Стихотворението „Кукувица” е самодивската песен на Багряна, код за разгадаване магичната сила на нейната поезия. Тук е лирическата дързост на поетесата дръзва да се изправи срещу естествените закони на природата.
Творбата отразява духовния ренесанс на вената у нас, включила се особено активно в социокултурния живот след Първата световна война. Започвайки с интенцията за диалог, „Кукувица” прераства в най-революционния монолог, изричан дотогава от жена в българската поезия, монолог-вик. Може би само народ, в чиито обичаи съществува традицията на говеене на невястата, т.е. мълчание и подчиненост в новия дом, може да роди поетеса, чиито стихове звучат като вик. В „Кукувица” гласът се откроява със своята категоричност и повторителност. Даже в баладичното превъплъщение на лирическия субект поетесата избира птицата, която „цял ден кука", а звуците й наподобяват викове. Предизвикателно, провокативно и кощунствено прозвучава:
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
вкьщи край огнището да шетам...
За тези стихове не е достатъчно да отрекат къщата, а да конкретизират - огнището! Творбата взривява най-интимното и свещено място за българина в дълголетната родова традиция. Огнището е сърцевината на патриархалната българска къща, магичен топос, където битово и духовно се преплитат във възел, пазещ тайната и светостта на неща изначални. Огнището често е строено в центъра на вътрешното пространство и със своята „кръговост" изразява семантиката на вечния кръговрат. Свързано с многобройни обреди и религиозни празници - от раждането до смъртта на човека, символ на традиция и приемственост, то е и духовен център на къщата и рода. Младата невяста при влизането си в новия дом му се е покланяла, разравяла е огъня с машата или го е наклаждала. Монологичното, лирическо АЗ на героинята от „Кукувица” не само че не желае да го гради, но го и руши, гаси („недогаснал огъня потушвам...") - нещо, което според нормите на българина дори се смята за грях. Стрелата е насочена към убиване на родовата цялост в градиращия тристепенен отказ от интимност, деца и дом. Думите й звучат като клетва.
Може би точно такъв „стил" е бил необходим във време, когато трябва да се преодолеят ориенталските наслоения в манталитета на българина, за да може, свалил духовното си фередже, да погледне към Европа.
Патриархално-здравомислещото е преодоляно чрез необикновения, изпепеляващ копнеж на лирическата героиня за свобода и самоизява, който няма еквивалент в реалния живот, а само в митологичното пространство. Затова точно тук се явява „веда-та". В творбата си Багряна отключва и извежда образа, който дава лице на поезията й. Редица поетични образи и мотиви в цялата й първа книга асоциират с него: вихрушката, стихиите, амазонката, отказът от дом и семейство, неприемане на нормите, според които протича човешкият живот, невъзможността да бъде променен, копнежът по младост и волност и т.н. Самодивата е тази, която младото момиче в своя реален и смъртен живот не може да бъде. Лирическото изповедно АЗ на героинята от „Кукувица” носи самодивските крила на жена, устремена към битийните пространства, с волята да надскочи робството на нормите, да преодолее сама себе си. Багряна постига това, за което мечтае Боян Пенев - българският творец да превъзмогне природата си и клопките на ежедневно-битовото, да устреми поглед към хоризонтите на духа, към универсалните и вечни въпроси - с повече фантазия, стигаща дори до безумие. Властният й копнеж за свобода я оттласква от телесно-инстинктивното „рожби румени да ти отгледам" - така смислово близко до Ботевия саркастичен отказ „род да въдиш" („Странник") - и я пренася в самодивските пространства на духа. В българския фолклор самодивите не изразяват в такава степен еротично-демоничното, както змейовете и змеиците. Самодивите са поетическа светкавица в умореното и потиснато колективно съзнание, опит за скъсване на веригите на бита, за потапяне в кладенеца с „живата вода" на духовното. Те живеят накрай света, на „територия", която наричат „хубост на света", имплицираща творческия дух, устремен към естетичното. Погледът на лирическата героиня от „Кукувица" е насочен именно натам:
Дай ми мене по света да скитам, / дай ми сборове, хора, задвижи –
„Сборовете", „хората" са колективни форми в социума. Изявата на болното лирическо АЗ сред „обществото" илюстрира и една тенденция в новия социален статус у нас след Първата световна война - промяна в светоусещането на българката, желанието й за по-активна социализация. Но приобщаването към „колектива" не означава за лирическия субект накърняване на личностното, на индивидуалното мислене и позиция. „Кой каквото иска да говори"- е гордо презрителното мнение на човек индивидуалист. Макар и сред „другите"- няма заглъхване на собственото АЗ, което отново се откроява с гласа си: „другите да слушам без насита/и сама да пея на припевки". Житейското соло е доминиращо в психиката й на разкрепостена от условностите жена, подвластна на скиталчеството на духа: „Моите очи се не наглеждат/'моите уши се не наслушват."
Трагичният, стряскащ финал на творбата и последвалата баладична метаморфоза могат да послужат за богати тълкувания. Обикновено и основателно този финал се свързва с основната тема на творбата - жаждата за свободна себеизява, за полет на духа. Образът на енигматичната кукувица се преплита с образа на душата във вид на птица, което в контекста на творбата се конкретизира като безсмъртие и победа на творческото начало - още повече, че именно тук става въпрос за ведата, свързана с жизнетворческите начала. Идеята „живот в смъртта", позната от фолклора и със свои традиции в българската поезия (особено „Псалом на поета" на Пенчо Славейков"), тук добива индивидуална художествена уплътненост. „Кодът" на кукувицата обаче отвежда и към други психологически глъбини и драми на лирическото АЗ, което предполага тълкуване „знака" на кукувицата в по-широк контекст. Обикновено образът на странната птица провокира неприятни размисли: според поверието, чулият кукувица чува прокобно отредените му години живот; тя е птицата, снасяща яйцата си в чужди гнезда - други да и отгледат малките... Но това са само първите и по-точно най-популярните, затвърдили се асоциации, свързани с тази загадъчна птица. Всъщност в българския фолклор тя се свързва с много повече „ситуации", легенди, народни балади, една от които разказва за откъснатия от майка и затворен в тъмница син-хайдутин и страданията на майката, превърнала се от мъка в кукувица. Изпратените от сина соколи да донесат вест, съобщават за три кукувици, които тъгуват за него: сестрата, либето и майката. Най-безутешна е майката. Възможно е в символа на кукувицата, съдържащ повече митопоетични пластове. Багряна да имплицира и порива си за свобода, и драмата си като майка. Зловещата птица може да се приеме и като знак за погребано майчинство; като несекващ майчин вопъл за откъснатостта си от детето, жертва на поривите й; като една от онези познати от фолклора оплаквачки - превърнали се в кукувици от жалба по близък човек. Във фолклора кукувицата е и емблема на самотната жена: вдовица, сестра, майка. Тази птица е прокълната от Света Богородица. Едно от поверията разказва, че когато Божията майка вързала люлката на „Млада Бога" в гората, всички птици замлъкнали, с изключение на кукувицата – само тя не престанала да кука. Тогава Богородица я прокълнала. Тази нейна клетва смислово кореспондира с прокобената от ведата „несрета". Клетвата и орисията се преплитат в мотива за погубеното майчинство. Отказът от него, от родовите ценности, несъобразяването с народната мъдрост, за която щастието е в стремежа да се живее в съгласие с природните закони, превръща финала на „Кукувица" във фокус на мотива за греха и изкуплението му. Грехът трябва да бъде възмезден. Затова идват самотата и смъртта: „А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стана." Противоборството между индивидуалистичното и родовото, между битието и бита имат един финал - обречеността.
В „Кукувица" Багряна поставя един в същността си философски проблем – за трагизма на индивида, устремен към абсолютната свобода, за силата на АЗ-а, която прераства в непреодолима самота. Така желаната свобода и трагичната невъзможност за пълното й постигане се сплитат в неразрешим екзистенциален възел. А творецът само разказва за нестинарската жарава по самотния път на човека.
Кое събира и смислово преплита на една естетическа плоскост два така различни и многолики образа: самодивата и кукувицата? Богати в своята семантика и знаковост, те имат нещо общо - двойствения им образ. Свързани са с „правенето" на добро и зло и имат посредническа роля между живота и смъртта. Така и самодивата, и кукувицата имат „обща точка" в дълбинните пластове на съзнанието. А пренесени в художествения текст, на „ръба" между „този” и „отвъдния” свят, митологемите будят нови асоциации, свързани преди всичко с екстремна ситуация, върхов момент в лирическите преживявания на АЗ-а - момент, наситен с драматично-трагични прозрения. Тази „граничност” на двата образа акумулира яворовски драматизъм в творбата.
В богатите на интерпретации митологеми латентно присъстват повече с мисли - и такива, които не „текат” по откритата парабола на текста. В синтеза на различните митопоетични варианти би могло да се търси истината, още повече, че творбата е с отворен финал. „Кукувица” е написана на народопесенна основа, но това е творба, в която модерно и традиционно естетически се кръстосват в художествената плът. Връщайки силната личност в лириката ни (по думите на Владимир Василев), Багряна успява да извлече нови сокове от фолклорната тъкан, да синтезира драмата на силния и модерен дух с корените на етноспецифичното. Такова „ферментиране" на европейски тип творец е естетическо кредо на Пенчо Славейков и останалите от кръга „Мисъл". Багряна се издига до универсалните, общочовешки търсения на духа, тръгвайки от дълбините на народностното ни битие. Нейният модерен дух не „догонва” европейските хоризонти. В много отношения тя дори изпреварва творците на своето време.
Автор: доц. д-р Людмила Хр. Малинова
@bgmateriali.com
