Разказът „Ангелинка” на Елин Пелин въвежда в романтиката на селския живот, утвърждава способността на обикновения човек да мечтае, да изживява дълбоки искрени чувства, да търси красотата в живота и да се стреми към съвършенството на идеала. Авторът сътворява чистия и непорочен свят на своите герои, съграден върху принципите на патриархалната нравственост. В него са съхранени традиционни ценности и добродетели - любов, уважение, искреност, сърдечност, трудолюбие. В този свят често се губят измеренията между реалното и въображаемото, между действителност и мечта. Илюзиите навлизат в ежедневието и човекът сякаш е облагороден, окрилен от стремежа към доброто, прекрасното, идеалното в живота. Оформен като спомен за изживяната първа любов, разказът пресъздава една реализирана мечта, незабравима среща с идеала, която се изживява като истински празник от героя.

Реалността е представена чрез еднообразния живот в дома на леля Станка. Гостуването на роднините е сбъднала се мечта, оживяло вълшебство от света на приказките. Създаден е образът на един „светъл идеал". Така Елин Пелин насочва вниманието към една от водещите теми в разказа - необходимостта от идеал в човешкия живот, който притежава необичайна сила, облагородява човека, прави го добър и духовно богат, отключва най-хубавото в душата му, кара го да се чувства щастлив и горд. Благодарение на него действителността става още по-красива, сивите делници се превръщат в истински празници на радостта, в звездни мигове, изпълнени с красота и съвършенство. Образът на леля Дъмша -великата гордост на леля Станка", „ всемогъщата и непостижима вълшебница", е онзи романтичен, „свещен идеал" на добродушието и обичта, към който са устремени героите от разказа. Идеалът се създава в човешкото въображение и леля Станка измисля своя, като го взема от един чужд свят, различен от нейния.

Елин Пелин въвежда образа на леля Дъмша още с първото изречение на разказа, като акцентира върху онези художествени детайли в характеристиката й, които по-късно превръщат художествения образ в „светъл идеал". Различно е социалното положение на леля Дъмша. Тя е „гражданка", живее в София, има „собствена къща", получава „пенсия за не знам какви заслуги на покойния й мъж". Тези „успехи в живота", макар и незначителни на пръв поглед, се превръщат в символи на благополучието. За леля Станка столичанката въплъщава представата за уважаван човек, постигнал много. Животът в София е коренно различен от този на село, където човешкото ежедневие е изпълнено с усилен труд на полето. Светът на далечния чужд град, към който принадлежи леля Дъмша, е непознат, недостижим, но същевременно изключително привлекателен със своята тайнственост. Дори името на героинята Дъмша е рядко срещано, необичайно, звучи някак загадъчно и е съвсем подходящо за романтичен идеал. Именно поради тези причини, обзета от естествения човешки порив към различното, необикновеното, от желанието да се докосне макар и само в мислите си до този мечтан примамлив свят, леля Станка превръща гражданката в нещо възвишено и недостижимо, достойно да се нарече велика гордост". Въздигането на леля Дъмша до непостижимия „светъл идеал" е постигнато чрез подчертаното възторжено отношение на селянката към софийския роднина. С някаква особена тържественост са наситени безкрайните й разкази. Тя говори за нея с нестихващ ентусиазъм, с искрено благоговение и преклонение, непрекъснато сипе похвали. Думите й са изпълнени със сърдечност и безмерно прехласване. Възторгът и възхищението на обикновената жена намират израз в метафората: „с каква сърдечна радост пееше и играеше безконечният поток от думи и похвали". Името на леля Дъмша се произнася със завладяващо чувство на почит и предизвиква хиляди щастливи мисли у селянката. Цялото й същество сякаш е завладяно от стремежа към идеала. Затова говори поведението й - няма ден, в който тя да не я спомене „най-малко три пъти", няма срещнат човек, на който да не разкаже нещо за нея. Като насочва вниманието на читателя към тези факти, Елин Пелин внушава идеята, че идеалът е необходим на всеки човек и той непрекъснато съпътства живота му, за да го преобрази. Той притежава необикновена чудодейна сила да дарява радост и щастие. Дори когато леля Станка не говори за скъпата родственица, образът й продължава мислено да й съпътства, цялото й лице е озарено от усмивка и благост и в този миг отрудената и загрубяла жена става по-хубава и чаровна. Тя сияе, вътрешно одухотворена. Еднообразният тежък трудов делник минава някак по-леко, когато е озарен от присъствието на идеала.

Този идеал, който обикновено живее в мечтите, понякога може да се превърне в реалност и тогава животът се изпълва с незабравими щастливи моменти. В дома на леля Станка настъпва истинско оживление при вестта за предстоящото гостуване на леля Дъмша. Писмото на гражданката е нещо знаменателно и предизвиква неописуем възторг и въодушевление сред всички вкъщи, но най-много за стопанката. Чистосърдечна и неподправена е искрената радост на селянката, която от вълнение е „трогната до сълзи", „загубена от щастие". Прелива от възторг и иска да чуе радостната новина няколко пъти, да се наслади на мисълта, че най-после всички ще могат да видят нейния „светъл идеал". Той е нейната велика гордост. Преживяванията са предадени чрез множество метафорични изрази, „смее се радостно всичко по нея", и лицето, и забрадката, и дрехите, и обеците, и „тестените й ръце". В този миг тя изглежда истински щастлива. Всеки детайл от външното портретно описание на героинята не само изгражда представа за състоянието й в този момент, но и внушава идеята колко облагородяващо, магическо е въздействието на идеала върху човека. Близостта до него го прави духовно красив, възвисява го, дава му криле, подбужда го към добри дела. А „щастливите на земята" са способни да извършат чудеса. С трескава бързина и въодушевление цялата къща се променя. Вметнатата с добродушен хумор забележка от автора: „като че идеше не леля Дъмша, а самият дядо владика", съвсем не е случайна, а разкрива каква чудодейна сила има идеалът. Той озарява обикновения делник, въздейства благотворно и подтиква към добротворчество. На леля Дъмша е отредено такова високо почетно място, каквото според църковните закони заема владиката, висшият православен духовник. Вдъхновена от своята велика гордост, селянката дарява всички около себе си с обич и радост, подтиква ги към добродетелност.

Своя „свещен идеал "леля Станка носи не само във въображението си, но и пряко го свързва с реалния живот. Споменаването на името на гражданката въздейства възпитателно. Децата притихват, изпълват се с благоговение. Леля Дъмша става коректив в техните отношения, мерило за добро и зло, пример за подражание, който са готови да следват. Леля Дъмша невидимо присъства, респектира с безспорния си авторитет и в един миг малките палавници се усмиряват, а детските лудории и немирства се превръщат в добродетели, нареждат се под „ светото знаме на тази незрима леля Дъмша като смирено стадо агнета". Всички вярват, че тя е добра и справедлива, държи сметка за техните добри и лоши постъпки. Тя не само е съдник на поведението им, но и символ на нежна обич и добродетелност. Затова децата свързват представата си за далечната роднина с мечтите и копнежите си, чувстват я близка и желана. Често спорят кого софиянката обича повече, жадуват да спечелят вниманието й, мечтаят да я срещнат и да се докоснат до нея, стремят се да са достойни за своя идеал. Този стремеж ги прави добри, кротки, послушни, високо нравствени. Налага се изводът, че идеалът е в основата на ценностната система и като мярка за нравственост е особено необходим за духовното израстване на личността.

Както всеки идеал, леля Дъмша се превръща във въплъщение на добротата, красотата и съвършенството и във въображението на децата постепенно получава зрими очертания. Този идеализиран образ е смесица от митично-легендарни представи. Малките никога не са я виждали, но под въздействието на възторжените хвалебствени слова на леля Станка и фолклорните приказки и легенди, си я представят като „далечна, всемогъща и недостижима вълшебница", живееща в приказен град. Но тя не е само приказна героиня, която привлича със своята загадъчност, изключителност и тайнственост, леля Дъмша е и светица. В детското въображение нейният лик се оформя и засиява с особена божественост - „прекрасен и усмихнат, обкръжен със светъл ореол". В нейната кротка усмивка виждат стаена благост и доброта, а светлината възприемат като символ на святост и благородство. Така те мислено се докосват до прекрасното и съвършеното. Въздигат леля Дъмша в лазурния небесен мир, виждат я да седи на слънчев трон редом с дядо Господ и света Богородица. Под влияние на християнската символика тези образи от църковния храм за бедните селячета са се превърнали в мярка за възвишеност, затова поставят така високо своята роднина. Чрез хиперболата тя се превръща в недостижим идеал. Нейният свят е съвършен, облян от божествена светлина. Увлечени от стремежа към непознатото и далечното, те мечтаят за срещата с нея. Малкото сираче, което е лишено от майчина нежност и ласка, истински жадува да се докосне до този „свещен идеал" на красотата и добротата.

Преди да разкрие реалния образ на този възвишен идеал, Елин Пелин го приземява и така подготвя читателя за осмисляне на същността му. Демитологизирането се осъществява чрез писмото на леля Дъмша, което сякаш предупреждава, че реалността няма да се покрие с мечтата. „Щастливото писмо" на гражданката, което предизвиква толкова вълнение в къщата, е „написано с детски почерк, безславни букви и без знаци, просто и наивно". То подсказва, че онази недостижима вълшебница не е така съвършена и възвишена, както децата са нарисували нейния идеализиран образ във въображението си. Тя е една обикновена, простовата жена, дори не съвсем грамотна. Но онова, което се потвърждава от създадените първоначални впечатления за нея и с което владее сърцата на своите далечни роднини, е нейната доброта и сърдечност. Нежното обръщение „мила сестрице Станко" и искрените поздравления към всички са изпълнени с обич и уважение. Макар отдавна да се е отделила от родното място и от дълги години да живее в града, тя не е забравила своите корени и с гостуването си засвидетелства своята почит и внимание към бедните роднини. Решението й да се поклони в черквата и поднесе дар говори за добродетелността на една истинска християнка, която е съхранила традиционните патриархални ценности.

Денят на срещата с идеала не е избран случайно. Възнесение е голям християнски празник, свързан с пролетното обновление на света, когато пречистената душа ликува. Така този съдбовен миг - срещата с леля Дъмша в деня на Възнесението - се изживява като двоен празник в душата на героите, като духовно извисяване, защото се осъществява мечтата и сънищата се превръщат в реалност. Нищо не е в състояние да помрачи този бленуван момент, макар самата среща да е представена като сблъсък между идеал и реалност. Вълшебството на приказния вълшебен град, просторът и светлината на онзи лазурен небесен мир са останали в света на илюзията. Светлата гама отстъпва място на тъмните тонове, пространството е стеснено и леля Дъмша, слязла от небесните висини, се озовава сред мрака и тъмнината в малката селска стая. Вместо на своя „слънчев трон" от наивните детски мечти, където е заемала своето място заедно с дядо Господ и света Богородица, сега тя се е разположила на обикновено триножно столче. Но свещеният идеал не е „загубил" осанката си на величественост, което е подчертано от автора с деликатна ирония: „седеше като на трон”.

