ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА“
Стихотворението „Новото гробище над Сливница“ е част от Вазовата стихосбирка „Сливница“, написана по повод победата на България в Сръбско-българската война. Самата война избухва в резултат на Съединението между Княжество България и Източна Румелия, което не се харесва на тогавашните велики сили и най-вече на Австро-Унгария, за която не е изгодно на Балканите да има голяма и независима държава. Затова Австро-Унгария подтиква своя сателит Сърбия да обяви война на България, използвайки като предтекст някои претенции на сръбския крал към новосъздадената българска държава. По този начин България против волята си е въвлечена във война.
Една от най-страшните последици на войната винаги е била смъртта на много млади и силни мъже. Вазовото стихотворение е посветено именно на тази нежелана, но необходима смърт. С него той иска да изпълни няколко задачи. Най-напред, разбира се, е желанието му да възпее подвига на загиналите. Възвишеният хвалебствен тон пронизва цялата творба и успява да внуши на читателя чувството на преклонение и почит към тези, които не са се поколебали да дадат живота си, за да защитят България. В това се състои и втората задача на творбата – да обясни мотивите, които са движели загиналите, да покаже към какво е насочено тяхното чувство за дълг. И тук вече изпъква особената роля, която Вазов играе не само с това свое стихотворение, но и с цялостното си творчество от този период. Най-важната своя задача той вижда в нуждата да се изгради у българите чувство на национална принадлежност – да се очертае образът на отечеството, да се изгради чувството за общност, да се представят примерите за следване, да се формира нравственото съзнание за вярност към нацията. Онази вярност, която през Средновековието е била обърната към Бога или към владетеля. Втората строфа на стихотворението категорично отрича подобна възможност:
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
да беше то – остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.
Третата строфа категорично потвърждава този извод. Само и единствено България е достойна да приеме тази саможертва. Само отечеството заслужава да му бъде посветена такава лоялност, да пробужда това чувство на дълг.
И тук вече се откроява разликата между подобен тип саможертва и смъртта, движена от желанието да се защити някакъв идеал, някакъв нравствен или политически абсолют. Какво е била родината за загиналите, в името на какво те тръгват към смъртта, желаят ли тази смърт? Това са същностните въпроси, на които стихотворението дава категоричен отговор. Не, „децата бурливи“ не се борят за някакъв абстрактен идеал. За тях родината – това са техните близки, домът им, земята им. Те са тръгнали на война в тяхна защита. С други думи, те изпълняват една човешка цел, а не безплътна идея (кумир). От друга страна, те по никакъв начин не са обсебени от смъртта, чрез която искат да докажат, че идеята е по-важна от живота. Не, за тях животът е най-важната ценност, а смъртта е нежелана, страшна, но... необходима. Защото в някой момент тя може да ги сполети при изпълнение на синовния им дълг.
Именно тази безпрекословна вярност, тази отдаденост на дълга е чувството, което народният поет иска да внуши на цялата българска нация. Но както и в други съдбовни моменти от този период, той с горчивина констатира, че това не винаги се получава. Именно тук се корени основният конфликт, разработван от поетичното му творчество по онова време.
@bgmateriali.com
