Димчо Дебелянов
Легенда за разблудната царкиня

Mon ame est une Infante…
Albert Samain

I

   … И там, на тоя бряг пустинен,
   от вечните води и милван, и терзан,
   на вярна стража спрян, един чертог старинен,
   един чертог зловещ виши безгласен стан.

   В градините, мечта несмела замечтани,
   трепти на страх и скръб отровната роса
   и в мъртвата вода на мъртвите фонтани
   оглеждат своя сън безсънни дървеса.

   Стени и сводове спокойна тлен прояжда,
   мъх, ситни нокти впил, колоните гнети,
   и никой ведър час там радост не обажда,
   че никой сребрен рог там празник не вести.

   Понявга само в сън безсилен лъх повява,
   и в трепета болнав на мигом сепнат стон
   проеква тъмна жал по девствената слава
   на някой овдовял и обезславен трон…

II

   Кой изхлипа в пустошта
   на замлъкналите зали?
   Тишината ли пожали
   свойта пръвна яснота?
   Кой на кулата възлезна
   и с копнеж ръце простре
   към притихналата бездна
   на неверното море?
   Кой в градината стаи
   дъх под черните заслони?
   — Своя бряг луната гони
   и безмълвие струи…

III

   С болката на прималняло цвете
   в пазвите на ранна хладина,
   ден и нощ аз питам ветровете
   и неверната луна:
   странници, от път неуморени,
   зрящи неизгледни далнини,
   не узнахте ли дали над мене
   нявга пак ще прозвъни
   светлий глас на оня цар далечен,
   който след притихнала тъга
   в сън ми се яви и ми обрече
   неизведани блага,
   неизведани блага в страните,
   дето ек пресреща всеки зов
   и с венци нетленна пролет кити
   всяка радост и любов.
   Той склони над мен усмивка тиха,
   но едва десница ми простря,
   зли тъми ревниво го прикриха
   в свойте ледени недра.
   И дочух аз ласкав глас: бъди ми
   вярна — и при теб в уречен час,
   минал през моря неизбродими,
   пак ще се завърна аз!
   Де е той? — Аз чакам оттогава,
   аз горя в пожар неугасим —
   ту искра сърце ми озарява,
   ту мрачи го мътен дим —
   и кога в очи ми той възлезне,
   мойта скръб безпаметно се рве
   в бездните на сладости възмездни,
   дето я Грехът зове.

IV

   — „Витае трета нощ над водната пустиня
   и мрачните скали отекват странен тътен,
   за прилив иде час, а ти все бдиш, царкиньо,
   и твоят взор гори, от сластен дим помътен.

   Дойди и разстели коса дълбокорунна
   на мойте колена — привел чело над тебе,
   аз кротко ще приспя със лютна среброструнна
   великата ти скръб пред незаслужен жребий.

   Загледано към нас през сплетените клони,
   небето ще разкрий предвечната си слава
   и твоята звезда несетно ще отрони
   то в тихото море на тихата забрава.

   Чуй горката молба на своя паж, царкиньо,
   отпада дивен взор, от сластен дим помътен —
   витае трета нощ над водната пустиня,
   а мрачните скали отекват странен тътен.“

V

   И когато завърши тринощното бдение,
   и умора прекърши лилейна снага,
   час безумен настава за черни падения,
   че потърсва забрава надвластна тъга.

   Снела скъпия пояс на румена девственост,
   тя пристъпя несвоя, с безтрепетен взор
   из чертога заспал и нелепо тържествена
   слиза в мрачните зали на мрачен позор.

   Тя жаднее — и в мрака, под сводове каменни,
   дето властно я чака препълнен потир,
   гръд обнажила, броди и в пориви пламенни
   рой презрени нероди привиква на пир.

   Като мухи зловонни над блатните пясъци
   из притулни притони стълпяват се те,
   кръвно вино подклажда нестройните крясъци
   и греховната жажда неспирно расте.

   Утолено догаря тринощно страдание,
   че прегръдки разтваря тя с огнена лъст —
   през очите й греят тревожни сияния,
   но ликува над нея наситена Мъст.

VI

   Бурята стръвно изхвръкна
   из свойте подводни гнезда,
   едва затрептяла звезда
   в облаци черни помръкна —
   пламък и гръм небеса разлюляха…
   — Аз пих сладостта на упойни треви…
   „Плаха царкиньо, заспи, забрави —
                       заспи, забрави!“

   Бурята огнено жали
   над тебе и твоя позор,
   не чуваш ли в хиляден хор
   мощни вълни заридали —
   ридаят те с твоята мъка несдържна…
   — Аз пих сладостта на упойни треви
   и мракът чрез мен светлините надви…
   „Тъжна царкиньо, заспи, забрави —
                       заспи, забрави!“

   Бяла вълна ще отмие
   следите на черната сласт —
   и нова, неведома власт —
   и нова, неведома власт
   утринна шир ще открие
   пред взора на твоята бодрост победна…
   — Не чакам ни мир, ни утеха, уви!
   „Бедна царкиньо, аз плача — заспи, забрави, —
                       заспи, забрави!“

VII

   В предели потайни, в чертог запустял —
       сянка на смъртна печал.
   Там плаха царкиня от здрач до зори
       в плахи надежди гори.
   Оглежда се трепетно в нейния взор
       морски безбрежен простор
   и в него проблясват през тънка мъгла
       мачти и стройни весла.

VIII

   Денят издига златен щит
   над умирените води.
   Тъмите слънце победи
   и с много сълзи е отмит
   позорний спомен в морна памят…

   Как властно погледа примамят
   безбрежни морски ширини
   и в безметежна яснота
   потръпват волните вълни —
   о, как е светло след скръбта,
   която в буря се изплака!

   С невинен смях сърцето чака
   дори и смътния мираж
   на бели корабни платна,
   които в синя далнина
   ще зърне влюбения паж
   и вест желана ще прошъпне…
   Царкинята в надежди тръпне!…

IX

   И ето — отново три деня в растяща тревога
   безцелно изнизваха своите болни лъчи,
   и ето — отново над нея, печална и строга,
   последната нощ се надвеси…
   — Морето мълчи.
   О, радост жадувана, радост сънувана, де си?
   — Морето бездушно мълчи.

   Умора надмогва безсилните свилни ресници,
   дим мътен пребулва изгрели за радост очи
   и смъртно встревожени вечерни птици
   пищят пред незрими завеси…
   — Морето мълчи.
   О, смърт усмирителна, смърт утешителна, де си?
   — Морето бездушно мълчи.

X

   Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.
   Назрели за греха, кънтят греховни бездни,
   витае трета нощ над водната пустиня
   и блудна мрачина гаси венците звездни.