Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност. Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия. В своята едноименна творба "Елегия" Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,
пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията
-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.