„Братя мои, бедни мои братя“: четири анализа на цикъла „Зимни вечери“ от Христо Смирненски

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ   СЪДБАТА НА ОНЕПРАВДАНИТЕ В СВЕТА НА ЗЛОТО И НА НЕСПРАВЕДЛИВОСТТА

Поетичният цикъл „Зимни вече­ри", считан с основание от литера­турната критика за поема, е въз­действаща лирична творба, насите­на с много болка и съчувствие, със страдание и зов за човешка милост. Изградена основно върху лични възприятия и върху съпричастността на твореца, тази поетична импресия изразява онова, което преживява и съпреживява самият той. Съд­бата на лирическите персонажи в нея е пряко зави­сима от последиците, от социалното устройство и от живота в големия град. Той носи в себе си очебийния контраст между бля­съка и нищетата, затова във визията на поета е трайно белязан от знака на злото и несправедли­востта.

В поемата „Зимни вече­ри" ясно се открояват  картините на живота в  крайните градски квартали -един свят, сравним са­мо с ада! Поради ниския си социален статус в него са заставени да живеят хиляди хора без сигурна работа, хляб и дом. На тях градът предлага само своето жес­токо и безчувствено към мъката им лице. То се откроява като изречена присъда - без наличие на вина у набе­дените виновни, но и без право на обжалване. В първа част на поема­та, на основата на очебийните без­надеждност и безперспективност, контурите на урбанистичния пейзаж се отличават с особено излъчване. Възприятията от поетичния рису­нък подчертават безжизнеността на всеки детайл в тази импресионис­тична картина. С метафората „чер­на гробница" лирическият Аз ни на­сочва към присъствието на зловеща­та сянка на смъртта в този свят, чиито очертания са сякаш иреални, призрачни и трайно белязани от скръбта. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват върху определението „черна гробница" и безотказно внуша­ват невъзможността да се забеле­жи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи", оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен. Няма и не може да има някаква хармония, нежност или топлина.

Образът на луната - един характе­рен за символистите поетичен обект, също е обрисуван със знака на скръбта въпреки определението „мла­да". Очертанията на мъглата с „без­плътните и мрежи" допълва тази означеност. Неусетно читателят започва да възприема пейзажа на зимна­та вечер като аналог на живота в „смълчаните хижи", трайно приютили „вечната бедност и грижа". Атмосфе­рата се допълва от символно натоварената метафора „море от непрогледна мъгла". Градският облик е изгра­ден от отделни детайли, безпогреш­но характеризиращи мизерията като антипод на смисленото и достойно човешко съществуване. Драматиз­мът на ситуацията в бедното предградие е после­дица от социалната при­надлежност на човека, ли­шен от естественото право на труд и възможност   за препитание. Определението „безхлебен" е точен израз на печалния ре­зултат от несполуката в живота на един социален аутсайдер, какъвто в слу­чая е бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящо­то се всекидневие („мъка без край"), той достига до мисълта, че животът му е „непотребен". Пренесена в семейството, тази соци­ална безперспективност се  превръща в човешка трагедия, чиито жертви са  децата и майката. В този дом липсват уютът и топ­лината, а градът не само че не дава закрила на соци­ално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота. Стра­данието, жестокостта и вечната безпомощност са основните моти­ви в житейската драма, разиграва­ща се в бедната къщурка:

 Децата пищят и се молят,

 а вънка, привела глава

 сред своята скръб и неволя

 жена проридава едва.

Дори тогава, когато се трудят, хората от социалните низини живеят щастливо. Ковачите още „по тъмно коват", въртят неуморно и сръчно тежките чукове, но в движе­нията и даже в песента им липсва естествената радост и удовлетво­рение от напрегнатия труд. Худо­жествените детайли съдържат алюзия за скрита мъка и страдание: „пла­мък разкъсан и блед", „стрехата опушена", „змийки от лед". Дори мета­фората „златни сълзи" не носи посла­ние за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъж­ната участ на хората на черния труд. Богатата гама от цветове в присъщия за Смирненски постсимволистичен стил е нюансирана като тревожно напрегнат фон за дейст­вията и състоянието на лирически­те персонажи.

