Кое осмисля човешкото съществуване – животът или смъртта?
Зареждане на оценките…
Животът винаги е бил най-голямата ценност за човека, а смъртта – най-големият му страх. Съзнанието, че сме смъртни, още от древни времена е принудило хората да поставят въпроса за живота и смъртта заедно в центъра на космическия ред и да се попитат какъв е смисълът на техния тъй кратък живот.
Първият извод, до който са стигнали, е, че човекът не може да се намесва във въпросите за живота и смъртта – те са във властта на висши сили. Затова всички религии не приемат самоубийството. Единственото, което човекът може да направи, е да се опита да изживее живота си достойно, да го направи по-добър, ако може да го продължи, но също така и да не отнема чуждия живот. Ако погледнем към един от най-старите нравствени кодекси, познати на човечеството – Десетте Божи заповеди, ще видим, че всички те по един или друг начин са насочени именно към съхраняване и подобряване на живота. В същото време обаче хората никога не са забравяли, че смъртта съществува и че тя също трябва да се възприеме като част от световния ред. Светът на живите е само половината от този ред, а другата половина е отредена за отвъдния свят, света на мъртвите.
Интересно е да си припомним как хората са си представяли този отвъден свят и какво е било неговото място в общия световен ред, паралелно със света на живите.
Фактът, че още в най-дълбока древност хората са се прощавали със своите близки, изпълнявайки различни ритуали, говори, че те са имали нужда да осмислят и оценят смъртта като част от световния ред. И една от най-старите идеи, които са се появили по този повод, е вярването, че смъртта е средство за обновяване на живота – погълнатото от земята човешко тяло прилича на житно зърно, което най-напред трябва да умре, за да може от него да поникне новият живот, който ще донесе изобилни плодове. Тази идея се е развила в множество човешки култури било като вяра във вечното прераждане, било като убеждение, че отвъдният свят е хранилище на сила и мъдрост, било като увереност, че човешкият живот продължава в един паралелен свят, представляващ огледално копие на земния. Победата над смъртта – това е хилядолетна мечта на човечеството, която то и до днес се мъчи да осъществи.
С появата на християнството и другите монотеистични религии се стига до прозрението, че между живота и смъртта съществува взаимодействие. Мястото на всеки човек в световния ред се определя от начина, по който той преминава през живота си. Нравствената норма става водеща при изграждането на човешката космогония, което се отразява в идеята, че отвъдният свят не е някакво единно пространство, каквото е било за езичниците, а е разделено на рай и ад, към които през Средновековието се добавя и чистилището. С други думи, животът на човека определя и неговото послесмъртно битие.
Възприемайки симетричното устройство на света, още от дълбока древност хората са разбрали, че смъртта на човека по някакъв начин определя и осмисля живота. Защото смъртта не е просто край на биологичното съществуване – тя е съдбовен преход, който има своя цена и свой смисъл. По един начин се оценява достойната смърт, с която завършва един успешен и изпълнен с добри дела живот, а по съвсем друг начин – безсмислената случайна смърт, прекъсваща един също така безсмислен и незначителен живот. Нека си припомним думите на Странджата от повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“: „И ще умрем със слава и борба, а няма да издъхнем като кучета по тия улици.“ Славната смърт и кучешката смърт винаги са били онези нравствени ориентири, които са определяли значението на човешкия живот. Още повече когато една привидно позорна смърт, каквато е разпъването на Христос, всъщност е цена за цялостното обновление на живота. И ненапразно в тържествения великденски тропар се казва, че със смъртта си Христос побеждава смъртта.
Така стигаме до идеята за безсмъртието. И вярата в прераждането, и тази във възкресението, и убеждението в паралелния живот са нейни преки изразители. В същото време обаче, още от древни времена хората са възприемали безсмъртието и като символично състояние. Биологичната смърт не означава смърт на душата, която е безсмъртна според вярванията на всички религии. Тялото изгнива, но душата остава, а заедно с нея и всичко, сътворено от човека по време на неговия живот. Затова и смъртта на някои хора се е възприемала като практически несъстояла се. Героят, въплъщаващ в тялото си цялата общност, не бива и не може да умре, за- щото това би означавало, че общността също ще загине. Светецът напуска земния свят, но тялото му остава като реликва, съхранила мощта на неговата действена добродетел, продължавайки да твори чудеса. Онзи, който е дал нещо на човечеството, приключва земния си път, но паметта за него остава, както остават и делата му. Затова идеята за паметника, съхранил спомена за онези, които са направили нашия живот по-добър, се поражда у хората още в зората на тяхното съществуване.
