ЛИТЕРАТУРЕН ДИАЛОГ ЗА РОДНОТО И ЧУЖДОТО 

 

 

I. „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“, ДИМИТЪР ТАЛЕВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА РОДНОТО         
          Романът излиза през 1952 г., когато управляващата Комунистическа партия постепенно преоценява своята политика по националния въпрос след рухването на идеята за голяма южнославянска федерация. А писателят Димитър Талев е истински родолюбец и дори е платил вече скъпа цена за своя патриотизъм. Неговата поредица от романи за съдбата на Македония, първият от които е „Железният светилник“, се чете е нестихващ интерес от десетки хиляди българи, съпричастни на проблема. Сблъсъкът между българите и гъркоманите в един сравнително голям македонски град като Преспа е първообраз на последвалите исторически катаклизми на Балканите.
          Той е и пример за отстояване на националната идея в трудни времена, каквото е и времето при появата на романа. В този смисъл той може да се чете и иносказателно, „да нашепва“ истини за по-новите времена, да ни учи как да преодоляваме политическите забрани при отстояването на идеята за националната самобитност.

          2. РОДНОТО И ЧУЖДОТО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ 
          Димитър Талев избира героиня в лицето на Султана, която е пазителка на рода и неслучайно е свързана е метафората за родословното дърво, на върха на което е останала като самотен цвят. Тя се противопоставя на чуждото, което може да му навреди, винаги – и когато се изправя срещу консерватизма на преспанското общество в началото на романа, и когато майстор Рафе Клинче се опитва да внесе в дома й любовния смут с Катерина, както и ренесансовия си дух. Писателят е подчертал нейното неразбиране на проповедите на рилския монах, защото тя живее в кръга на личното, а той, като представител на Възраждането, проповядва друго: „Човек не бива и не може да живее само за себе си“. Но съхраняването на родното и борбата за отхвърляне на чуждото личи най-вече в спора, който нейният син Лазар води с архимандрита, дошъл в Преспа да купува души. Неговата позиция за асимилация на българския народ е откровена: „Ние, гръцките духовници, искаме да ви привлечем към нас, да станете и вие като нас гърци. Вие сте прост, груб народ... а на наша страна са всички предимства“. Лазар Глаушев не му остава длъжен: „Тая ваша проповед би заблудила мнозина, но преди повече от двайсет и трийсет години. Нашият народ е вече буден и с нищо не ще успеете да го примамите... Научих езика ви и ви говоря сега на него, чета ваши книги. Но никога няма да го нарека свой, както искате вие“. Повествователят разкрива упоритата борба за отстояване на родното чрез образите на Климент Венков, първият радетел на българската кауза в Преспа, на неговия духовен син и последовател Лазар Глаушев, както и на целия преспански народ, който се изправя като един в борбата срещу гъркоманите и изгонва битолския гръцки наместник от града.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА РОДНОТО И ЧУЖДОТО
          Известно е, че Димитър Талев е писател, съзрял под мощното духовно влияние на Иван Вазов. Подходът му при създаването на „Железният светилник“ напомня подхода на Вазов в „Под игото“. Паралелите, които може да се открият при този междутекстов прочит, са достатъчно ясно изразени. На Вазовата Бяла черква, замислена като микромодел на българското общество, съответства Талевата Преспа. На дома на чорбаджи Марко е многолюдното му семейство безспорен еквивалент е домът на Султана и Стоян Глаушеви. На Ганковото кафене – чаршията в Преспа. Подобно на Вазов Талев се стреми да разкрие и да проследи събуждането на народа от тъмните времена на робството, механизмите на народното опиянение. Неслучайно една от четирите части на романа е озаглавена „Народ се пробужда“. За разлика от Вазов обаче вниманието на Талев е концентрирано в много по-голяма степен около рода и неговите „корени и гранки“. Затова за мото в началото на романа е поместен откъс от народната песен за родословното дърво. Но ако в „Под игото“ сблъсъкът между родното и чуждото е на терена на борбата за национална независимост, то в „Железният светилник“ той е в борбата за духовно и църковно обособяване на нашия народ.
          Тук изключително значим и неизбежен е сблъсъкът между Лазар Глаушев и владишкия наместник. Те са непримирими антагонисти, смъртни врагове на бойното поле на историята.
          Лазар е представител на един народ, който осъзнава силата си в навечерието на своето историческо възкресение. Тъкмо в тези страници на романа се буквализира заглавието на третата част „Народ се пробужда“. Буквализират се и значими метафори от културната памет на нацията. „Голи са без книги всички народи...“ – пише Константин-Кирил Философ в „Проглас към евангелието“. „Виждаме се голи и боси – ще се облечем“ – заявява Лазар на гръцкия наместник. „Словото божие е светлина за ума“, напомня великият предшественик. „Виждаме се в тъмно – ще запалим светилници“, добавя Талевият герой.
          Символният сблъсък между светлината и мрака подготвя почвата за разместване на социалните и историческите пластове. Съпротивата на консервативните среди в Преспа и на гръцките агенти е яростна, но перспективата е очертана и връщане назад няма.

