ЛЕКСИКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
1. СЪЩНОСТ НА ЛЕКСИКАЛНАТА НОРМА
Лексикалната норма на българския книжовен език определя:
► Общоприетите значения на думите.
► Възможностите за употреба на думите в пряко и преносно значение.
► Правилата за употреба на думите в различни контексти и словосъчетания.
Думата е материален знак (съчетание от звукове или букви), който от една страна назовава явления от действителността (физически или абстрактни), давайки им имена, а от друга – изразява онези обобщени представи, характеризиращи различните явления, които наричаме понятия. Именно мисловната представа, изразявана от понятието, наричаме значение на думата.
В огромната си част значенията на думите са произволни – между същността на явлението и материалния знак, с който го означаваме, трудно се открива някаква връзка. В същото време обаче, за да предават информация, значенията на думите трябва да са общоприети. Това се постига с едно негласно споразумение между всички, говорещи даден език, че съответната дума ще означава точно определено понятие. По-късно тези общоприети значения са били събрани и съхранени в речници, заради което ги наричаме речникови значения.
От друга страна, думите не живеят в речниците, а в конкретната речева практика. А както знаем, всяко изказване се осъществява в точно определен контекст, при който общото речниково значение на думата се конкретизира и уточнява, за да предаде точно онзи нюанс на мисълта, който искаме да изразим в дадения контекст. Затова наричаме тези значения контекстови.
Например: Речниковото значение на думата път включва в себе си най-общо представата за придвижване в пространството. В различни контексти обаче това значение получава различни конкретизации. В изречението: Колата се движеше бавно по горския път значението на думата „път“ е: „физическо съоръжение, по което се извършва придвижване“. В изречението Утре тръгвам на път. обаче значението ще бъде: „придвижване от място на място“. А в изречението Неговият изпълнен с тревоги и грижи житейски път приключи вчера. думата „път“ е използвана, за да се означи образно идеята за протичане на човешкия живот.
Речниковото значение включва всички възможни контекстови значения на думата, констатирани в речевата практика. В речниците те се подреждат по честотата на тяхната употреба, като най-напред се посочва основното значение, а след това всички останали контекстови значения, включително и преносните. За да е по-ясно определението, всяко значение се илюстрира с пример.
Казаното ни подсказва и за още един признак, по който разграничаваме значенията, в които думите се използват. Те са:
► пряко значение и
► преносно значение.
Преносните значения се наричат така, защото „пренасят“ признаци на едно явление за означаване на друго, откроявайки някакво сходство.
Например: в израза Той има горещо сърце, значението на думата „горещо“ образно пренася идеята за топлина върху човешките чувства, които също са назовани образно с думата „сърце“.
В зависимост от механизма за уподобяване, преносните значения се определят като: метафора, метонимия, символ и алегория. В горния пример думата „горещо“ е метафора, а думата „сърце“ е метонимия (назоваване на едно явление с името на друго).
2. ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ ЗНАЧЕНИЯТА НА ДУМИТЕ
Значенията на думите, също както и явленията от действителността, са свързани помежду си. Различаваме следните смислови отношения между тях:
► Синонимия. В този случай значенията на няколко думи са приблизително еднакви като разликите се състоят в различни смислови нюанси.
Например: Идеята за млад човек може да се изрази с различни думи като „юноша“, „младеж“, „тийнейджър“, „подрастващ“ и т.н. Всяка от тях изразява общото значение, но има и определени смислови нюанси.
Важно е да се отбележи, че синонимията също зависи от контекста. Така например думата „висок“ е синоним на думата „дълъг“ в израза „висок човек“, но двете думи не са синоними в израза „висок морал“.
► Омонимия. В този случай думите имат еднаква форма – звукова или писмена, но различно значение.
Например: Думите въ̀лна и вълна̀ имат еднакъв звуков състав, но означават различни неща.
По степента на съвпадение омонимите са пълни и частични. Пълни са тези, при които думите съвпадат по начина си на произнасяне и писане във всички граматични форми. Частичните се разделят на омофони (произнасят се еднакво, но се пишат различно), омографи (пишат се еднакво, но се произнасят различно) и омоформи (съвпадат само някои форми на различни думи).
