ЛИРИЧЕСКИЯТ МОТИВ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА МИНАЛОТО И ПАМЕТТА
„ИСТОРИЯ“, НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Характерна особеност на стихотворението „История“ е това, че в него присъстват почти всички мотиви от творчеството на Вапцаров. Тук са и грубият живот с тежките челичени лапи, и участта на обикновените хора с тяхната „проста драма“, и ролята на поета за осмисляне на живота, и въпросът за смисъла на човешкия живот, и тежкият труд, водещ до оскотяване, и противопоставянето между привичност и търсене, и лутането между надежди и разочарования, и истерията на всекидневието, и разбира се, генералната тема на Вапцаров – борбата като единственото ефикасно средство за постигане същността на човешкото. Това, което обединява всички тези разнородни проблеми, е умело намереният мотив за отношението между две разбирания за същността на паметта. От една страна, ролята на памет се изпълнява от историята, която се стреми да обхване и обобщи целия живот. От друга страна обаче, паметта може да се съхрани и от поезията, чиято задача е да намери смисъла в съществуването на всеки отделен човек. В същото време и историята, и поезията също не са единни в своите значения, а се разпадат на две контрастни начала.
От една страна, историята е показана като памет. Но тази памет е някак извън хората, извън техните страдания и делничен живот. Това разбиране за историята е намерило израз в образа на тежките томове и писания, съществуващи сякаш извън реалния свят. Този мотив се появява на няколко пъти и не може да се пропусне – „пожълтелите страници“ в началото на стихотворението, „контурите“ на живота от четвърта строфа, многотомните писания с буквите и редовете, тежките клишета и грамадата от томове в края. Подобна външна, книжно-буквена представа се противопоставя на друго разбиране за историята като непосредствено случване на живота, в което участват „неизвестни хора от фабрики и канцеларии“. Това разбиране може да се обобщи с убеждението на древните, че „човек съществува, следователно има своя история“.
Двете разбирания за изкуството, от друга страна, можем да осъзнаем чрез понятията драма и разказ. В непосредственото случване на живота има много кръв, много пот, много сълзи и мъка и затова то може да се оприличи на една разиграваща се драма. Тя обаче може да покаже само перипетиите, затова и в стихотворението е представена под формата на хроника за събитията, с които „неизвестните хора“ са „нахранили“ историята. Ала хрониката не може да постигне обобщение за смисъла на човешкия живот. Драмата трябва да премине в разказ, който да обедини студената информация на паметта, от една страна, и бурната, изпълнена с копнежи, разочарования и мъка „проста човешка драма“. Защото, ако тази драма не се отложи в паметта на времето, ако не достигне до „бъдещите хора, които ще поемат поста ни“, съществуванието на преживяващите драмата ще се обезсмисли и ще бъде поставено под съмнение.
Драмата и разказът обаче са две от съставките на поезията, която според Аристотел е по-философична от историята, защото улавя същностното, сърцевината на случващото се. Затова и в „История“ ролята на поезията и поетите е толкова важна, макар че на пръв поглед няма нищо по-чуждо на тежкия и неприветен живот, който „неизвестните хора“ водят, от такава възвишена дейност, каквато е поезията. Също като историята, и поезията може да се окаже някаква външна, незаинтересувана от човека пропаганда, изродила се в рутинна делнична дейност. Същността на подобна представа за поезията е изразена в една от най-силните строфи на стихотворението:
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Тази агитационно-пропагандна представа за поезията обаче не може да обясни порива, който кара „неизвестните хора“, изнурени от непосилния труд, да „краднат от съня си“, за да пишат „навъсени и къси“ стихове. Всъщност те нямат друг изход. Щом нито историята с нейните пожълтели страници, нито поетите, улисани в темпове и агитки, са в състояние да уловят „простата човешка драма“, единствената възможност историята да се превърне в разказ е, ако героите на хрониката сами изразят своето страдание, което вика под буквите и редовете на „контурната“ история и „агитационната“ поезия. Само тази поезия може да се превърне в мост между миналото, настоящето и бъдещето, по който да мине споменът за живота на всеки отделен човек. Спомен, който да придаде смисъл на човешкото съществуване.
@bgmateriali.com
