Концепцията на човека в лириката на Вапцаров

Епохата на 30-те и началото на 40-те години на миналия век, в която Никола Вапцаров се утвърждава като поет, сама налага проблемите. Това време на голям исторически прелом и на решителни събития, разтърсили света. Време, което променя човека, активизира го, изправя го пред важен избор. В стиховете си поетът работник разкрива цялата социална и екзистенциална драма на своя съвременник. Неговият лирически герой е търсещият и мислещия човек, видян в движение и развитие. Това е човека, който преосмисля своето битие и сам открива мястото си в живота, сам изстрадва своята истина. Героят на Вапцаров не е самоизградения борец, застинал и непоколебим в своите убеждения, а движещ се към осъзнаването на смисъла на борбата обикновен човек, който вглежда в своето време и търси пътя към новото, който осмисля ценността на съществуването си чрез активността и избора, който “става” човек. Този човек е вътрешно сложен и динамичен, стремящ се да открие истинските стойности и прозре истината си в света, да се усъвършенства и себедокаже нравствено и духовно. Именно той носи енергията на промяната, на движението към бъдещето. В този смисъл Вапцаровата лирика е подчертано антропоцентрична , ориентирана към личността и улавяща я в ежедневния й диалог с живота и времето. Така поетът възприема и отразява съвременните процеси в техните хуманистични и екзистенциални измерения, откъм човешката им и психологическа страна, успявайки да се дистанцира от абстракциите и доктрината и да се докосне до същността на човека, да се идентифицира с него и да погледне отвътре на проблемите му, на борбата му.Това напрегнато търсене помага на Вапцаровия герой да излезе от своето безличие , да се срещне лице в лице с Историята и да се превърне в неин субект, в неин активен творец. И ако Смирненски и Гео Милев представят разбунтуваните маси в един грандиозен, съдбовен сблъсък със стария свят, където отделната личност се губи в колективния порив на тълпата, Вапцаров акцентира именно върху конкретния човек и маркира пътя му към революцията като индивидуален емоционален и психологически процес. Това внимание към емоционалното начало у човека до голяма степен дистанцира поета работник и от пролетарската поезия на 30-те и 40-те години. За разлика от Христо Радевски например, категорично отричащ правото на индивидуален живот в името на идейните абстракции, правото на име дори, Вапцаров разкрива личността в цялата й сложност, с всичките й лутания и проблеми, в нейния диалог с другите, със света и със самата себе си.

Лирическият герой на поета е видян в двойствена перспектива. Той е и жертва на обстоятелствата, но и творец на бъдещето. Реалното му съществуване е сурово и безнадеждно. Битието му “тук” и “сега” – омерзително. Но възможното “утре” е светло и жизнерадостно , хармонично и справедливо. В името на желаното бъдеще е и поривът му към саможертва , осмислен от вярата. Така се очертават контурите на Вапцаровия утопичен проект на справедливост, чиято движеща сила е “човекът във новото време”. От страдалец и жертва той се превръща в осъзнал духовния си и нравствен потенциал борец, повярвал във възкресението на милионите и готов с главата си да счупи “ледовете” на историческото безвремие, за да се докосне до “яркото слънце” на утрешния хармоничен свят.

Тази метаморфоза на Вапцаровия лирически човек е закономерна. Тя е аргументирана от цялата лирика на поета, изобразяваща сложния път на индивида от ада на социалната мизерия към романтиката на бъдещето като изстрадан и осмислен личен избор.В този избор на личността участва и читателя , ангажиран от реторическата стратегия на поета. Вапцаров съвсем естествено го включва в диалога на своя герой със света. И в това е голямата комуникативна сила на тази лирика, обединяваща герой, автор и читател в търсенето на истинските житейски стойности.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave