НЯКОГА, може би преди хиляди години, когато по върховете на големите планини живеели боговете, а по полята и горите щастливи и безгрижни хора, когато всички деца се раждали в мир и свободни, на върха на най-високата планина в един голям и много красив стьклено-кристален замък, откъдето можело да се види всяко земно кътче, живеели цар Баба и царица Дай.
Най-голямото щастие на цар Баба и царица Дай били трите им красиви като звездици дъщери и един малък син на име Ром. Призванието, което им било отредило небето и боговете, не било никак леко. Те трябвало при раждане на дете, където и да било по земята, до четиридесетия му ден да го орисат и предначертаят живота му. По света се раждали много деца, но момичетата успявали да идат при всички. Не им оставало време да починат и да се видят с малкото си братче, което толкова много им завиждало, че били винаги заедно и все на път, че се срещали с толкова много хора. Момчето чувало толкова много разкази за хората, че тайно мечтаело да се срещне някога с тях. Да, но съдбата на Ром, отредена от боговете, била такава, че не бивало да се среща с хората, защото щял да им донесе нещастие.
Не минало много време и Ром подготвил таен план за напускане на замъка. В една лятна гореща нощ той взел най-бързия кон на баща си и препуснал към земния рай – към хората. Пътувал дълго, минал през много гори и поля, пресякъл дори Средиземно море и стигнал величествения град Александрия. Там той срещнал едно много красиво момиче, в което се влюбил и му предложил сърцето си. Любовта им била толкова голяма, че дори и не разбрали заклинанията, които се изсипали в една съдбовна за тях нощ.
Цар Баба бил разярен, разбирайки за бягството на сина си Ром, и в тази нощ от небето се изсипали поройни дъждове и гръмотевици и заедно с тях се носели заклинанията. Майчиното сърце на царица Дай било съкрушено. Обляна в сълзи, след всяко заклинание на цар Баба изпращала по едно добро заклинание за сина си.
Цар Баба: – И никога да няма място под слънцето за тях и поколенията им напред.
Царица Дай: – И да бъдат много щастливи.
Цар Баба: – И никой да не разбира езика им по света.
Царица Дай: – И с пророчество хляба да си изкарат.
Цар Баба: – И по прашни пътища да ходят и покрив над главата си да нямат.
Царица Дай: – И хубаво да пеят и най-хубавите танци да са техни.
Цар Баба: – Гонени отвсякъде да бъдат и хляба си да крадат.
Царица Дай: – Най-весели по нрав да бъдат.
Цар Баба: – Голи и боси да се скитат и нищо по света да не познаят. Орисах ви аз, Царят на орисниците, и това да е съдбата ви, защото, сине мой, ти не послуша волята на боговете.
Царица Дай: – Орисах ви аз, Царицата на орисниците, знайте, че моята любов ще ви закриля по пътищата тежки, че всеки дъжд са моите сълзи, че слънцето е моята усмивка, навсякъде ще бъда с вас.
И тръгнал Ром със своята любима по дългите и прашни пътища. Вървейки един ден, на пътя намерил една китара. Взел я и засвирил. В звуците той чувал гласа на майка си. И в този миг заръмял ситен дъждец.
Откъде дошла китарата, така и никой не разбрал. Останала песента на Ром, която посветил на своята любима:

Drom kergyom pirimnastar
len kergyom roimnastar.
Rodav, rodav yek chshaya
pharile me yakha.
Tsini si luludi
dinyas an mo vogi.

Пътища направих, за да те намеря,
и реки от сълзи.
Търся, търся едно момиче
натежаха ми очите.
Красива и малка като цвете
в душата си те нося.

Яшко въздъхна тежко, погледна към небето и каза:
– Хей, цар Баба, ако си все още там, на най-високия връх на планината, в стъклено-кристалния замък, искам да ти кажа, че ние сме щастливи! Махна с глава и заби поглед в земята и през зъби каза:
– И малко нещастни...
Кали го гледаше странно учудено. Попита страхливо:
– Яшко, чуваш ли ме, Яшко? Откъде знаеш всичко това?
– Разказа ми го старата китара на дядо – отговори през сълзи Яшко.
Чуваха се само щурците и звън на китара. Огньовете отдавна бяха изгаснали. Пазачите на коне бяха заспали. Из въздуха се носеше мирис на идваща буря.

Kale droma, chore roma
phare rakya gilyaben roma
Khelen chaya roven romnya
prastan grasta, thablion yaga.
Nakhel o romano nilay,
о evend ko droma arakhel len.
Devla, devla de len oshte hari
tatipe.
Bahtalipe, des te arakanen,
romano baro kher te keren.

Черни пътища, бедни роми
в тежки нощи пеят,
играят момичета, плачат жени
препускат коне, огньове горят.
Минава си циганското лято,
зимата по пътищата ги сварва.
O, Боже, Боже, дай им още малко топлина.
Щастие да намерят,
циганска голяма къща да направят.