В зависимост от конкретните обстоятелства смъртта е получавала най-различни лица. Безсмислена смърт и героична смърт. Смърт наказание и смърт изкупление. Позорна смърт и славна смърт. Естествена смърт и насилствена смърт. Изреждането може да продължи дълго. Общото между всички тези противопоставяния обаче е едно – човечеството винаги се е стремяло към положителните примери и е избягвало отрицателните. Това означава само едно – хората са разбрали, че нашето съществуване се осмисля не само от начина, по който живеем, но и от начина, по който напускаме света. Защото, противно на мнението, изказано от много философи, смъртта не обезсмисля човешкото съществуване, а му придава ново измерение, извеждайки го от ограниченията на биологията, битовото и тленното, за да го впише в хармонията на божествения ред.
Свързани материали
Животът и смъртта
КАКВА ПРЕДСТАВА Е ИЗГРАДЕНА ЗА СМЪРТТА? Темата за смъртта вълнува хората от векове. Няма защо да се изненадваме, тъй като всеки човек е смъртен и през живота ни минава и мисълта за смъртта. В момента, в който се родим, ние знаем, че рано или късно това ни чака. Смъртта се явява арбитър, който дава финална оценка на човешкия живот. Смъртта може да заличи конкретен човек, идея или спомен. Историята, обаче, се опитва да съхрани спомена за личности и събития, които трябва да останат в
Есе по морален проблем: „Трябва ли враговете на родината и предателите да бъдат презирани и преследвани и след смъртта им?“ - Когато омразата трябва да спре пред прага на гроба (по „Антигона“ от Софокъл)
Есето разглежда въпрос, който трагедията поставя преди двадесет и пет века. Началото определя смъртта като последна граница, пред която всички човешки страсти би трябвало да утихнат, защото тя изравнява велики и малки. Тезата е ясна: враговете и предателите не бива да бъдат преследвани след смъртта им. Първият довод определя смъртта като естествена граница, която трябва да се уважава. Вторият показва, че унижаването на мъртвите унижава преди всичко живите. Третият определя прошката към мъртвите като белег на нравствена зрялост и на цивилизованост. Четвъртият обяснява, че само тя може да разкъса кръга на насилието и отмъщението. Към текста са добавени шест въпроса с отговори и задачи. Разработката е удобна като образец при есе по морален проблем. Тезата е неудобна и точно затова упражнението е ценно: есето защитава прошката, без да оправдава предателството, което е и най-трудното при подобна тема. Въпросите в края позволяват разсъждението да бъде продължено самостоятелно. Текстът може да се преработи със свои думи, защото всяко твърдение е формулирано просто и точно.
„Смърт, често те наричат адска паст“ (Джон Дън) – смел спор със Смъртта и победата на вярата
1. Джон Дън – биографичен и творчески портрет Джон Дън (John Donne) е английски поет и мислител от края на XVI и началото на XVII век. Роден е през 1572 г. в Лондон, Англия, и умира през 1631 г. Той живее в епоха, в която хората много мислят за Бог, грях, спасение, смърт и вечен живот. Това е време на религиозни напрежения, болести, войни и несигурност – и затова темата за смъртта присъства постоянно в културата.
Есе по морален проблем: „Отмъщението в човешкия живот“ - от жаждата за възмездие до силата да прекъснеш веригата на злото („Хамлет“ от Уилям Шекспир)
Есето разглежда един от най-древните човешки импулси и не бърза да го осъди. Началото признава, че в мигове на голяма болка желанието за възмездие изглежда напълно естествено. Втората част обръща посоката и посочва капана: отмъщението никога не носи истинско облекчение, а само повтаря злото. Третата показва, че то не остава лична работа и се разпростира далеч отвъд онези, които го извършват. Оттам разсъждението стига до най-важния въпрос: как може да се прекъсне този кръг. Първият отговор е правосъдието, разбирано не като лична саморазправа, а като обществен ред, закони и институции, а после есето продължава с още възможности. Литературната опора е трагедията на Уилям Шекспир, а мисълта, извлечена от нея, служи на тезата, вместо да я замества. Разработката е удобна като образец при писане на есе по морален проблем и при подготовка за класна работа. Есето не се задоволява с осъждане на отмъщението, а търси изход и предлага конкретни отговори, което го отличава от обичайното разсъждение по такава тема. Тонът остава спокоен и премерен. Обемът и структурата съответстват на изискванията за есе в час.
Тест по литература върху темата за живота и смъртта – 15 задачи с отговори: представата за смъртта през епохите, Добри Чинтулов, Христо Ботев, Иван Вазов, Емилиян Станев
Петнадесет задачи върху една от най-обхватните теми в програмата – и нито една от тях не е върху отделна творба сама по себе си. Проверката е върху разбирането на цяла линия в българската литература, преминаваща през няколко епохи. Форматите са седем на брой и се сменят почти при всяка задача. Има въпроси с един верен отговор, с два, с три едновременно, задачи за вярно и грешно, две задачи за съотнасяне и накрая три с попълване на липсваща дума. Такова разнообразие в толкова кратък тест рядко се среща и не позволява решаване по инерция до края. Началото е философско, а не литературоведско. Първите задачи питат защо темата вълнува човека от векове, кое съхранява спомена и в какво се състои смисълът на човешкия живот при съзнанието за неговата ограниченост. Тези въпроси подготвят почвата: без тях останалото би било изброяване на творби, а не разбиране на тема. Средището са двете задачи за съотнасяне. Първата свързва три литературни епохи с представата за смъртта, изградена във всяка от тях – Средновековие, Романтизъм, Възраждане. Втората слиза до конкретните творби: „Стани, стани, юнак балкански“ на Добри Чинтулов, „На прощаване в 1868 г.“ и „До моето първо либе“ на Христо Ботев. Именно тези две задачи носят най-голямата стойност, защото изискват разграничаване между близки представи, а не просто разпознаване. Оттам тестът минава през творчеството на Иван Вазов и през повестта „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев, при това с въпроси, изискващи по три верни отговора наведнъж. Такъв формат не прощава непълно знание: пропуснатият отговор тежи колкото сгрешеният. Финалните три задачи са с попълване на дума в свързан текст. При едната се търси име на автор, при другата жанрова определеност, при третата – ключово понятие. Форматът е обърнат спрямо всичко останало: не се избира от готови възможности, а липсващото се възстановява по памет. Отговорите са изведени накрая в компактен списък, включително разписаните съответствия при двете задачи за съотнасяне – проверката отнема минути. Преподавателят получава обобщителна проверка за края на раздел, каквато трудно се съставя – покрива няколко епохи и няколко автора наведнъж, без да задълбава в отделна творба. Двете задачи за съотнасяне вършат работа и самостоятелно, като схема на дъската. За ученика ползата е в подредбата. Темата се среща на изпит като съпоставителна и изисква да се мисли през епохи и автори, а не през сюжети. Тук точно това умение се упражнява, а приложените отговори позволяват самопроверка у дома.
Есе на тема „Какво означава да си безсмъртен в смъртния свят“ по поемата „Cis moll“ от Пенчо Славейков
Есе, което отхвърля най-очевидния отговор още в началото. Славата се отпада като обяснение, а на нейно място се въвежда друго – доказано с думите на самата творба. Именно това отхвърляне отваря целия текст. То кара читателя да търси отговора не там, където би го потърсил сам. Темата е какво означава да си безсмъртен в смъртния свят, а опората е поемата „Cis moll“ на Пенчо Славейков. Началото стъпва на последния стих и веднага изважда наяве противоречието в него. Първата част посочва къде творбата поставя това безсмъртие. Приведен е израз, от който следва, че мястото му не е в паметници и книги, а на съвсем друго място. Оттам е изведено и разграничението, което носи есето: че се помни не име, а преживяване – и че безсмъртен е онзи, чието дело продължава да се случва. Втората част извежда още едно свойство. Показано е, че тук безсмъртието е дейно, а не покойно, и е приведен образ на огъня. От него следва неочакван извод – че то зависи и от онези, които го приемат. Именно това следствие е най-смелото твърдение в есето. Обичайната представа е, че вечността се извоюва веднъж завинаги; тук тя се подновява всеки път наново. Третата част е най-човешката. Тя припомня в какво положение се намира героят в този миг и оттам показва, че обещанието идва не като награда за успех, а като утеха при поражение. Особено точно е и разграничението, което следва: че то не казва едно нещо, а съвсем друго. Четвъртата част извежда мисълта извън изкуството. Приведени са два съвсем обикновени примера – учител и баба – и е показано, че същото важи и за хора, които няма да оставят произведение. Оттам е направено и заключението, че така изобщо съществува човешката култура. Финалната част обяснява защо изразът от заглавието не е противоречие, а точно описание. Разграничени са двете половини на човека – едната окончателно смъртна, другата продължаваща да се движи без негово участие, и колкото по-дълбоко е влязла, толкова по-дълго. Последната мисъл е лична и практична: че това не се планира и не се решава, а само се случва в резултат на добре свършена работа. Тонът е разговорен и премерен, а изреченията са къси. Обемът е точно за писмена работа в един учебен час. Преподавателят получава образец за есе, което отхвърля очевидния отговор и предлага по-точен. Ученикът разполага с готова позиция и с модел за строеж, приложим при всяка тема, свързана с памет и следа.