По един естествен начин лиричес­кият Аз отново насочва поглед на­вън към вечерния здрач, притиснал в тягостната си прегръдка смълчани­те хижи. Доминантният образ на мъг­лата е въведен като символ и знак в лирическото пространство на творбата. Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъгла­та е неизменно и неотлъчно:

 А вън мъглата гъста тегне,

 влачи своя плащ злокобно сив...

 (...)

И в мъглата жълто-пепелява,

 в нейното зловещо празненство,

 броди тежко, неспокойно плава

 някакво задгробно същество.

Тя превръща реалността в призрач­на иреалност, в която сякаш бавно се разтапят силуетите на старика и детето, без път и без цел. Съвсем ес­тествено лирическият Аз се слива с персонажите в творбата и думите му зазвучават като изблик на зов за човешка милост. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отре­ден за социално слабите хора, за оне­зи, които са притиснати от жесто­костта на света, част от който са и самите те. Към тях лирическият Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена човешка близост, изра­зени явно и открито чрез емоционал­но наситения изказ:

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла...

Всяко връщане към пейзажа пред­поставя мотива за едно страдание без начало и без край. Урбанистични­ят пейзаж не носи чистото излъчва­не на природната свежест, нито пък светлина и жизнерадост. В него се наслояват тъмните тонове на сивото

- „плащ злокобно сив", който мъглата „влачи", и черното - „завесите от че­рен мрак". Всеки щрих от картината недвусмислено изгражда облика на града с неговото жестоко лице, чуж­до на всяко човешко милосърдие. Ден след ден той отнема жизнените сили и погубва надеждите на приютилите се в неговите предградия страдалци. Неслучайно използваният контраст в колорита смислово е насочен към от­немането на светлината и красота­та:

В уморения мрак

                                         като копия златни пламтят

                                        светлини

и се губят по белия сняг.

 Всичко се поглъща от хаоса {„стру­ят се без ред"), от скръбта и от смра­зяващия студ. Сякаш единствената възможна светлина е тази на свещи­те, запалени край ковчега на младо­то момиче. Смъртта е властна гос­подарка над безпомощните срещу нея обитатели на бедните хижи. Без­човечната мизерия белязва жертви­те със знака на смъртта. Тя не е по­щадила младия живот и плачът на майката е може би единственият протест срещу безконечното зло. Молитвата със словата, отправена към Бога, е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се пре­топява в небитието - така, както изчезват ледените цветя, докосна­ти от целувката на „свещите блед­ни", както старецът и детето до не­го „в хаоса намръщен/ бавно, бавно се разтапят..."

Метафоричният образ на мъглата неизменно присъства в почти всички моменти, ситуирани в лирическата импресия. Тя прониква и обсебва къ­щи и хора, поглъща ги и сякаш управ­лява живота им по свои закони. В та­зи част на града мъглата е само потискащ декор, особено когато е съ­юзена с мрака и със зимния мраз. Сред този декор човешките същества на­подобяват участници в театър на сенките, безплътни и безжизнени.

В последната част на поемата на Смирненски персонажи са бедните деца от крайния квартал. Към тях поетът винаги се отнася с явно и го­рещо съчувствие. Те са най-невинни­те жертви на един жесток и дехуманизиран свят. Социалното унижение

е присъда, която много отрано сла­га тежък отпеча­тък върху тях - осъдени единствено заради факта, че са се родили бедни. Алюзията за живота-затвор възник­ва с отбелязването му като реално присъстващ детайл в текста („над затвора двете звезди") в близост до мястото, където спират да починат двете деца. Тяхната участ („чувалчета снели на гръб", „стоят и треперят") звучи като тежък упрек срещу социалното устройство на света, чийто умален образ е градът. Скръбта в очите на децата е красноречиво до­казателство за незаслуженото им страдание. Както в стихотворени­ето „Братчетата на Гаврош", та­ка и тук индиректно звучи обвинение към безмилостно чуждото лице на гра­да. В поемата „Зимни вечери" този мотив е наситен плътно с тъга и с усещане за обреченост на всички чис­ти пориви, мечти и стремежи, въп­лътени в образа на снежинките - „ся­каш потрошена слюда". Контрастът бяло-черно засилва художественото внушение на поетичния рисунък:

 А бликат снежинки сребристи

 прелитат, блестят кат кристал,

 поронват се бели и чисти

 и в локвите стават на кал.

 Движението в пространството на града е осмислено като демонстра­ция на протест срещу неговите со­циални язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социално онеправданите. Неслучайно Смирнен­ски повтаря и в края на поемата си мотива за „вечната бедност и грижа", които „гледат през мътни стъкла". Со­циалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи", където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди". Градът е персонифициран предим­но като присъствие на социалната неравнопоставеност, като жесток бездушен съдия, безкомпромисен към онези, които все още не могат да му се противопоставят и приемат при­мирено своята участ. В лирическата поема-импресия „Зимни вечери" до­минират чувствата на тъга и неизп-лакана болка в душата на унижените и оскърбените жертви на безмилос­тния към тях град.

 

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”  МРАЧНА ПРИКАЗКА ЗА ЕДИН ОТ КРЪГОВЕТЕ НА СОЦИАЛНИЯ АД

На прага на две художествени епохи в развитието на българската литература, ко­гато символистичната поезия вече не е в състояние да удовлетвори търсенията на човека, поставен в едно напрегнато и уби­ващо индивидуалността му време, сим­волът все повече губи своята смислопораждаща сила. Конкретната историческа действителност налага по-реалистично вглеждане в човека и в това, което го зао­бикаля. Именно в преломното в общест­вен и в естетически аспект време след Пър­вата световна война се появява творчеството на Христо Смирненски. Използвай­ки най-рационално елементи от символистичната поетика, той утвърждава едно но­во модерно мислене, виждащо общността като основна движеща сила на промя­ната. Неговата поезия е адекватен израз на социалните неправди, последвани от стихийната и опожаряваща революцион­на идея за съграждане на един по-човечен и по-справедлив свят. Погледът на творе­ца към реалния свят и художественото му отражение в поезията са завладени от уто­пичната представа за едно бленувано хар­монично битие. Във визията на Смирнен­ски то би могло да бъде постигнато един­ствено чрез революцията на масите. В съ­щото време младият поет, подобно на хи­лядите свои бедни и изстрадали събратя, е потресен от отчайващата действител­ност, от обезличаването и погубването на човека сред пустотата на враждебния към него град, изпълнен със социални проти­воречия. Човекът като жертва на града в поезията на Смирненски е своеобразно продължение на мотива за обезличаващия град, познат ни от стиховете на Димчо Дебелянов. При Смирненски обаче внуше­нията в тази насока придобиват много по-конкретни, реалистични измерения. В сти­хотворенията си „Цветарка", „Уличната жена", „Братчетата на Гаврош", „Стари­ят музикант" той създава покъртителни картини на човешкото страдание. Прена­сяйки мотиви и образи от тези творби, по­етът създава едно от най-мрачните худо­жествени описания на последиците от со­циалното зло - поемата си „Зимни вече­ри".

Със своята многопластовост на внуше­нията, обединяващи в едно детайли от конкретната социална действителност с по-обобщената универсално-човешка проблематика, тази творба е вярна и разтърсваща художествена интерпретация на жестока­та реалност. Много са ужасяващите прояв­ления на социалната мизерия, но чрез ней­ните жертви - изстрадалите обитатели на бедните предградия в големия град, Смир­ненски успява да им придаде изключител­но експресивна художествена плътност.

Още на паратекстово равнище творбата загатва основните смислови значения. Словосъчетанието „зимни вечери" носи усеща­нето за песимизъм и безотказно внушава на читателя драматизма, облъхващ целия лирически цикъл. Зимата символизира за­мирането на природата, смъртта - вледе-няването, а вечерта се асоциира с края на човешкия живот. Това тъмно диаболично начало е подчертано още в първия стих на поемата. Сравнението на града с „черна гробница" подсказва отчаянието, пустота­та и безизходицата, владеещи в това мрач­но и потискащо пространство. Природна­та картина напълно съответства на описа­ните в следващите части на поемата човеш­ки съдби. Призрачна образност на потис­кащия пейзаж придават звуковите {„отек­ват", „хрупка", „вопъл") и цветовите („чер­на", „жълти") детайли:       

 Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

тъпо стъпките отекват надалече

 и в тъмата се топят.

 Смразяващата действителност носи усе­щането за липса на какъвто и да било жи­вот или човешко присъствие. Градът-гробница е сякаш обитаван единствено от без­плътни призраци -сенки на изстрадалите и изнемогващи в мизерията човешки ду­ши. Незнайният път на младата луна е смислово продължен в следващите кар­тини на общото за бедните обитатели стра­дание, достигащо до най-трагичните про­явления на социалната неправда. По сво­ята структура и семантична натовареност първата част на поемата е уводна. Тя събира и обединява детайли от останалите части на творбата, предначертава разви­тието на художественото действие до мо­мента, когато то достига до тотална разру­ха на хармонията в човешкото битие.

Поемата е изградена под формата на своеобразен поетичен репортаж, в който лирическият говорител не само е безприс­трастен свидетел на множеството прояв­ления на социалната мизерия, а един от страдалците, за които пише. Това проли­чава съвсем явно във възклицанието: „Братя мои, бедни мои братя", в употребата на глаголите от първо лице, единствено чис­ло: „Вървя край смълчаните хижи", които засилват представата за достоверност и дори автобиографичност на лирическия изказ, споделящ страданията на бедните, онеправдани хора:

                                             Братя мои, бедни мои братя-

пленници на орис вечна, зла-

ледно тегне и души мъглата-

на живота сивата мъгла...

Житейската трагедия на пияния баща във втората част е допълнително подсилена от контраста между сивото му, безцелно съществуване и „неземните сребристи цве­тя", които зимата е начертала с „ледния си дъх" по стъклата на неговата бедна къщица. Пиянството му е горчив изблик на невъз­можността да води пълноценен живот, на своеобразен начин за бягство от суровата, убиваща всеки жизнен порив реалност. И той, както и другите образи в поемата „Зим­ни вечери", живеят в омагьосания кръг на своята обреченост. Разколебан е самият смисъл на човешкото съществуване - „жи­вот непотребен", което неизменно поставя въпросите за неспособността човек да се справи със заобикалящото го зло, за безизходицата, в която е поставен. Детайли­те от битовия реалистичен свят („завесата мръсна продрана", „стаята") засилват дра­матизма на обезсмисления човешки живот:

Завесата мръсна, продрана,

 и едър мъглив силует

 размахва ръцете в закана,

 от помисли странни обзет.

 Чрез плавен преход третата част визуа­лизира човешката мъка, представена чрез символиката на плача, на зимния сън и на „скрита тъга". Динамиката в художест­вения сюжет, предадена чрез образите на старите цигани, не контрастира на опус­тялото откъм радост човешко битие. Нап­ротив-присъствието на циганите, внуша­ващо на пръв поглед веселост и виталност, тук е натоварено с представата за вечната борба за оцеляване, която убива всеки жизнен дух и всеки порив за промяна. Те сякаш не въртят сечивата си, за да изкарат само своя хляб, но и за да изковат една по-добра съдба, убягвала им в дотогавашния живот:           Синкави, жълти и алени

 снопчета пламък трептят,

 в огнен отблясък запалени,

черни ковачи коват.

Цветовите характеристики от следваща­та картина, когато слепият старец и детето се завръщат от просия, са съвсем различ­ни. В нея преобладават багри като „злокобно сив", „черен мрак", „жълтопепелява", потвърждаващи пагубната затвореност и демоничност на пространството. То сякаш е наситено със смърт, а неговите обитате­ли са „незнайни силуети", лишени от плът, от индивидуалност и „потопени в хаоса намръщен", в който бавно се разтапят. В този мрачен и погубващ свят човекът е ли­шен от сакралните си духовни опори. Ми­зерията му отнема правото да живее -той дори не присъства, а само се „разтапя" в „на живота сивата мъгла". Самозагубването в безкрайното страдание градира в опи­санието на мъртвото момиче и на плаче­щата „старуха" в шестата част на поема­та. Тя показва може би в най-покъртител­ния му вид разрушаването на микрокос­моса на човека, загубил всяка искрица на­дежда за установяване на ред и хармония в личното му пространство. Смъртта от­нася не само живота на девойката, чието лице лирическият Аз вижда в „дъсченото, черно ложе"на ковчега, но и живота на стотици други нейни посестрими. Затова та­зи част от поемата завършва с един обоб­щаващ символно-метафоричен образ, ви­зиращ множеството погубени човешки съдби:

В прозореца свещите бледни

 целуват ледени цветя

 и в свойта кратка красота

цветята се топят безследно...

 Както е невъзможно човешкото пълно­ценно съществуване в условията на соци­алната мизерия, така става и невъзможно съществуването на красотата в един свят без духовност и без светлина. Последната част от цикъла затваря кръга на човешките страдания в тяхната всевечна цикличност: „ И пак край смълчаните хижи..." Кулмина­цията на човешките нещастия е изразена чрез скръбта в детските очи. Децата - най-светлото и чисто творение на този свят, са обречени на отчаяние, бедност и обезли­чаване в една действителност, в която кра­сотата, щастието и детската лъчезарност нямат място. В нея хората са „силуети", бродещи в мъглата на своето страдание, обречени да останат без бъдеще и без по­сока в живота. Разбитите човешки съдби, изгубили надеждата и възможността за по-добър живот, се самоунищожават сред мъртвилото на черния град и убиващата ги мизерия. Човекът в тази обстановка е лишен не само от инди­видуалност, но и от правото сам да твори битието си. Потискан от социалните неп­равди, той губи присъщия си порив за надмогване на страданието и му се подчиня­ва, превръщайки се в поредния „силует".

Поемата „Зимни вечери" е лишена от ти­пичния за Смирненски революционен ог­нен порив и е израз на едно много по-раз­лично, сякаш надраснало наивния оптими­зъм настроение. „Зимни вечери" е тъжна приказка за човешките страдания, причи­нени от бедността, за изгубените души, за разрушения свят на хиляди хора и за всев­ластната смърт; приказка, впечатляваща с реалните си и за жалост сякаш вечно актуални измерения, в които човешкият живот е видян единствено като низ от страдания и безнадеждност.

 

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ - „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ    ЧОВЕКЪТ В ПРИЗРАЧНИЯ ГРАД

Човешкото страдание е основен мо­тив в една от най-популярните творби на Христо Смирненски - цикъла „Зимни вечери". Тя носи и белезите на модер­ния тип поема, при която погледът на лирическия Аз към света свързва поре­дицата от отделно разказани сцени в един цялостен лироепически разказ. Ге­роят едновременно е и участник, и наб­людател, който се движи из привечерното градско пространство, преживя­вайки страданието на обитателите на не­говите бедни предградия като свое.

Сам изпитал мизерията и болката на бедността, поетът рисува потресаващи картини на човешка неволя, запечатва­щи се завинаги в съзнанието на читате­ля. Като филмова лента те преминават пред неговия поглед, еднакво тревож­ни по степента на изобразените в тях бедност, отчаяние и духовни терзания. Картините, образите и особено лирично-изповедните моменти в поемата вну­шават едно от най-открояващите се пос­лания в нея: страданието на бедните не се отличава по своята сила и убийствени последици от страданието на лиричес­кия Аз. Пустота, мрак и зловещи асоци­ации поражда у него скованият от студ и безразличие към бедните му обитате­ли град:

Като черна гробница и тая вечер

пуст и мрачен е градът;

 тъпо стъпките отекват надалече

 и в тъмата се топят.

Ключови думи са мракът и мъглата -черният цвят, който вещае смърт, и си­вият цвят на безнадеждността и отчая­нието. Очертал контурите на града-чудовище, лирическият Аз навлиза стъпка по стъпка във все по-многозначителни подробности, последователно преплитайки белезите на природния и градс­кия пейзаж: тополи и електрически жи­ци, малки хижи с мизерни стаички и го­ли стени, фенери и гаснещи свещи. Всич­ко е покрито с мъгла и мрак, които не­избежно смазват човека, задушават лич­ностното начало у него и обезсилват поривите му към доброто.

Сложните звукови съчетания, типични за Смирненски, придават своеобразна пленителност на неговата поетична реч, характерна за големите майстори на сло­вото. Музикално богатият стих, ориги­налните епитети и сравнения и символно-метафоричните образи допринасят за осъществяването на пълна хармония между съдържание и форма. Предчувствието за злото, което градът крие за най-бедните си жители, е предадено с пределна завършеност на стиха и с впе­чатляващо редуване на символното и конкретното изображение:

                                          Странни струни са изопнатите

                                                   жици,

 посребрени с тънък пух,

 и снегът, поръсен с бисерни

                                                        искрици,

           хрупка с вопъл зъл и глух.

След въвеждащата обща панорама на зимната вечер, превръщаща „в черна гробница" големия град, следват обри­суваните в низходяща градация картини на неговото социално дъно. Изображе­нието на конкретните човешки трагедии внушава мисълта, че страданието на нещастните обитатели на бедното предг­радие сякаш ги върти в един омагьосан кръг, от който те - поне за момента, ня­мат надежда да се освободят. Това стра­дание е породено преди всичко от вън­шни обстоятелства - от все по-задълбо­чаващите се социални противоречия, които отделният, самотен и смазан от мизерията, човек няма сили да отстрани:

Вървя край смълчаните хижи

 в море непрогледна мъгла

 и вечната бедност и грижа

 ме гледат през мътни стъкла.

 Една от първите картини, свидетелст­ваща за живота на жертвите на социал­ното зло, е завръщането на пияния, без­работен и „безхлебен баща" в неговата бедна хижа. Той има безброй причини да ругае непотребния си и мизерен жи­вот, но насилието над очакващите го с трепет жена и деца с нищо не може да му помогне. Напротив! Трагедията на цялото семейство се задълбочава още повече от писъците и молбите на глад­ните деца и от тяхната нещастна майка, която „проридава едва". Умело намере­ните художествени детайли подсказват, че тази сцена на насилие, отчаяние и бе­зизходица често се повтаря. Макар ли­рическият Аз да я наблюдава през мръс­ната и „продрана" завеса на прозорчето с мътни стъкла, става ясно, че нищо не е в състояние да разкъса истинската реал­на завеса на бедността, която задълго, ако ли не завинаги, откъсва тези хора от радостите на нормалния човешки жи­вот. Бащата „размахва ръцете в закана", но тя е все още неопределена, без кон­кретен социален адресат и затова се въз­приема само като един безсмислен, по­не за този момент, жест на протест:

 Завесата мръсна, продрана

 и едър мъглив силует

 размахва ръцете в закана,

 от помисли странни обзет.

