НИКОЛА ВАПЦАРОВ - „ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА”

ЛИРИЧЕСКИЯТ АЗ - УЧАСТНИК В „СПОРА” МЕЖДУ ЧОВЕК И ВРЕМЕ

 

Вапцаровата лирика е съкровена пое­тична изповед на интимно преживяна човешка драма. Тя е дълбоко лична, но ви­наги е споделена с поета и с неговия пое­тичен АЗ. Той присъства активно във всеки диспут за човека и човешкото в него. Ин­тимната изповед преминава в диалог. Пристрастието на Вапцаров към темата за голе­мия „спор" между човека и времето, в ко­ето той живее, определя позициите и личната ангажираност на участниците в проблемния диспут, интерпретиран със средствата на прекия диалог, в поемата „Песен за човека":

Ние спориме

двама със дама

на тема: Човекът във новото време".

Лирическият АЗ на поета присъства ин­тимно неназован в спора. Той е част от поетичното, множествено НИЕ. Идентифи­цира се с всяка човешка личност, обществено пристрастна и ангажирана с нравст­вените стойности на поставения проблем. Лирическият АЗ заема позиция в поетичния диалог. Защитава хуманни принципи, при­същи на всяко време и епоха. Без тях жи­вотът губи своя нравствен смисъл. В усло­вен план сякаш самият човек участва в спо­ра и защитава себе си. Така е очертан конфликтът между индивидуалност и общест­во. Човешката личност отстоява хуманни­те си ценности и водещи нравствени прин­ципи от посегателствата на времето. А то винаги има свои представители и защит­ници. Те заемат позицията на дехуманизиращото се общество. Стават опоненти на човека и лирическия АЗ във Вапцаровата творба „Песен за човека".

Конкретните измерения на времето, в ко­ето живее личността, активно обвързана с проблемите на живота, са винаги в контраст с нейните нравствени приоритети. Затова и диспутът е неизбежен. Той е част от ес­тествената, органична връзка между човек и време. Те са постоянни участници във вечен „диалог". Взаимоотношенията им не се определят от лични емоционални настроения, а от различните критерии за оценка на нравствения им облик. Негатив­на е позицията на обществото към хуман­ната ценностна система на човека. Крайна в отрицанието на човешката природа е и дамата - опонент на лирическия АЗ в пое­тичния диалог:

                   - Почакайте - казвам, - почакайте,

                                      нека...

-Но тя ме прекъсва сърдито:

 - Ах, моля, запрете!

                                                           Аз мразя човека.

 Не струва той вашта защита.

Човекът е обвинен в най-тежкото прес­тъпление - убийство. Пролята е братска кръв. Омразата „убива" вярата в човека. Всеки глас в негова защита е излишен, зазвучава твърде неубедително пред силата на обвинителните факти:

                  Аз четох как някой

                насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се, на черква отишел

                                     подире

 и... после му станало леко.

Доказателствените аргументи са неоспо­рими. Но Вапцаровият лирически АЗ вяр­ва в човека и търси причините за страшно­то престъпление, извършено от него. Пое­тичният диалог неусетно преминава в „раз­каз" за вътрешния размисъл на „престъп­ника", който открива човека в себе си в ми­говете на искрена, затрогваща със силата на прозренията изповед. Това е драмата на човека „ във новото време":

„Брей, как се обърках

 и ето ти тебе

                              бесило.

                   Не стига ти хлеба,

                                     залитнеш

от мъка

 и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                                                  в скотобойна,

 въртиш се, в очите ти -

                                              ножа.

Ех, лошо,

                                        ех, лошо

                                                   светът е устроен!

 А може, по-иначе може..."

Присъдата над „човека и времето" е про­изнесена от самия човек. Те са „съучастни­ци" в престъплението. Загубеният смисъл на живота „осъжда" на смърт човека. Той е в „плен" на времето. Обречен е на страда­ние. Злото е единственото средство за за­щита. Но то ражда омраза в душата, която води към престъпление. Убива човека, „стъ­пил" „от мъка" „в погрешност на гнило". Личната човешка драма прераства в уни­версална трагедия за света и неговата нрав­ственост: „ ... ех, лошо/ светът е устроен!/ А може, по-иначе може..." Скрита надежда за друг, по-различен свят носи недоизказаният размисъл на осъдения. Той е открил истината за своя живот. Докоснал се е до неговия смисъл, така обикновен, но толко­ва красив и желан, че го чувства като песен в душата си:

Тогава запявал той

 своята песен,

 запявал я бавно и тихо.

Пред него живота

                                       изплаввал чудесен –

и после

                заспивал

                                                  усмихнат...

 Смъртното наказание предстои, но чове­кът е в хармония със себе си. Намерил е покой за изтерзаната си душа. Тя „сънува" своето щастие, разделя се със света на зло­то. Но той е действителност, която грубо прекъсва „съня" и отнема мечтата за щас­тие:

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

 Някой от групата, плахо и глухо,

 казал му:

                            „Хайде, стани."

Човекът се изправя пред страшната ис­тина на своето време. Всички са осъдени от неговата престъпна същност: и извър­шилият убийство, и изпълнителите на смър­тната му присъда. Хората участват в общ престъпен акт. Действията им са следствие - „продукт" на времето, в което живеят. А то е враждебно и антихуманно. Човекът се изправя срещу човешкото в себе си. Чувст­во на осъзната вина изпълва душите. Потриса съзнанието:                         Гледали хората

                             тъпо и кухо

 сивите, влажни стени.

 Онзи в леглото

                         разбрал, че живота

 е свършен за него,

 и в миг

скочил, избърсал потта от челото

 и гледал с див поглед

                                              на бик.

 Отнемането на човешки живот е наказа­ние не само за осъдения на смърт, но и страшно възмездие задушите на екзекути­ращите го. Това е тяхното нравствено престъпление, за което единствен виновник е времето, в което живеят.

Времето е безнравствено и враждебно настроено към човека. Неговият живот е безсмислен сред жестоките реалности на действителността. Това е агония за духа, бав­на и мъчителна „смърт" на хуманното у чове­ка. Осъзнал тази страшна истина за себе си и за света, в който живее, нравствена сила изпълва душата на осъдения:

И някак в душата му

станало светло.

-Да тръгнем ли?- казал.

                                            -Добре.

 Той приема спокойно смъртта, тръгва към нея, но това е всъщност дългият път на мъчителна раздяла с живота. Всички я из­живяват болезнено. Стъпките отекват в мра­ка. Отмерват последните удари на сърцето. Вината расте. Тя ги сближава и разделя:

Той тръгнал. След него

                                              те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

                                      „ Веднъж да се свърши...

                                        Загазил си здравата, брат."

Диалогът между участниците в страшната раздяла с живота, която е драма и на самия Вапцаров, изживяна предварително в усло­вен художествен план, е израз на интимна човешка съпричастност. Тя е вътрешно със­тояние, отношение, позиция към трагедия­та, сполетяла човека. Намерен е най-точни­ят художествен израз на душевното вълне­ние, което е общо: „и чувствали някакъв хлад". Студенината и враждебността, идва­щи отвън, от света на обществените реал­ности, са уловени от хората като „позиция" на времето в „спора" с човека. Душите пот­ръпват от неизбежната трагичност на живо­та. Съчувствието е излишно, защото болка­та от безнадеждната човешка участ остава, но все пак е изразено топлото „ братско" от­ношение към осъдения. Думите са тихо проронени. Те са вътрешен горчив размисъл, прозвучал в общата тягостна атмосфера на очакване. Тишината е „натежала" от мъка. Дори и мракът в ъглите „скърби" за човека. „Отдръпва" се, за да се открои болката по живота. Тя расте заедно с нахлуващата свет­лина на зората:

Във коридора

тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Започва новият ден, който ще е последен за осъдения на смърт. Идва равносметката. Животът, макар тежък и жесток, е особено примамлив, скъп и желан в тихата утрин при зазоряване. Денят идва, а заедно с него „пристъпва" смъртта. Животът е вече спо­мен, който изгрява в обречената душа като звезда, къпеща се в блясъка на небосклона. Болката е овладяна. Внушена е с лаконизма на поетичния размисъл, пронизан от неп­рикрита тъга:

Човекът погледнал зората,

                                              в която

 се къпела с блясък звезда,

 и мислел за своята тежка,

                                       човешка,

                                 жестока,

                                                                  безока съдба.

 Поетичната графика при изписване на сти­ховете: „тежка", „човешка", „жестока", „бе­зока", „съдба", очертава „скалата" на дина­мичен вътрешен размисъл. Всичко отдавна е премислено, преживяно и обобщено. Крайните изводи се свеждат до точни, еднозначни определения-характеристики на индивидуалното в живота -човешката съд­ба. Най-високата степен на обобщеност в „скалата" на вътрешния размисъл е опреде­лението „безока". То е кулминацията в минорната гама на драматичните изживявания. Събрало е цялата болка от трагичното проз­рение на човека за неосъзнатата сила на съд­бата. Тя е трагична, безсмислено воюваща с човека, но и той с нея.

Тежък и труден е пътят до осъзнаването на тази жестока ис­тина. Понякога това става мигове преди да настъпи смъртта:

                         „ Тя- моята- свърши...

                        Ще висна обесен.

Но белким се свършва

                                     със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                                                   от песен,

 по-хубав от пролетен ден..."

 Болката от осъзнатата трагичност е толко­ва голяма, че се ражда романтичната мечта за нов живот. Тя е като песен, а блянът за човешко щастие - „по-хубав" „от пролетен ден". Смъртта е близо и всяка минута живот е последна възможност за преживяване на спомена, но и на романтичната мечта за щастливо бъдеще. Човекът обединява ми­нало и мечта, за да създаде странно „праз­нично" уединение на душата. Това е миг на радост-последен и съкровен. Всичко притихва. Душата „изпява" прощалната песен на човека с живота:                Споменал за песен

                                           и нещо се сетил.

  В очите му пламък цъфтял.

  Усмихнал се топло, широко и

                                                  светло,

 отдръпнал се, после запял.

Романтичният трагизъм на поетичните послания одухотворява хиперболата като художествено средство за надмогване на болката и преодоляване на естествения страх от смъртта. Но Вапцаров вярва в чове­ка и в неговата духовна сила да приеме спо­койно смъртта. Самият той посреща разст­рела, отнел живота му, с песен. Пряката диалогичност на стиховете, изразяваща пози­цията на Вапцаров в „спора" за „човека в новото време", звучи убедително и в катего­ричната поетична възхвала на духовната си­ла на осъдения:

                                     Как мислите, може би

                                       тука се крие

       един истеричен комплекс?

       Мислете тъй, както си щете,

                                       но вие

 грешите, приятелко, днес.

 Човекът спокойно, тъй-дума

                                                       след дума

и твърдо редил песента.

Това е художественото поетично сбогу­ване с живота. Духът се отдалечава от реалността. Търси вътрешната сила за достойна среща с инобитието. Намерена е поетична­а философия за раздяла с живота и за сре­ща със смъртта. Тя е в образа на песента:

      Онези го гледали

                   с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

 Дори и затвора

 треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

 и викнали:

                        „Браво, човек!"

 Човешкият живот е песен за преживяната мъка. Тя го извисява над болката и смъртта. Времето „спори" с човека, оказал се смисъл и цел на живота. Песента е поетичен сим­вол на хуманното у човека в поемата „Пе­сен за човека" на Никола Вапцаров:

                                 Той пеел човека.  -

Това е прекрасно, нали?

@bgmateriali.com

Изтеглиsave