КОНФЛИКТЪТ В КОМЕДИЯТА „БАЛКАНСКИ СИНДРОМ“
ОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ РОДНО И ЧУЖДО
Класически драматургически конфликт, при който се противопоставят различни интереси, в „Балкански синдром“ няма. Има обаче един проблем, който Станислав Стратиев разработва в повечето си пиеси – това е сблъсъкът между „нашата“ и нормалната житейска логика. Писателят нарече този сблъсък „Българският модел“ и му посвети цяла книга с есета (1991). Казано с думите на автора, българският модел е обратното на всичко. Защо се получава така?
Същият въпрос можем да си зададем и по повод на „Бай Ганю“. И подобно на отговорите, давани за „Бай Ганю“, тук също срещаме различни обяснения. Според едното мнение сблъсъкът произлиза от нежеланието на българите да възприемат „правилната“ европейска цивилизация. Българинът е простак, използвач, некултурен, мисли само за егоистичните си интереси. Не се интересува от култура и изкуство, а идеалите за него са „бошлаф“. Подобни обяснения са лесно доловими както в репликите, които си разменят персонажите в „Балкански синдром“, така и в рецензиите, посветени на пиесата. В същото време интелигентите, които трябва да са духовните водачи на нацията, са се отдали на сладко нищоправене и си измислят всевъзможни оправдания за това, че не предприемат нещо, с което да докажат величието на човешкия дух. Особено ясно е очертан този мотив в образа на Печо – единственият представител на павликенския род, който има духовни интереси.
Това обяснение, освен че е лесно, се оказва и удобно за тогавашните властници. За да се преодолеят „балканския синдром“, простащината и кича, българинът трябва да се превъзпита, за да се посвети само на възвишените идеали, пропагандирани в партийните документи. Българинът обаче не иска да се превъзпитава и си остава негоден човешки материал, който не разбира това, което ръководителите му казват. Този момент е основен в образа на сватанака, зад който лесно се разпознава фигурата на тогавашният партиен и държавен ръководител Тодор Живков. И той твърдеше, че неговите указания са мъдри и правилни, но глупаците, които го обкръжават, не могат да ги разберат и правят всичко наопаки. Всичко това можеше и да прозвучи достоверно, ако накрая сватанакът не беше повел сватбарите към операта. Оказва се, че неразбирането е просто във формата – не театърът трябвало да се наеме за сватбата, а операта. Това, че цялата тази идея е пълен абсурд, въобще не минава през главата на сватанака. С други думи, Стратиев много елегантно ни показва, че обяснението за разминаването между „правилните“ идеологически директиви и нежеланието на българина да се превъзпита, е погрешно.
По-достоверно обяснение може да се открие в срещата между „българския модел“ и чуждата цивилизация. Именно в тази среща ясно се откроява цялата абсурдност на нашия живот, подчинен на две различни логики. От една страна, животът се ръководи от идеологически лозунги и директиви. Те обаче не са в състояние да помогнат на човека да си осигури елементарни средства за съществуване. Всички блага трябва да се добиват по „втория начин“. И така се стига до ситуацията, че ушите чуват едно, а очите виждат друго. А извънземните не могат да разберат логиката, върху която е изграден животът у нас. Но проблемът не е само в социализма. Днешната актуалност на пиесата показва, че повече от трийсет години след неговото падане проблемите, показани в пиесата, не са изчезнали. И това е така, защото двойният стандарт, характерен за „българския модел“, все още съществува. Все още ушите чуват едно, а очите виждат друго. Докато този конфликт не бъде разрешен, „балканският синдром“ ще властва у нас и ще предизвиква недоумение у всеки, който ни погледне отстрани.
@bgmateriali.com