► Включване. В човешкото съзнание явленията от действителността се подреждат в строга йерархия от по-общи към по-частни. Така например думата тяло съдържа в себе си и значението на своите части, една от които е главата. Тя, от своя страна, включва в себе си значението на лице, а то пък – на нос, уста, брадичка и т.н. В езика тази йерархичност се изразява с помощта на родови и видови понятия. Важно е да се отбележи, че в различни контексти една дума може да изпълнява ролята и на родово, и на видово понятие.
► Противопоставяне. Много думи се явяват по двойки, означавайки противоположни явления от действителността. Те се наричат антоними, каквито са например думите ден и нощ, високо – ниско, късо – дълго, бяло – черно, съвестен – безсъвестен и т.н.
► Паронимия. Много думи имат общ произход и сходно звучене, но различно значение. Тях наричаме пароними. Такива групи думи са незабелязан – незабелязващ – незабележителен – незабележим; централен – централизиран – центристки; злобен – злостен – зловещ – злокобен и др.
3. АКТИВНА И ПАСИВНА ЛЕКСИКА. ИЗМЕНЕНИЯ В ЗНАЧЕНИЯТА НА ДУМИТЕ
В речевата практика ограничен брой думи и словосъчетания се употребяват свободно и във всички сфери на живота. Такива са думи като живот, свят, небе, вода, въздух, земя, река, море, правя ,пия, спя и др. под. Поради това че се употребяват особено активно, те съставляват активната лексика на езика. За разлика от тях по-голямата част от думите в един език се употребяват сравнително по-рядко от различни хора и в различни сфери от живота. Тяхната съвкупност образува голямата група на пасивната лексика. Голяма част от тези думи се познават от всички, макар да не се употребяват често, но когато ги срещнем, ги разбираме. Друга част обаче са познати само на ограничен кръг от хора, защото се употребяват в специализирани сфери. Ако ги срещнем, трябва да правим справка за значението им в тълковния речник.
Лексикалната норма е най-изменчивата от всички езикови норми. С течение на времето животът се развива, а това поражда нови понятия, докато други явления отмират, което води след себе си отмиране и на думите, с които ги назоваваме. По този признак лексиката на един език се разделя на:
► Историзми. Това са думи, назоваващи явления, които вече са изчезнали от живота. Такива са: катапулт, диканя, иго, боил и др. под.
► Архаизми. Това са думи, назоваващи все още съществуващи явления, за които днес се използват други думи. Такива са: багри (цветове), бран (война), люде (хора) и др. под.
► Неологизми. Това са нововъзникнали думи за назоваване на нововъзникнали явления. Такива са: компютър, таблет, холдинг, рейтинг и др.
4. СТИЛИСТИЧНО РАЗСЛОЕНИЕ НА ЛЕКСИКАТА
Освен лексикално и граматично значение думите имат и стилистична характеристика. Чрез нея говорещият изразява оценка, отношение, чувство. Тя прави речта адекватна на ситуацията на общуване. По този признак лексиката на българския книжовен език се разграничава на два големи дяла:
► Стилово неутрална лексика. Тя съдържа думи, които се използват във всички ситуации и всички функционални стилове.
► Стилово маркирани думи. В зависимост от ситуацията на общуване, от изразяваното отношение, както и от използвания функционален стил се разграничават следните категории:
а) вулгаризми. Те се използват основно в разговорната реч и изразяват презрително или отрицателно отношение към предмета, за който се говори, или за човека, на когото се говори. Например: кикимора, селяндур, плюскам, келеш и др. под.
б) евфемизми. С тях се заменят думи, чието значение се възприема като твърде грубо или твърде директно. Например: да почина (вместо да умра), присвоявам (вместо крада) и др. под.
в) диалектизми и жаргонизми. Те също се използват основно в разговорната реч и придават на речта нюанси на просторечие и принадлежност на участниците в общуването към определена субкултура. Например: надире, друм, гадже, купон и др. под.
г) книжна лексика. Това са думи, които се използват основно в сферата на официално-деловото общуване, политическия живот, правото, художествената литература. Съдържа предимно абстрактни понятия, специфична терминология, правни понятия, поетични думи и др. под. Например: категория, местожителство, декларация, висина, горест, изкупление и др.
