КОЕ ОСМИСЛЯ ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ – ЖИВОТЪТ ИЛИ СМЪРТТА?

 

          Животът винаги е бил най-голямата ценност за човека, а смъртта – най-големият му страх. Съзнанието, че сме смъртни, още от древни времена е принудило хората да поставят въпроса за живота и смъртта заедно в центъра на космическия ред и да се попитат какъв е смисълът на техния тъй кратък живот.

          Първият извод, до който са стигнали, е, че човекът не може да се намесва във въпросите за живота и смъртта – те са във властта на висши сили. Затова всички религии не приемат самоубийството. Единственото, което човекът може да направи, е да се опита да изживее живота си достойно, да го направи по-добър, ако може да го продължи, но също така и да не отнема чуждия живот. Ако погледнем към един от най-старите нравствени кодекси, познати на човечеството – Десетте Божи заповеди, ще видим, че всички те по един или друг начин са насочени именно към съхраняване и подобряване на живота. В същото време обаче хората никога не са забравяли, че смъртта съществува и че тя също трябва да се възприеме като част от световния ред. Светът на живите е само половината от този ред, а другата половина е отредена за отвъдния свят, света на мъртвите.

          Интересно е да си припомним как хората са си представяли този отвъден свят и какво е било неговото място в общия световен ред, паралелно със света на живите.

          Фактът, че още в най-дълбока древност хората са се прощавали със своите близки, изпълнявайки различни ритуали, говори, че те са имали нужда да осмислят и оценят смъртта като част от световния ред. И една от най-старите идеи, които са се появили по този повод, е вярването, че смъртта е средство за обновяване на живота – погълнатото от земята човешко тяло прилича на житно зърно, което най-напред трябва да умре, за да може от него да поникне новият живот, който ще донесе изобилни плодове. Тази идея се е развила в множество човешки култури било като вяра във вечното прераждане, било като убеждение, че отвъдният свят е хранилище на сила и мъдрост, било като увереност, че човешкият живот продължава в един паралелен свят, представляващ огледално копие на земния. Победата над смъртта – това е хилядолетна мечта на човечеството, която то и до днес се мъчи да осъществи.

          С появата на християнството и другите монотеистични религии се стига до прозрението, че между живота и смъртта съществува взаимодействие. Мястото на всеки човек в световния ред се определя от начина, по който той преминава през живота си. Нравствената норма става водеща при изграждането на човешката космогония, което се отразява в идеята, че отвъдният свят не е някакво единно пространство, каквото е било за езичниците, а е разделено на рай и ад, към които през Средновековието се добавя и чистилището. С други думи, животът на човека определя и неговото послесмъртно битие.

          Възприемайки симетричното устройство на света, още от дълбока древност хората са разбрали, че смъртта на човека по някакъв начин определя и осмисля живота. Защото смъртта не е просто край на биологичното съществуване – тя е съдбовен преход, който има своя цена и свой смисъл. По един начин се оценява достойната смърт, с която завършва един успешен и изпълнен с добри дела живот, а по съвсем друг начин – безсмислената случайна смърт, прекъсваща един също така безсмислен и незначителен живот. Нека си припомним думите на Странджата от повестта на Иван Вазов „Немили-недраги“: „И ще умрем със слава и борба, а няма да издъхнем като кучета по тия улици.“ Славната смърт и кучешката смърт винаги са били онези нравствени ориентири, които са определяли значението на човешкия живот. Още повече когато една привидно позорна смърт, каквато е разпъването на Христос, всъщност е цена за цялостното обновление на живота. И ненапразно в тържествения великденски тропар се казва, че със смъртта си Христос побеждава смъртта.

          Така стигаме до идеята за безсмъртието. И вярата в прераждането, и тази във възкресението, и убеждението в паралелния живот са нейни преки изразители. В същото време обаче, още от древни времена хората са възприемали безсмъртието и като символично състояние. Биологичната смърт не означава смърт на душата, която е безсмъртна според вярванията на всички религии. Тялото изгнива, но душата остава, а заедно с нея и всичко, сътворено от човека по време на неговия живот. Затова и смъртта на някои хора се е възприемала като практически несъстояла се. Героят, въплъщаващ в тялото си цялата общност, не бива и не може да умре, за- щото това би означавало, че общността също ще загине. Светецът напуска земния свят, но тялото му остава като реликва, съхранила мощта на неговата действена добродетел, продължавайки да твори чудеса. Онзи, който е дал нещо на човечеството, приключва земния си път, но паметта за него остава, както остават и делата му. Затова идеята за паметника, съхранил спомена за онези, които са направили нашия живот по-добър, се поражда у хората още в зората на тяхното съществуване. 

          В зависимост от конкретните обстоятелства смъртта е получавала най-различни лица. Безсмислена смърт и героична смърт. Смърт наказание и смърт изкупление. Позорна смърт и славна смърт. Естествена смърт и насилствена смърт. Изреждането може да продължи дълго. Общото между всички тези противопоставяния обаче е едно – човечеството винаги се е стремяло към положителните примери и е избягвало отрицателните. Това означава само едно – хората са разбрали, че нашето съществуване се осмисля не само от начина, по който живеем, но и от начина, по който напускаме света. Защото, противно на мнението, изказано от много философи, смъртта не обезсмисля човешкото съществуване, а му придава ново измерение, извеждайки го от ограниченията на биологията, битовото и тленното, за да го впише в хармонията на божествения ред.

Източник: издателство "Диоген"

@bgmateriali.com

Изтеглиsave