 

II. „БАЙ ГАНЬО ЖУРНАЛИСТ“, АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА РОДНОТО
          Алеко Константинов публикува знаменитата си книга „Бай Ганьо“ през 1895 г. и тя изведнъж добива всенародна популярност, защото в нея българинът разпознава черти от националния си характер. Неслучайно подзаглавието гласи: „Невероятни разкази за един съвременен българин“. Ако през Възраждането се изгражда националният мит, намерил върховен израз в мисълта на Левски: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Чиста и свята република“, след Освобождението идеалът постепенно се пропуква, корозира и се стига до неговото пародиране, до национален контрамит. Най-яркият израз на тази тенденция е сборникът от хумористични разкази на Алеко Константинов. В „Бай Ганьо журналист“ е подложена на иронична и сатирична дисекция пошлата преса, която не изпълнява големите си обществени задачи, а служи единствено за разчистване на личните сметки на своите издатели. Родното е ценностно преобърнато, принизено (едно от възможните заглавия на байганьовския вестник е „България за нас“), националният идеал за единно отечество е поруган. Тази позиция – да осъжда злоупотребите в българския живот – превръща писателя в будна съвест на своето време.

          2. РОДНОТО И ЧУЖДОТО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ
          В този последен за произведението разказ Алеко Константинов довежда до нейния естествен завършек темата за невъзможния европеизъм на Бай Ганьо. Тя всъщност е поставена още в първото изречение на книгата: „Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец“. След подвизите му в чужбина и у нас, след арогантното списване на вестника сега идва заключението: „Европейци сме ний, ама все не сме дотам“. В прощаването си е героя повествователят декларира, че се е ръководил само от добри чувства при описването на неговите истории. Лошото е, че в поведението му той съзира „есенцията на печалната действителност“ у нас. Подобно на Дон Кихот, който във втората част от романа на Сервантес, излязла десет години след първата, в очите на хората чете истината за своята лудост, превърнала се в нарицателна, така и Бай Ганьо, смята авторът, трябва да прочете книгата за себе си и да се замисли. Каква великолепна податка за карикатурата на Бешков: „Бай Ганьо чете „Бай Ганьо“! Повествователят е разтревожен от повсеместното настъпление на героя във всички обществени сфери, което дава „свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат“. И той като поета Румен Леонидов би могъл да перифразира латинската поговорка „Дойдох, видях, победих“ в „Дойдох, видях, предупредих“ (от стихосбирката „И огънят си спомни за искрата“, 1982).

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА РОДНОТО И ЧУЖДОТО
          Ако „Железният светилник“ на Талев представя патриотичната идея в нейния апогей – действието се развива през 50-те и 60-те години на XIX век в Македония, то в „Бай Ганьо журналист“ позицията и мисленето на героите са други: „Трябва и ний да клъвнем по нещо... току-тъй на сухо патриотизъм – бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир“ – пита Бай Ганьо. Ценностната система на героите тук е тотално преобърната в сравнение с идеалите на Възраждането. Ако светлината в романа на Талев има за цел да отвори очите на народа за очевидните истини на духовното робство, то тук целта е да се затворят очите на народа за самата истина: „Тури си едно перде на очите... па псувай наляво и надясно“. Двете възможни заглавия на байганьовския вестник влизат в междутекстов диалог с романа на Талев. Едното – „България за нас“, напомня движението в Преспа за национално самоосъзнаване в името на колективното благо на народа. В „Бай Ганьо журналист“ то е в името на личния интерес. Другото – „Народно величие“, напомня заглавието на третата част от „Железният светилник“ – „Народ се пробужда“. Но в романа на Талев народът наистина се пробужда от вековния сън на робството, а тук „величието“ на народа е само маска, зад която се крие користният личен интерес.

III. „БАЛКАНСКИ СИНДРОМ“, СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ

          1. ТВОРБАТА, ВРЕМЕТО, В КОЕТО Е СЪЗДАДЕНА, И ТЕМАТА ЗА РОДНОТО
          Комедията на Стратиев е поставена на сцена през май 1987 г., когато съветският лидер Михаил Горбачов инициира в своята страна и в държавите от социалистическия блок така нареченото преустройство на Системата. В български условия обаче то се възприема и провежда проформа, лицемерно, тъй като, ако се проведе истински, по същество, би накърнило интересите на управляващата властова номенклатура (списък от несменяеми ръководни кадри). Иронията се ражда от разминаването между думите и делата на управляващите, както и от разминаванията в разбиранията за преустройството на управляваните. В духа на езоповския си език драматургът е озаглавил пиесата „Балкански синдром“- хем леко да отвлече вниманието на управляващите, хем да й придаде базисни регионални характеристики. Така той ни препраща и към „балканеца“ Бай Ганьо, и към балканщината като нравствен синдром в ценностните разбирания за европейското.

          2. РОДНОТО И ЧУЖДОТО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ПОВЕСТВОВАТЕЛЯ
          Подобно на „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов, и в „Балкански синдром“ на Станислав Стратиев чуждото е криворазбрано, иронично преобърнато и лишено от истинския си смисъл. Повествователят вижда лицемерието на управляващите, които използват тактиката на „снишаването“ (по думите на самия Тодор Живков), докато отмине историческата буря на преустройството на обществения живот. В изказването на математика, Първия мъж, се нанизва абсурдна взаимозависимост при преустройването на отделните сектори на икономиката, докато накрая се разбира, че не е възможно нито цялостното преустройство на системата, нито частичното преустройство. Оказва се, че отгоре може да се дават само заповеди как да се действа, кой да бъде уволнен или назначен, без да се търси обратна връзка. Призивът „Питай по-нагоре“ не води до нищо друго освен до... недостиг на кислород... Онези отдолу са объркани от противоречивите сигнали, които им се дават, и затова всеки разбира преустройството посвоему. Бялата врана го разбира като възможност да нарушиш закона, като минеш на червено или като говориш с ватмана. Кумът го разбира като всепозволеност – да можеш да направиш сватба в театър. Човекът от Бели Искър го разбира като слизане на изкуството при народа и поставяне на чушките и доматите редом с произведенията на изящната словесност.
          В крайна сметка действителността вече трийсет години опровергава всяка възможност да се изобразят „светли характери, благородни страсти, възвишени помисли“. Животът в България предлага по-вече теми за скръб, отколкото за смях. Казано метафорично „балкански синдроми“. Оттук до Вазовото „нека бъде сатирата“ (от разказа „Кардашев на лов“) крачката е само една.

          3. ТВОРБАТА В ДИАЛОГ ЗА РОДНОТО И ЧУЖДОТО
          В пиесата на Стратиев позоваванията на българската класика са изключително много. На преден план се открояват позоваванията на Славейков, по-специално на стихотворението „Не пей ми се“ (1870), съзнателно приписани на Вазов, за да се подсили комичният ефект. Репликата на Втория мъж: „Вие нас на маймуни ни обърнахте“, е скрит цитат, реплика на Бай Ганьо от разказа „Бай Ганьо се върна от Европа“. След като за пореден път се зачудил какъв политически вятър ще повее и кой ще вземе властта, уморен да играе ролята на ветропоказател, Бай Ганьо ядосано зачерква собствената си дописка и написва искрено: „На маймуни ни обърнахте, да ви земе дявол, с маскари...“ Очевидно героят на Алеко обвинява управляващите, че променят правилата на играта, но греши.
         Байганьовщината не е политическа система, която се насажда отгоре, байганьовщината е манталитет, който идва отдолу – от народните низини. Затова и по-горе по-сочената реплика на Втория мъж пренася проблема за байганьовщината в епохата на мнимото социалистическо преустройство. Че управляващите симулират промяна, е ясно, но и сред управляваните се събуждат познатите български синдроми... Финалният монолог на Директора, в който между другото се казва: „Със смях на лицето и със сълзи в сърцето се срещаме ние с нашите герои и борим се с тях, доколкото можем“, препраща към стихотворението „Вяра“ на Никола Вапцаров:
               С живота под вежди 
               се гледаме строго 
               и боря се с него, 
               доколкото мога.

          В тази творба героят лети с пробна машина в небето и разширява територията на човешкото съществуване. В „Балкански синдром“ извънземните идват тук, на Земята, на Балканите, за да видят примитивизма на съществуването. В първия случай – при Вапцаров, светът се променя с бързи темпове. Във втория случай само се имитира промяна, но това не води до нищо... През 90-те години на XX век, малко след голямата истинска обществена промяна у нас, нашумя песента на певицата Тони Димитрова „Балкански синдром“ по текст на поетесата Маргарита Петкова. По всяка вероятност тя е вдъхновена от едноименната пиеса на Стратиев. Казаното в нея дописва литературния текст, нещо повече – духовито го обобщава:
               Живеем юнашки живот сиромашки 
               по някакъв странен, неписан закон.
               Един да си пие, а друг да му плаща, 
               какво да се прави – балкански синдром.

@bgmateriali.com

Изтеглиsave