5. СВОБОДНИ И УСТОЙЧИВИ СЛОВОСЪЧЕТАНИЯ
В речевата практика думите се съчетават с други думи, за да изразят търсения смисъл. Така се образуват словосъчетания, които имат едно по-конкретно и по-точно значение по отношение на думите, които го съставят. По това какъв е новополученият смисъл разграничаваме два основни вида:
► Свободни словосъчетания. При тях смисълът се получава от съчетанието на преките значения на думите, които го съставят. Например: отворих прозореца, купих си нов учебник, отидох на кино. Тук обаче трябва да отбележим, че не всяка дума може да се съчетава с всички останали в езика. Нужно е да има смислова съвместимост между тях, която произлиза от същността на явлението, за което се говори. Затова има думи, чиято съчетаемост е силно ограничена, понякога до една-единствена друга дума. Така например думата цвиля може да се съчетае само и единствено с кон. Дори и употребена в преносно значение, тази дума може да се съчетае само с названия на живи същества, способни да издават звуци. При употреба на думите в речевата практика трябва да се внимава дали съчетаването им е възможно, или не.
Специално внимание трябва да се обърне върху съчетаемостта между пълнозначните и служебните думи. Допускат се много грешки, когато към определени глаголи се употребяват неправилни предлози, а и често говорещият се колебае кой предлог да употреби. Така например словосъчетанията присъединявам се към групата и влизам в групата са синонимни, но глаголите присъединявам се и влизам изискват употребата на различни предлози.
► Устойчиви словосъчетания. Те се образуват от свързването на две или повече думи, които изграждат едно цялостно значение, а изразът не се променя по състав и структура. Според това какво е новополученото значение устойчивите словосъчетания се делят на два основни дяла:
А) Устойчиви изрази. Тук спадат описателните и съставните названия, формулите на речевия етикет, устойчивите съкращения (абревиатури) и др. Например: заразна болест, момина сълза (цвете), развалям пари, добър вечер, БДЖ и др. под.
Б) Фразеологични словосъчетания. Към тях се отнасят фразеологизмите, устойчивите сравнения, пословиците, поговорките и крилатите изрази. Например: клатя си краката, като бял ден, от уста на уста, парен каша духа, разделяй и владей и др.
Значението на устойчивите съчетания е цялостно и непроменливо и затова те може да се възприемат като отделни думи. По тази причина те изпълняват всички функции на отделните думи – глагол, съществително, прилагателно, местоимение, наречие и дори междуметие. Имайки единно значение, устойчивите словосъчетания влизат в различни смислови отношения помежду си – синоними, омоними, антоними и т.н. Единното значение е и причината за непроменливостта на устойчивите словосъчетания.
6. ПРИЛАГАНЕ НА ЛЕКСИКАЛНАТА НОРМА В РЕЧЕВАТА ПРАКТИКА
При подбора на думите, които се използват в речевата практика, трябва да се спазват следните основни принципи:
► Значението на използваната дума трябва да е максимално близко до това, което искаме да съобщим – във всичките му смислови нюанси, отношения и чувства, както и да не се допускат двусмислия и погрешно разбиране. Особено внимание трябва да се обръща на използваните термини – значението им трябва да е точно и да съвпада във всички случаи. Но тъй като терминологията най-често произлиза от гръцки и латински, значението на определен термин невинаги е ясно на говорещия и се допускат грешки. За улеснение тук даваме в приложение таблица с най-често използваните корени, представки и наставки, от които се образуват термини, за да се знае тяхното точно значение.
Принципът, че значението на използваната дума трябва максимално точно да изразява смисъла на това, което говорещият иска да каже, води до едно златно правило: Никога не употребявай дума, чието значение не знаеш! Така например днес често се чува думата отсервирам. Има се предвид разчистване на масата след хранене. Но думата сервирам идва от латински и означава „служа“, „обслужвам“. Трудно е да си представим как някой ще от-обслужи масата.
► Връзките между използваните думи трябва да са допустими с оглед същността на явленията, за които се говори. Често се допускат грешки при използването на думи, чието съчетаване е неприемливо.
► Преносните употреби на думите трябва да са ясни на всички участници в общуването. Дори и в поезията, където употребата на неочаквани метафори е достойнство, говорещият трябва да е сигурен, че изразът му ще бъде разбран.
► Изказването трябва да е стилово еднородно. Говорещият трябва да се съобразява с функционалния стил, подходящ за конкретната ситуация на общуване, и да не употребява думи и изрази, недопустими за него. Само в художествената литература се допускат стилово нееднородни изрази и то само тогава, когато се прави речева характеристика, изгражда се специфична атмосфера или се въвеждат различни мотиви.
Корени, представки и наставки, произхождащи от гръцки и латински
@bgmateriali.com
