ЛИТЕРАТУРЕН ДИАЛОГ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

 

„БОРБА“, ХРИСТО БОТЕВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

          Стихотворението „Борба“ на Христо Ботев излиза през 1871 г. във вестник „Дума на българските емигранти“ и е допълнено с нови десет стиха в „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“ (1875). Тогава в България, а и в Европа, назрява революционна ситуация. В България Левски вече е създал своите комитети, а в Европа избухва Парижката комуна. Над българското общество обаче сякаш е паднал мрак, защото е преобърната ценностната му система и се е стигнало до парадокса: „Свестните у нас считат за луди“.
          Ботев вписва българското време в европейското и световното време. За него не само България е робска страна. Целият свят се кланя на лъжата и насилието.
          В основата на робското мислене стои максимата: „Бой се от Бога, почитай царя“, която поетът нарича „свещена глупост“. Властта навсякъде по света е тиранична. Но тираните не разбират, че вече е ударил дванадесетият час в историята и достойната личност се изправила пред проблема за избора. Оттук нататък предстои народите да поемат съдбините си в собствени ръце. Девизът „Хляб или свинец“ свързва Парижката комуна и българската революция като две сродни идеи в освободителния поход на народите.

          2. ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ/ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ

          Христо Ботев е непримирим към всяка деспотична власт, а и като цяло към институцията на властта. И той като Гео Милев в поемата „Септември“ би могъл да издигне анархистичния възглас „Без бог, без господар!“ – това е напълно в духа на неговото мислене. Всъщност девизът, който Ботев отрича в „Борба“: „Бой се от Бога, почитай царя“, намира своя контрапункт в цитирания девиз на Гео Милев.
          За Ботев българското робство е част от световното робство, от вековечния робски ред на човечеството. Затова думата „Борба“ в заглавието характеризира не само ситуацията в Османската империя, но и по целия свят. Но за да има успех тази борба, всеки отделен човек трябва да направи своя съзнателен избор – от коя страна на историческата барикада да застане. Светът трябва да се раздели е робското си мислене и да поеме неотклонно по пътя към свободата.
          В стихотворението „Елегия“ Ботев използва личното местоимение „ние“, за да поеме и върху себе си част от вината за робското положение на народа: „А бедният роб търпи и ние / без срам, без укор броиме време.. .“ В „Борба“ той отново го вмъква: „Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“. За поета изискването за единство между думи и дела предопределя и личното му участие в борбата. Той е безпощаден критик на съществуващата обществена система, а заедно с това стои на радикални революционни позиции. По тази причина в „Борба“ той така остро критикува онези обществени съсловия, които трябва да бъдат истинските водачи на народа по пътя от робството към свободата, а доброволно са се отказали от водаческата си мисия.
          Лирическият говорител настоява за яснота в обществото – да се знае къде е истината и къде е лъжата, за изчистване на позициите – да се знае кой кого подкрепя. Само след подобно осъзнаване на нещата ще се открие изход за българския народ от тресавището на робството. Поетът едва ли вярва, че лично ще види самата свобода. Но той мечтае поне да зърне пътя, по който българският народ е тръгнал към нея.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

          Поезията на Ботев е носител на свободолюбивите идеи на XIX век. Финалът на неговото стихотворение „На прощаване“ препраща към финала на поемата на Георги Раковски „Горски пътник“ е идеята за безкористния подвиг в историята, но разбира се, в много по-съвършена художествена форма: „Но... стига ми тая награда / да каже нявга народът – / умря сиромах за правда, / за правда и за свобода“.
          В „Борба“ Ботев диалогизира и със собствената си поезия. Още в първото си стихотворение „Майце си“ той въвежда мотива за „язвената“ младост: „та мойта младост, мале, зелена / съхне и вехне люто язвена“. В „До моето първо либе“ го продължава: „Млад съм аз, но младост не помня“. Със същия мотив започва и стихотворението „Борба“: „В тъги, в неволи младост минува, / кръвта се ядно в жили вълнува, / погледът мрачен, умът не види / добро ли, зло ли насреща иде“. Изводът е, че не може да има пълноценна младост и лично щастие в епоха на робство, защото съдбата на човека и съдбата на народа са тясно обвързани.
          Ботев взема девиза на Парижката комуна „Хляб или куршум“, но той поразително напомня българския девиз „Свобода или смърт“. В „На прощаване в 1868 г.“ поетът го променя леко по изказ, но съществено по смисъл: „Свобода и смърт юнашка“.
          Подобни междутекстови връзки говорят само за едно – че поетът издига саможертвата като единствен възможен път към свободата. Но най-забележителният междутекстов диалог при Ботев е между поезията и живота. Затова от борда на „Радецки“ той изпраща две телеграми до европейските вестници. Затова пише: „Обзема ме луда радост, като си наумя, че „Моята молитва“ се сбъдва“. А поетът, макар и критичен към официалния християнски Бог, няма друга молитва, освен тази за свободата на българския народ.

„АНДРЕШКО“, ЕЛИН ПЕЛИН

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

          Разказът на Елин Пелин излиза в началото на XX век, когато Българската държава усилено се развива по пътя на капитализма. Проблемът, който поставя писателят, надхвърля частния конфликт между хитър и находчив селянин и глупав чиновник и се превръща в конфликт между българския селянин и Българската държава.
          По това време селяните стоят малко встрани от общия държавен контрол поради специфичния характер на селскостопанското производство, плащането на данъците при което се оказва проблемно. Същевременно писателят като хуманист застава на тяхна страна. Той е убеден, че държавата в сегашния си вид за едни е майка, а за други – мащеха. Стремежът на съдията към злоупотреба с власт е очевиден, а жестът на Андрешко на солидарност с бедния и слабия е симпатичен. От този двуостър характер на ситуацията произтичат различните, често противоположни тълкувания на творбата.

          2. ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ/ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ

          За повествователя няма съмнение кой е „добрият“ и кой „лошият“ в конфликта между Андрешко и съдия-изпълнителя. Съмненията идват при един друг, извънтекстов прочит на разказа, при който се взема предвид обществената важност на проблема в сложното му взаимодействие със социокултурната и историческата обстановка в страната.
          Героят се харесва на автора поне по две причини – защото защитава селячеството и защото проявява социална солидарност. Грижата за унизения и онеправдания е основна добродетел в разказите на Елин Пелин, а и в българската литература от онова време като цяло. В този смисъл ключови са думите на Андрешко: „Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне, не може инак!“. 
          Негативизмът на съдията стига дотам да използва за обида регионалния произход на героя, като го нарича шоп.
          Но тъкмо от шопите и тяхната сиромашия идва всичко добро в социалните разкази на Елин Пелин. Така че ценностната система в разказа е ясно очертана и не може да има никакви съмнения за позицията на повествователя. Но творбата е богата на значения и предполага диалог, предполага прочит, неподозиран от автора. Както пише поетът Атанас Далчев: „В изкуството важат не намеренията на авторите, а обективният резултат от техните произведения“.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

          Мотивът за „писането“ има интересни преображения в българската литература. Съдия-изпълнителят казва: „Вашите селяци, пиши ги пропаднал народ и туй то!“, на което Андрешко отговаря: „Пиши ги ти, господине, ние не знаем да пишем“. По-късно в стихотворението на Никола Вапцаров „Ботев“ един работник, дошъл при поета да му постави творческа задача, настоява: „Пиши за жетварите там, за теглото, / за черните кърви, що пие земята, / за робската песен и мъката в нея, / която люлее житата“. Има съществена разлика между това, което пише властта, и това, което народът настоява да се запише в историята. Историците трябва да се вслушват в гласа на обществото, да записват „просто и честно“, както твърди Вапцаров в стихотворението „Доклад“.
          А литературата е история на духа, която записва преображението на нравите. 
          Проблемът за държавата се поставя в негативен аспект и в разказа „Андрешко“ на Елин Пелин, но и в стихотворението „Селска хроника“ на Вапцаров, в което поетът с нескрито несъгласие цитира държавното радио: „Държава има, има власт, която / неспирно бди над ваште интереси. / Хвърлете лозунга! Плаката на земята! / Народът е доволен, сит и весел“. Оказва се обаче, че и в двете произведения това далеч не е така.

„ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“, ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

          Притчата на Смирненски е написана през пролетта на 1923 г., когато в България назрява тежка политическа криза на властта. Управлението на левите ще бъде сменено с управление на десните, после ще има въстание – Септемврийското. Няма как чувствителният поет да не усети тези скорошни процеси.
          Като тръгва от една лична обида на самозабравил се партиен другар, отказал да му даде пари за лечение, авторът създава творба за ренегатството – измяната на първоначалните идеи като резултат от изкачването по стълбата на властта.
          Две десетилетия по-късно другарите на Смирненски вземат властта с помощта на чужда армия и наистина повтарят онова, за което ги предупреждава поетът. По тази причина, макар никога да не е отхвърляно официално, произведението на Смирненски е премълчавано в годините на социализма у нас от 1944 до 1989 г. Но то се оказва актуално и след това, в епохата на демократични промени и затова при формирането на новия български парламент през 2001 г. тогавашният председател Огнян Герджиков връчва разпечатка от него на всичките 240 български депутати.

          2. ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ/ЛИРИЧЕСКИЯ ГОВОРИТЕЛ

          В тази творба обществото и властта заемат позициите долу – горе, респективно социални низини – социални върхове. Долу мизерията е отчайваща, а горе тече един безкраен пир като пировете на Олимп. Повествователят проследява преображението на човека, тръгнал от долу нагоре, за да отмъщава. Изкачването по стълбата на властта е свързано с неизбежни компромиси. В такива случаи някои използват поговорката, че целта оправдава средствата. Но авторът на притчата не е съгласен и затова контрастно съпоставя двата образа на момъка – когато е долу и когато е горе. Долу той казва: „Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя“. Достигнал горе обаче, той ще заяви: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя...“. Очевидно е, че човекът е същият и две истини не може да има. Просто позицията му е различна и истината е подменена.
          Ренегатството – отказът от първоначалните идеи – на революционерите, тръгнали с благородни намерения да променят обществото и властта, малко неочаквано, но закономерно започва да вълнува поета на революцията Христо Смирненски. Неговите възторжени стихове за руската и германската революция придобиват нов смисъл, ако ги прочетем през призмата на „Приказка за стълбата“.
          Честното и пророческо сърце на младия поет малко преди края на живота му прозира истини, до които обществото ще се домогне чак след десетилетия натрупан исторически опит. Големите поети на България – Ботев, Яворов, Смирненски и Вапцаров, са и поетически пророци на нацията. Може би поради тази причина поетът Любомир Николов пише в стихотворението си за Яворов: „Сляп и влюбен, / налучка войните, / в които щяхме да се изгубим, / и на прага на своя век написа: / „Нощ“. От изпитанията на тази историческа нощ на България излиза и Смирненски, който неслучайно е озаглавил своята стихосбирка „Да бъде ден!“.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА ОБЩЕСТВОТО И ВЛАСТТА

         В „Приказка за стълбата“ Смирненски въвежда любимия си образ на тълпите: „Погледът му беше стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията... Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон“.
          Макар и централен, образът на тълпите е нееднозначен в неговото творчество. В едноименното си стихотворение поетът пише: „В тълпите смълчана е буря незнайна, / стопено е слънцето в тях“ („Тълпите“). В поемата „Жълтата гостенка“ обаче момичето, болно от туберкулоза, умира вътре, а отвън преминават празнични и бездушни тълпи. В „Юноша“ героят се приобщава към въжделенията на тълпите и в това на-мира смисъла на собствения си живот. Очевидно става дума не за случайно множество от хора, а за хора, обединени от една цел.
          Затова, когато тълпите излъчат човек, който да се изкачи горе и да отмъсти на пируващите князе и принцове, както е в „Приказка за стълбата“, той трябва да оправдае тяхното доверие. Само че той изменя и на тях, и на себе си. В това е проблемът.
          Алегоричното повествование насочва към определен сноп от значения. Над всички се откроява внушението, че революционната промяна на обществото е нож с две остриета. Че човек може да бъде безкрайно искрен в първоначалните си намерения за промяна на управлението към по-добро, но въпреки това да им измени.
          Произведението обаче стои малко самотно на фона на българската литература, която безалтернативно утвърждава революцията като необходимост. И това се дължи на ускореното ни историческо и културно развитие през Възраждането и след Освобождението. Като че ли у нас ценностите на традиционните общества стоят на заден план.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave