КОНФЛИКТЪТ КАТО СБЛЪСЪК НА ПОЗИЦИИ
„АНДРЕШКО“, ЕЛИН ПЕЛИН
Конфликтът в „Андрешко“ често е представян като класов. От една гледна точка „лошият“ е съдията, защото иска да вземе и последното притежание на бедните селяни. От друга гледна точка „лошият“ е Андрешко, защото хитрува и гледа да се измъкне от гражданското задължение да се плащат данъци. Както казахме обаче, тези две гледни точки виждат само половината от проблема. С други думи, това не може да е истинският конфликт в разказа.
Много по-точно ще бъде, ако потърсим причините за сблъсъка в начина, по който двете спорещи страни се отнасят една към друга. Съдията не изпитва никакво съмнение в своята правота. Той е представител на могъщата държавна машина, която може да се справи с всяка проява на непокорство. Затова и поведението му е арогантно и нападателно. Не се стеснява непрекъснато да ругае Андрешко и всички селяни изобщо. За него е абсолютно естествено човекът отсреща да се подчинява и да изпълнява безпрекословно заповедите, а опитите за защита възприема като хитруване и развала. Да нарече селянина шоп, звяр, канибал, говедо и пияница, за него е съвсем в реда на нещата. Но когато „диалогът“ се води така, съвсем естествено е да очакваме, че и другата страна ще отвърне с агресия. Андрешко обаче не разполага с властовите позиции на съдията и затова използва оръжията на слабите – хитрост и ирония.
Това неприемане истината на другия се разпростира върху всички страни на живота, провокирайки най-разнообразни конфликти. Такъв е например конфликтът село – град, който в периода на бързо навлизащата модернизация се очертава като най-сериозния сблъсък в рамките на уж единната нация. Тук е и конфликтът богатство – бедност, разразил се като един от най-мощните двигатели на социалните вълнения, разкъсвали страната почти през целия 20. век. Поради факта, че държавата категорично взема страната на богатите и силните, конфликтът богатство – бедност прераства в сблъсъка държава – народ, за който говори Елин Пелин в статията си „За едни майка, а за други мащеха“. На практика нито една част от обществения живот не остава извън тези всеобхватни противоречия.
И все пак най-дълбоката и най-важната причина за невъзможния диалог между двете спорещи страни е в това, че нито едната от тях не поглежда към другата като към човешко същество. Да вземем например начина, по който съдията и Андрешко възприемат Станоя. За съдията той не е човек, а само нередовен данъкоплатец, който иска да измами държавата. Към него той подхожда с тоягата на бюрократичната власт. Ще отиде, ще вземе житото на човека и по този начин ще вразуми останалите. В представите на съдията селяните заслужават единствено камшик, здрава ръка и казармен ред: Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя. За Андрешко обаче нещата стоят по съвсем различен начин. За него Станоя е преди всичко човек, който се нуждае от помощ: Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне... – мисли Андрешко.
Всъщност развръзката на разказа подсказва, че истинският конфликт е именно на равнището на човешкото. Още в първата половина на повествованието виждаме, че съдията реагира нормално на екзистенциалните опасности – озърта се плахо за вълци, загръща се в кожуха си, за да не настине, дразни се от хлопащата дъска на каруцата. И все пак това са само загатвания, че и той е човешко същество. Съвсем друга става ситуацията, когато разбира, че ще остане сам сред тъмното блато. Срещу тъмнината, студа, водата и дивите зверове бюрократичната сила не помага. И тогава става ясно, че и надутият чиновник също е слаб и уязвим човек, който се нуждае от съчувствие и помощ. Но вече е късно. Защото конфликтът се е развил така, че Андрешко няма път назад. Затова и воплите на съдията остават нечути. В този момент съдията забравя всички социални опори, които са го крепили, за да се върне към своята неподправена човешка същност, която се среща в чист вид само при децата: И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Така разказът води към извода, че в човешкия свят нещата не са никак прости, че светът не се подчинява само на бюрократичния ред, на господстващите предразсъдъци и на обичайните представи. А за да не се стига до такива конфликти, трябва да се води диалог. При това диалог между човеци, а не между социалните роли, които всички ние играем по един или друг начин.
@bgmateriali.com