Действителният образ на гражданката няма нищо общо с прекрасното видение от мечтите, не съответства на предварителната възвишена представа, изградена под въздействието на възторжените похвали на леля Станка. Огромно е противоречието между идеал и реалност. Вместо на „всемогъщата и непостижима вълшебница", гостенката повече прилича на зла вещица от приказките. Със своята грозна и невзрачна външност, тя е колкото ужасяваща и отблъскваща, толкова и комична. В карикатурното описание тя е сравнена с голяма черна пеперуда, разперила пипала, сякаш чакаща своята плячка. Непривлекателният външен вид се допълва и от безвкусицата на овехтялото облекло, в което няма и следа от характерните за града изтънченост и изисканост. Светлият ореол, придаващ божественост на
образа, сега е изместен от „смачкана черна шапка", чиято украса, вместо да придава приятно впечатление, предизвиква насмешка: „две избелели рози, до които стърчаха две черни проскубани страусови пера и трепереха чак до тавана". Това съвсем не е светицата с оня „прекрасен и усмихнат" образ, а една състарена грозна жена с „лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда..., с редки дълги косми по брадата, ... безчислени бръчки". Устата й образно е сравнена с „тъмна пещера", от която като камъни се подават „два стари зеленясали зьба". Всички тези детайли в портретното й описание и преобладаващият в него черен цвят, целят да се подчертае грозотата, непривлекателността на гостенката. Нещо смущаващо, дори зловещо и страховито има във външността й, което би накарало и най-смелия да потръпне и да отстъпи пред отблъскващия недодялан вид на гражданката.

Въпреки това никой от присъстващите не забелязва несъвършенствата на физическия й облик, защото я възприема не с очите, а със сърцето. Духовните сетива са винаги по-чувствителни и проникват по-дълбоко в същността. Леля Дъмша завладява с онова душевно излъчване, от което струи „обич, простодушие и доброта". Толкова години леля Станка е обсипвала с възторжени похвали своята роднина, подчертавайки своето преклонение и благоговение. Така тя е създала във въображението приказния образ на свещения идеал като нещо неземно, съвършено и прекрасно. Затова сега грозната реалност не е в състояние да измести красивата илюзия. Неочакваният разочароващ физически образ не може да разруши вълшебството на приказно-религиозния свят, в който живее „великата гордост". Съзнателно подчертаният контраст между реалната външност и духовната същност внушава мисълта, че нравствената красота е много по-завладяваща и въздействаща от физическата привлекателност. Великодушието, добротата, обичта са онези непреходни ценности, които са красивото и възвишеното в човешкия живот и са способни да творят чудеса. Именно това показва поведението на децата и селянката при срещата с гостенката. Те не изпитват разочарование, напротив - пленени са от магнетичното въздействие на този „свещен идеал". „Дечурлигата, прехласнати в съзерцание", не отделят поглед от леля Дъмша, а леля Станка е потънала в блаженство, „умилена до сълзи, като пред някоя чудотворна икона". Използваното сравнение възвръща ореола и на светица.

Малкото сираче също е покорено от човешката топлота и обич, простодушие и сърдечност. Притежаващо богата душевност, то веднага успява да проникне зад външно уродливото и да открие в очите на гостенката истинските човешки стойности, които имат необикновена сила. Детското сърце, жадно за нежност и обич, усеща ласката в този „кротък кравешки поглед", който гали и предразполага със своята приветливост, отзивчивост и естественост. Сега момчето вижда не грозотата, а вътрешната красота и се изпълва с радост и благодарност, които намират израз в неочакваната му реакция: „... пристъпих сам и целунах жилестата й ръка смирено и страхопочитателно". Жестът на овчарчето е израз на преклонение пред нравствената красота, която съхранява усещането за святост. Именно тя извисява тази обикновена непривлекателна жена отново в небесните висини на нейния „слънчев трон" и възвръща божествения й ореол, утвърждава я като свещен идеал.

Срещата на героите от разказа „Ангелинка” с леля Дъмша е проверка за силата на идеала, доказваща колко необходимо е присъствието му в човешкия живот. Героите изживяват като истински празник докосването си до светлата сила на доброто, която излъчва присъствието на скъпата гостенка. Те се изпълват с радост, гордост и благоговение. Духовните сетива откриват красивото, съвършеното у човека. Всеки има нужда от един приказен мечтан идеал, който да изпълва живота му с хармония, да въздига духа и да го тласка напред. Устремът към него води личността до нравствено усъвършенстване, а това е едно от посланията на Елин-Пелиновия разказ „Ангелинка”.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave