КАКВИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ СА ВДЪХНОВИЛИ СТИХОТВОРЕНИЕТО „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“ ОТ ИВАН ВАЗОВ

 

          Стихотворението „Българският език“ има съществено място в творческата биография на Иван Вазов, който заслужено е удостоен с високото звание народен поет. През целия си седемдесетгодишен житейски път той живее с радостите и скърбите на своето време и влага в творчеството си пословична любов към всичко родно.

           „Българският език“ започва с патетично обръщение, което се излива в монолог. Това обръщение, подчертано с четирикратна анафора (I и II строфа) и свързано в началото на първите две строфи с два силни епитета („свещен“, „прекрасен“), единият от които ореолен, носи високия градус на чувството в творбата, извисен в самото встъпление до божествено преклонение. Оттук произтича усещането за олицетворяване. Представата за езика оживява. Тя става част от изконно българското, неделима от народа, от неговия нерадостен исторически път, от неговата трагична и героична участ, от неговата устойчивост. Внушението се засилва от градираните синонимни повторения („мъки, стонове вековни“), от недоизясненото назоваване на общността („тая, дето ни роди“), от инверсията („за радост не“) и последвалото пояснително тире, в което се крие въпрос, отрицание, категоричен отговор – „за ядове отровни“. В тази констатация замира чувството по низходяща градация, за да се въздигне отново в началото на следващата строфа.

           Сега размислите поемат в нова посока, друга става и тоналността. Разкриват се причините и обстоятелствата, извикали на живот творбата. Системата от местоименни повторения (кой-кой, някой-някой, какъв-какъв), поредицата от риторични въпроси, богатата метафорична образност изграждат смислово-емоционалната антитеза „хули гадки“ – „хубост, мощ“. От едната страна е недоброжелателството, недобросъвестността, невежеството. От другата – професионалният опит, поетическият усет, силно развитото чувство за справедливост, нетърпимостта към аморалното, пламенният патриотизъм. Монологът се полемизира. Като порой се сипят синонимни думи и изрази. Чрез този плеоназъм, в неравностоен сблъсък на силите, се ражда една от най-блестящите характеристики на българския език, на неговия дух и възможности, добродетели и естетическа стойност.

           Присъщата на одата патетика секва при мисълта за накърнено национално достойнство и се измества от чувство на униние и угнетеност. Нападките върху езика ни са насочени срещу българското самосъзнание, държавността и културната ни самобитност. Те са част от „общия позор“ – от атаките спрямо младата българска независимост. Особено болезнено приема лирическият говорител предателството на „своите“. Убитото самочувствие, родоотстъпничеството, чуждопоклонничеството в психиката на българина са едно от големите препятствия пред свободата наличността. Тази все още непостигната свобода, опасна задръжка на общественото развитие, подсилва разочарованието и болката на лирическия Аз и той ги излива като дълбоко съпреживяно страдание посредством прочувствения възглас: „о, език страдални!“.

           Но мисълта не се успокоява. В следващото четиристишие тя конкретизира нападките в две възклицателни изречения, пропити с ирония и чувство за духовно и морално превъзходство:

                      Не си можал да въплътиш във теб
                      създаньята на творческата мисъл!
                      И не за песен геният ти слеп – 
                      за груб брътвеж те само бил орисал!

           Един ярък метафоричен образ („гения ти слеп“) обвързва обвиненията към езика ни в липса на творческа продуктивност в миналото с орис за безперспективен утрешен ден.

           Нов изблик на натрупвани с години емоции изпълва шеста строфа. Той се носи на вълни от две комбинирани повторения (сѐ-сѐ, сѐ; туй-туй, тоя; туй-сѐ, сѐ туй, сѐ тоя), от градирани квалификации („ругателство“ – „низка клевета“) и епитети („ужасно“ – „модно“). Оценката „модно“ означава за лирическия говорител нещо много грозно и страшно. То е инерцията, по силата на която омаловажаването и отрицанието на родното се превръща в заплаха за бъдещето на една нация. И тази заплаха звучи осезателно от двата обрамчили строфата стиха – първия и последния. Защото е неизменна и защото е насочена към сърцевината на националните ни ценности.

           Място за отстъпление вече не може да има. Настанал е сюблимният момент. Чувството за дълг на гражданина и твореца Вазов е активирано до краен предел. И той поема защитата на българския език. Последните две строфи звучат като обет. Всеки техен стих е изблик на могъща вяра в силата на истината и справедливостта, в историческата и културната мисия на българите, в надеждността на новите поколения. Сред метафоричната игра на светлини и черен мрак, в опозицията „кал“ и „блясък“, „срам“ и „бодрост“, по възхождащите стъпала на анафората, нанизала няколко последователни съюза „и“ – израз на безпрекословна увереност, израства поантата:

                      и с удара на твойта красота
                      аз хулниците твои ще накажа.

           Символиката тук като че ли отстъпва на заден план. Понятието въздейства със своя основен смисъл. Ударът е нанесен. Дългът е изпълнен. След изживяното променливо пренапрежение на възбуда и унилост, поетът е напълно изчерпан мисловно и емоционално. Постигнато е душевно равновесие и омиротворяване.

           Поставяйки тази творба до Паисиевото „...О, неразумни и юроде!... знай своя род и език...“, ние ще свържем двамата книжовници с Българското възраждане. Единият стои в неговото начало, другият бележи финала му.

Екатерина ИВАНОВА

@bgmateriali.com

Изтеглиsave