в разказа „Нежната спирала“ от едноименния сборник.
Сюжетът на разказа се „отказва“ от причинно-следствената обвързаност на събитията и разчита на асоциативността, на символната образност, на философските послания за безсмислието на насилието над природния свят и Смисъла на преоткритата връзка на човека с него. Текстът въздейства преди всичко с размислите, спомените, духовните преживявания и прозрения на героя разказвач.
Началото на разказа въвежда в един на пръв поглед банален сюжет – „неколцина човеци“ се връщат от лов. Мястото на действието е Лудогорието, а времето е зимно, студено, мрачно, сиво. Хората са ситуирани на „пътя“, който традиционно се обвързва със символиката на предизвикателствата пред човека, с представата за трудности и изпитания, но също така с възможността да откриеш истинските житейски стойности. На „пътя“ обаче героите се чувстват неуютно, „натъпкани плътно един до друг“ в шейната, „измръзнали, умърлушени и уморени“. Те нямат имена, лишени са от личностни характеристики. Природата е студено апатична към безличните ловци, увити с шалове и гугли, сякаш съвсем да скрият индивидуалния си облик и да се превърнат в обобщен образ на безсмисленото високомерие и агресивност.
Време е обаче природата да даде знак на хората, да ги накара да се замислят и осъзнаят изконната си свързаност с нея. И на фона на белотата на снега и сивотата на небето им показва едно от своите чудеса – „шипков храст, отрупан целият с ярки червени цветове“. Ярък и колоритен, контрастно откроен, шипковият храст е натоварен със символиката на вечното природно начало, на виталността и устойчивостта на мирозданието, от което човекът е само частица.
Човекът обаче възприема себе си като господар и повелител на природата, а не като равноценна част от нея. Доказателство е безсмисленото насилие: „Конярят (...) завъртя камшика и перна храста през лицето“. Одухотвореният пейзажен елемент реагира като живо същество – уязвено и страдащо, но в същото време бдително, втренчено, предупреждаващо човека със „стотиците си червени очи“. Когато е наранена, природата е готова да се защити и излъчва скрита заплаха. А един от героите дава словесен образ на прокрадналото се чувство на вина за лекомислието и безотговорността: „Туй ще е някой вампир“.
За разлика от своите спътници, героят разказвач е съхранил усещането за духовната си обвързаност с природата. Жегнат от почти човешките болка и укор на шипката, той се връща чрез спомена назад във времето, за да разкаже за друга – подобна и много различна – среща на човека с природата. Разказът за другия шипков храст е въведен в текста чрез ретроспекция. А в контраст с безименните герои ловци е откроена ярката индивидуалност на твореца Методи Андонов. Вече мъртвият приятел на разказвача встъпва в текста с името си, запомня се с акцентираните художествени детайли („човек с гуцулска шапка и с брада“) и с настойчиво повтарящото се послание за своеобразната му творческа „лудост“ („високото чело и втренченият му, почти фанатичен поглед“, „почесваше брадата си (...) почти със сладострастие“, „В гласа му долавях патетични нотки“).
В този втори сюжетен момент на творбата се откроява контрастът между грубия удар на коняря („перна храста през лицето“) и по детски учуденото и наивно, но и откривателско общуване на Методи Андонов с природата („Чудо! Чудо!“). Големият режисьор като че ли единствен има сетива за чудесата на света и благодарение на творческата си „лудост“, а може би и на пълнотата на духовните си преживявания, успява да се докосне до тайнствата отвъд видимото. Да прозре истинския Смисъл на битието, скрит зад „декоративната завеса“. Да преоткрие красотата и въздействието на изкуството в красотата и въздействието на девствената природа: „Представяш ли си този храст на сцената, ама съвсем истински, взет направо от гората, див, измръзнал, отрупан с ярки плодове! И цялата сцена да бъде чисто бяла ...“
Настойчиво появяващият се мотив за „дивостта“ има различен метафоричен подтекст. От една страна, означава „дивото“ – нетолерантно, агресивно, дори брутално – отношение на героите ловци към природата. От друга страна, се превръща в знак на вечно девственото и хармонично битие на мирозданието (дивият шипков храст, дивият гълъб). От трета – препраща към идеята за необикновения талант на твореца, за способността му да „чете“ тайната книга на живота, недостъпна за обикновените хора („...трудно ми е да определя дали човекът изглеждаше по-див, или шипковият храст изглеждаше по-див“).
Разказвачът дотолкова се е потопил в света на спомена, че сякаш в някакъв унес е престанал да усеща звуците и цветовете на света около себе си. Връщането към миналото, към духовното общуване с талантливия режисьор му дава възможност да се докосне до познанието и себепознанието, да се вглъби в собствения си душевен мир и там да открие мъдростта и Смисъла: „Ако исках да намеря нещо, трябваше пак в себе си да се поровя“.
Своеобразната кулминация във философските обобщения на творбата е третият сюжетен момент – смъртта на простреляния гълъб. Традиционните символни значения на птицата препращат към мита за световното дърво, открояват неговата стабилност и вечност. Птиците вият гнезда в короната му и като соларни символи (от лат. солей – слънце) обозначават светлината, равновесието, порядъка, хармонията, т.е. космическата подреденост и устойчивост на света. И когато един от героите ловци съвсем безсмислено и ненужно убива птица, това представлява посегателство срещу изконната обвързаност на човек и природа, представлява накърняване на целостта на битието.
Раненият гълъб изпраща поредица от знаци на хората, сякаш настойчиво иска да им даде своеобразен урок по нравственост и мъдрост. В красотата на своя полет той е „поривист и елегантен“, но след смъртоносното раняване се превръща в „сива дрипа“. А кръговете, които описва в небето, и алените спирали, които пише с капки кръв по земята, са тревожният зов на природата към човека – да отвори сетивата си към тайните на мирозданието и да не разрушава неговата хармония, защото той самият е неделима част от богосъздадения свят.
Отново разказвачът е този, който, може би интуитивно, стига до прозрението за целостта на битието: „Не посмях повече да пристъпя в снега, някакво особено чувство ме възпря още при първия кръг“. След интуицията обаче идват въпросите, посредством които героят се опитва чрез разума си да проникне отвъд „декоративната завеса“ (както се е опитал да го направи Методи Андонов) и да стигне до същността на великото тайнство на живота и смъртта: „Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един внезапен финал?“
Оказва се обаче, че не само героят разказвач е разтърсен от посланията на природата. Подвластни на яркото й червено писмо върху белия сняг са и останалите, дошли да видят какво става с ловната им плячка: „... никой не посмя да пристъпи напред, за да разкъса или да изпотъпче аленеещите нежни спирали на птицата“. Хората се умълчават и променят, може би осъзнали безсмислието на своята агресия спрямо дивата природа. Може би „прочели“ върху белия сняг, че са равноценна част от нея, а не нейни господари. Може би осмислили хармонията на битието като висша ценност.
Във финала на разказа гората отново е сива и недружелюбна към ловците. И отново се появява шипката със стотиците си втренчени в хората яркочервени очи – за да им подскаже, че не трябва да забравят прозренията, до които са се докоснали, а да продължават да размишляват върху тайнствата на мирозданието, от които са частица заедно с всяка птица и с всеки храст.
@bgmateriali.com
