ЛИТЕРАТУРЕН ДИАЛОГ ЗА МИНАЛОТО И ПАМЕТТА

 

 

„ПАИСИЙ“, ИВАН ВАЗОВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ПАМЕТТА

          Одата „Паисий“ е създадена през 1883 г. като част от поетическия цикъл „Епопея на забравените“. В годините непосредствено след Освобождението пред българската литература стоят важни задачи, свързани с националното културно строителство. Основна мисия на самия Вазов е превръщането на отечеството във върховна ценност. Едно от измеренията на тази ценност е историята като колективна памет за миналото на народа ни, която гарантира единството на нацията и се превръща в мост към бъдещето на държавата България.

          2. ПАМЕТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ/ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ В ТВОРБАТА

          Лирическият говорител в творбата не натрапва оценката си за епохалното дело на Паисий, който изтръгва народа ни от забравата, връщайки му паметта за миналото, но ясно налага възторжената си оценка за него чрез контраста между описанието на героя в началото и в края – в началото той е „един монах тъмен, непознат и бледен“, а в края – „див Светогорец – за рая негоден“, който тайно през "мрака“ хвърля „най-първата искра в народната свяст“.
          Монологът на Паисий, представен през погледа на лирическия говорител, всъщност съживява българската памет, като „пише“ историята на народа ни, откроявайки най-ярките събития и личности в нея. По този начин одата „Паисий“ обхваща българското време като исторически процес. Особено показателни за това са последните два стиха на монолога, които откриват какво е житието, създадено от Паисий: „От днеска нататък българският род / история има и става народ!“.
          Разширяването на значението на думата „житие“ подчертава идеята на Паисий, че историята не е списък със събития, застинали в книгите; тя е животът на един народ. Историята свързва в едно миналото, настоящето и бъдещето на народа и така се превръща в памет за неговия живот и в отправна точка към бъдещето.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ПАМЕТТА

          Не само одата „Паисий“ – цялата „Епопея на забравените“ е творба със съдбовно важно значение за народа ни – тя е едновременно историография, проповед, публицистична полемика и в същото време – апология на българското. Цикълът като цяло обединява функциите и на историята, и на поезията, защото е и летопис на Българското възраждане, но и творба с висока художествена стойност, подчинена на идеята на автора чрез реални исторически събития да проследи пробуждането и възвисяването на Духа на българския народ.
          Темата за колективната историческа памет на българите, която, съживена от Паисий, се превръща „в най-първата искра в народната свяст“, е ключова във всички творби от Епопеята. Нещо повече – именно тя е едно от свързващите звена между одите в нея. Изпълвайки я с образите на Апостолите на свободата и поставяйки редом с тях народа герой, Вазов изгражда своеобразен пантеон на българската национална слава, който се превръща във фундамент на историческата памет на българите.
          Ето как например в одата „1876“, която прославя народния героизъм, повтаряйки познатото на читателя от „Паисий“ противопоставяне между мрака и светлината, Вазов обобщава значението на Априлското въстание:

                    И тази епоха на кръв и на плам 
                    през всички епохи и през вековете 
                    ужасна и мрачна в хаоса ще свети, 
                    растеща всечасно в по-голем размер 
                    и ще фърля вечно като облак чер 
                    въз нашта исторйя една сянка тайна 
                    от кръв и позори и слава безкрайна.

          Не е трудно да се открият повтарящите се във финала и на двете творби елементи (мракът, хаосът, светенето, хвърлянето), чрез които е утвърдена идеята, че всяко опазено от колективната историческа памет събитие е светлина, която озарява не само българското минало, но и пътя на народа ни към бъдещето.

„ИСТОРИЯ“, НИКОЛА ВАПЦАРОВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ПАМЕТТА

          Стихотворението „История“ е създадено в драматичен за България и за Европа момент – времето на Втората световна война. През 1941 г. министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт, сключен от Германия, Италия и Япония.
          През 1943 г., когато Германия започва да губи войната, в България се засилва въоръжената съпротива. Самият Вапцаров е пряко ангажиран с политическа дейност, насочена срещу правителството и участието на България във войната на страната на Германия. Чрез творчеството си поетът се превръща в говорител и пазител на паметта на хората, които искат промяна на статуквото, защото оценяват света, в която живеят, като несправедлив.

          2. ПАМЕТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ/ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ В ТВОРБАТА

          Лирическият Аз в „История“ се изявява като говорител на цяло едно поколение, изповядващо общи идеи – поколението от бурната епоха на 30-те и 40-те години на XX век, в която сред ужаса на войната и острите социални сблъсъци се раждат мечтата за един нов хуманен свят и утопичната вяра, че той може да бъде постигнат. Обръщайки се към историята, лирическият говорител обвързва голямата тема за драматичната съдба на човека и света с темата за паметта, която трябва да бъде пазена и предавана обективно, честно. Според Вапцаровия човек именно писаното слово е призвано да пренесе през времето драматичните истини за човешкото битие. Това обяснява упрека му към историята като наука и към творчеството на поетите, „улисани във темпове и във агитки“, които често преиначават или заличават истината за живота. Осъзнавайки това, лирическият герой от стихотворението „История“ приема за свой дълг да търси истината за себе си и своето жертвено поколение и да опази паметта за нея чрез силата на собственото си слово, така че тя да не потъне „под буквите и редовете“ на „многотомните писания“.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ПАМЕТТА

          Чрез много от стихотворенията си Вапцаров се превръща в пазител на паметта за своето жертвено поколение. В стихотворението „История“ темата за драматичното битие на това поколение е обвързана и е идеята за поезията като памет за изминатия от хората път. И поезията като историята обаче често се плъзга само по повърхността на събитията, без да ги осмисля и да отразява обективно духа на времето и действителния живот. Проблемът за разминаването между действителността и поезията е ключов и във Вапцаровото стихотворение „Рибарски живот“. В него са противопоставени красивият, но фалшив образ на рибарския живот – такъв, какъвто въображението на поетите е склонно да рисува, и реалната действителност, в която няма и следа от романтика. Лирическият говорител не пести иронията си към „красивите“ клишета в поезията: „Ти виждаш: / издути платна, / луна на небето / излезла, / и мислиш: / живот е това, / живот, преизпълнен е поезия. / Отгоре – / изгряват звезди. / Небето – / седефено свети. / От сушата / кроткият бриз / с ръката си / къдри морето. / Ех, волен рибарски живот, / описан във толкова песни! / На мачтата – бяло платно... / Така да описваш / е лесно. – / Турни му / „безкрайно море“, / залей го излеко с синило / и всичко излиза добре – / картинно и мило“. На тази идилична картина е противопоставена трагичната истина за изпълнения със страдание живот на обикновените хора: „А туй, / че със вълчи зъби / студеният вятър ни хапе / и като тежки / сачми / те бият смразените капки? / Прогизнал / се връщаш дома / от влага. /
          А лодката зее. /И в кърмовия долап / две риби / във мрака сребреят. / Христос да би слязъл / сега / с две риби / какво ще направи? / От мъка – / очите горят, / гърдите – / омраза задавя. / На покрива / в рядката тръст / дъждът се полека оцежда. / Заспиваш. / И после в съня / изгрява далечна надежда...“. Реторичното възклицание в края на стихотворението „Рибарски живот“ е смислов синоним на реторичния въпрос, с който започва втората смислова част на „История“. Сравнете: „Ех, / черен човешки живот! / Рибарски живот! – / неизвестност. / Не мож го разправи, / а то – / иди, че реди го на песен...“ („Рибарски живот“) и „Живот ли бе / – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш? / Разровиш ли го – ще мирише / и ще горчи като отрова“ („История“). И в двете стихотворения посланието е свързано с дълга на твореца да спаси от забравата истината за живота на тези, които обществените обстоятелства превръщат едновременно в жертви, но и в мечтатели. Само така може да бъде избегната опасността борбата им да остане мъртво минало, неразбрано от потомците.

„НОЕВ КОВЧЕГ“, ЙОРДАН РАДИЧКОВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ПАМЕТТА

          Първото издание на книгата на Радичков „Ноев ковчег“ е от 1988 г. Писателят в този момент вече е извървял дълъг творчески път и се е утвърдил като един от най-оригиналните белетристи в българската литература. В един по-широк план книгата се появява във време, в което вече зреят значими обществено-политически промени както у нас, така и в Европа. Само няколко години след излизането на книгата бива дадено началото на демократичните промени, под знака на които българското общество се развива и днес. В контекста на демократизирането на обществото проблемът за личното присъствие на всеки отделен човек в света придобива голяма значимост. Това е пълна сила важи и за индивидуалната памет на личността като най-сигурен белег на човешкото битие.

          2. ПАМЕТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ/ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ В ТВОРБАТА

          В качеството си на „строител“ на своя плавателен съд, повествователят в „Ноев ковчег“ е този, който разказва различни истории, провокиращи и тревожещи мисълта на читателя. Именно въображението на повествователя ражда представата за света като една огромна корабостроителница, в която кипи денонощен труд.
          Още в началото на книгата се проявява умението на Радичковия разказвач да приобщи читателя към идеята за построяването на Ноев ковчег, както и към всичко онова, което мисли и преживява, докато изгражда своя плавателен съд и събира в него „трохите“ на живота. Затова, проследявайки хода на повествованието, този, който приема ролята на „четец“, спонтанно става съпричастен както към споделените лични терзания на повествователя, така и към това, което през неговия поглед оживява на страниците на книгата.
          Казано накратко, повествователят в „Ноев ковчег“ е наистина майстор „корабостроител“, който успява да превърне своя плавателен съд – индивидуалната си памет, в обиталище на човещината и така да опази човешкото присъствие в света е неговите най-различни проявления като извор на смисъл.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ПАМЕТТА

          "Ноев ковчег“ е творба, която носи посланието, че човекът е обречен да живее със своя страх от смъртта. Единственият начин да понесе този страх, е паметта му за това, което е преживял; за близките, с които го е срещнала съдбата. В контекста на това послание немалка част от героите в „Ноев ковчег“ присъстват в света на творбата извън обичайната човешка представа за живота и смъртта. Така например в края на книгата Емилиян Станев, Григор Вачков и Методи Андонов – вече покойници, изглеждат съвсем истински в разговора, който водят на палубата на Ноевия ковчег, построен от повествователя. Само лицата им са сиви, барутени – като на хора от друга цивилизация. Дори пространствено светът на творбата в този момент е преобърнат – живият разказвач е затворен в трюма на своя ковчег и не може да повдигне капака му, защото той тежи като надгробна плоча, а мъртвите са на палубата, под разплаканото небе, и разговарят оживено.
          Подобно мисловно заличаване на границата между живота и смъртта чрез паметта е налице и в други Радичкови разкази. Така е например във „Всеки ден в гората“ от сборника „Нежната спирала“. Този разказ е посветен на ярките спомени на повествователя за неговия близък приятел, отишъл си от света - Григор Вачков. Още в началото разказвачът прави уговорката, че има повод не просто да спомене „изгубения безценен човек“, а и да направи опит да обясни „защо той се явява през дима на спомените“ „ту релефен, ту забулен в мъгла, постоянно подвижен, тайнствен и тъжен“. Историята в творбата е свързана с едно пътуване из Берковския край, когато съвсем случайно, търсейки някакъв турчин, който според мълвата умеел да разговаря с мъртвите, повествователят, Григор Вачков и съпругите на двамата попадат в циганското село Раковица. Там те се оказват гости на циганска сватба, на която Григор Вачков е посрещнат като истинска знаменитост. Никой в този момент не знае, че хорото, поведено от големия актьор, ще е последното в живота му. Припомнил си този епизод от своя живот, в края на разказа повествователят е тъжно смирение обобщава: „Понякога си мисля, че нашите мъртви принадлежат само на нас и че само ние единствени можем да разговаряме с тях. Тъй цял един народ може да говори (и говори той) със своите мъртви. По този начин всеки народ броди из своето минало. Както и всеки човек!...“. Сходни мисли – за незаличимите следи, които оставят в паметта ни онези, които сме обичали, но са си отишли от света, терзаят разказвача и в „Небето прокапа“ – последната глава от „Ноев ковчег“. Там, напразно опитвайки се да извика своите приятели, той сякаш въздъхва: „Може би ние още не знаем как да викаме мъртвите, за да ни чуят... Не ми оставаше нищо друго, освен да наблюдавам милите на сърцето ми покойници, като залепя лице до тесните пролуки между дъските на палубата“.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave