ЛИТЕРАТУРА НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ
Литература на Българското възраждане се нарича книжнината, създавана в периода на XVIII и XIX век.
Тя е естествено продължение на старобългарската литература, но за разлика от нея не е обременена със задачата да утвърждава религиозния мироглед, не е обвързана с институцията на църквата – нейният основен обект на изображение е личността, която е представител на гражданското общество.
Възрожденската литература е тясно свързана и с фолклора, и то не само защото значителна част от нейните творци проявяват изследователски интерес към него. Писателите от периода осъзнават естетическата стойност на народното творчество, осмислят го като извор на художествени и възпитателни идеи, които „захранват“ авторските им творби.
Нашата възрожденска литература започва да се създава, когато се водят разгорещени спорове за установяването на националния език и все още не е установена неговата книжовна норма. Десетилетия наред се спори дали той да бъде старинният църковнославянски, който свидетелства за културния разцвет на миналото ни, или да е говоримият – езикът на всекидневната практика, за да е достъпен за народните маси. Спорът се решава по най-демократичния начин: в образованието, в публицистиката и в литературата се налага живият говорим език, той е матрицата, върху която се оформя книжовната норма. Така езикът се превръща и в оръдие за борба против опитите на Фенерската патриаршия да ни подчини духовно.
В края на периода на Възраждането у нас вече са разработени всички основни литературни жанрове, а в някои от тях дори са създадени образцови словесни творби, които и днес могат да служат като еталон за художествени постижения.
Всичко това дава статут на българската възрожденска литература не само на фактор за ренесансово-просвещенско пробуждане и патриотично осъзнаване на българина, но я превръща в мост за осъществяване на неговия пълноценен диалог със света и модерната цивилизация. Пак поради същите причини можем да възприемаме книжнината от Възраждането като основата, върху която се гради новата българска литература.
Развойните етапи на българската възрожденска литература приблизително съвпадат с периодите, през които минава самото Българско възраждане като културно-исторически процес.
Десетилетията от началото на XVIII столетие до двайсетте години на XIX век се определят като преходен период от възрожденската литература. Тя се разпространява основно чрез преписи на ръка, а в нея едновременно съществуват и произведения от средновековен, и произведения от нов тип. И все пак обликът на книжнината от времето на Ранното възраждане се определя от четивата с исторически характер, които имат за задача да възкресят спомена за миналото величие на българския народ и да положат основите на националното му самосъзнание. Представителни фигури за периода са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.
Вторият й период често е наричан школско-просвещенски, защото във времето от 20-те години до средата на XIX век у нас бурно се развива светското образование, а за неговите нужди трябва да се създават школски помагала – учебници, буквари, читанки. По страниците им освен урочни четива се поместват и произведения, в които има елементи на литературно творчество: стихотворения, диалози, художествени пейзажни описания, кратки сюжетни разкази. Големите фигури от този период са Петър Берон, автор на първия български светски учебник, както и Неофит Рилски, Неофит Бозвели и Емануил Васкидович: видни просветители и учебникари, свързали дейността си с първите светски образователни центрове по нашите земи – Габрово, Свищов, Панагюрище и др.
Третият период, който условно започва от средата на века, е белязан от създаването на същинска художествена литература. Пълноценно се развиват новобългарската поезия, прозата и драматургията, разгръща се периодичният печат, полагат се основите на литературната критика. Промените са свързани с имената на такива знакови творци на българската възрожденска литература като Найден Геров, Добри Чинтулов, Иван Богоров, Константин Фотинов, Сава Доброплодни, Георги Раковски, Васил Друмев, Добри Войников, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев.
Основните културни и литературни средища, в които се развива българската възрожденска книжнина, са както в рамките на турската империя, така и извън нея. Ако през XVIII век книгата все още се пише основно в манастирите, в края на столетието тя вече излиза от църковната обител и се създава в градовете с по-оживено стопанство и търговия: Самоков, Видин, Сливен, Враца, Видин, Стара Загора, Шумен, Котел, Търново, Трявна, София, Пловдив, Габрово. От 40-те години на XIX век важни книжовни центрове стават Цариград, Атина, Солун, Смирна. Голяма част от българските писатели, журналисти и общественици за по-кратък или по-дълъг период пребивават извън пределите на българските земи. Така се оформят и няколко важни емигрантски средища: Одеса, Москва, Белград, Нови сад, Букурещ, Браила. В тях цветът на нашата интелигенция има възможност да получи модерно за времето си образование във висши училища и академии, да усвои най-напредничавите философски, икономически и културни възгледи за епохата, да се запознае с високите постижения на европейската литература и така да повиши собствените си критерии за само-оценка, да разшири мирогледните си представи.
@bgmateriali.com