Кадърът се сменя: в сънните улици звънват песните на циганите-ковачи, пропи­ти със „скрита тъга". Те търсят избавле­ние от бедността си в черния труд, но надали го намират, защото на техните песни приглася не друго, а една „цигул­ка разплакана". Звученето на тези някол­ко строфи, посветени на циганите-кова­чи, поразително напомня като стих, със­тояние на духа и музикалност един от­къс от Яворовата поема „Калиопа". Не­съмнено Смирненски успява да запази своя личен почерк и да наложи своя по­етически замисъл, но приликата - осо­бено в поетичния изказ, не може да не бъде почувствана. Читателят като че ли чува свистенето на пламтящото желязо под ударите на ковашките чукове. И до­като Яворов си служи с богата алитерация при изобразяването на ковачите в „Калиопа", то Смирненски не прибягва до звукоподражание в „Зимни вечери", защото акцентира много повече на мо­тива за страданието, криещо се зад ве­селите наглед звуци, родени от сблъсъка на чука и наковалнята. Неговият стих се лее звънлив и сякаш напевен, засилвай­ки впечатлението от контраста между мъртвилото на зимната нощ в крайния квартал и натежалата от скрита надеж­да песен, която дава сила на бедните ци­гани да продължат да въртят тежките си чукове:

Пламва стомана елмазена,

вие се, съска, пълзи –

с тежките чукове смазана,

 пръска тя златни сълзи.

 В следващата част от поемата деко­рът отново се сменя: в средата на по­редната бедна стаичка е положен ков­чег с мъртво младо момиче, а край не­го ридаят и нареждат „горестни слова" стара майка и дрипаво детенце. Още един човешки живот е „ изтлял" под бре­мето на смазващата мизерия и непосил­ния труд. Свършили са без време дните на едно красиво младо момиче, безпощадно рано покосено от всесилната смърт. Асоциацията с топящите се по заскреженото прозорче ледени цветя и със стопилата се младост на жертвата се налага от само себе си:

В прозореца свещите бледни

 целуват ледени цветя

 и в свойта кратка красота

цветята се топят безследно...

Мъглата и бедността шестват в поема­та като две родни сестри: едната - ви­дима, другата - невидима, но затова пък - убиваща безотказно. Те присъстват в поемата като своеобразни персонажи, насищайки посланието на поета с експ­ресивност и дълбок смисъл. Неслучайно мъглата се появява многократно и ви­наги нейната дреха е в различен отте­нък: „сива", „гъста", „бледосиня", „неп­рогледна", „жълтопепелява". Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана" и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лирически герой картините на страда­нието и нещастието, тя оставя неизле­чимия си отпечатък върху всичко и вър­ху всеки в призрачния нощен град. Да­ли това ще бъде слепият старец, който се връща от просия с натовареното до него дете, дали ще са други нещастни жертви - двете деца без детство, които треперят, опрели гръб до стълба с улич­ния фенер - няма значение! Техните си­луети бродят, мяркат се и се стопяват накрая в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо празненство". Чистите детски мечти и надежди за мъничко ра­дост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва. Най-чес­тата интерпретация на този великолеп­но намерен художествен детайл е, че покварата на големия град, подобно на калта, все някога ще унищожи детската им невинност и ще ги превърне в свои жертви:

А бликат снежинки сребристи,

 прелитат, блестят кат кристал,

проронват се бели и чисти

 и в локвите стават на кал.

Лирическият герой приема бедните обитатели на големия град като свои братя, защото сам е част от тях. В съ­щото време обаче той прекрасно раз­бира корените на общото зло. Може би това го прави „различен" от всички, чието нещастие споделя и превръща в безпощаден укор към равнодушния охолен свят. Повто­рението на обръщението „братя" в неговото послание, съ­четано с притежателното местоимение „мои", извисява още повече хуманизма и морала му на духовно богат човек. Ма­кар да не я заявява открито, тази него­ва съпричастност е продиктувана от ми­сълта за съпротива срещу безкрайно пов­тарящите се човешки трагедии, на кои­то едновременно е свидетел и потър­певш:

Братя мои, бедни мои братя –

пленници на орис вечна, зла –

ледно тегне и души мъглата –

на живота сивата мъгла...

 Нещо повече, Смирненски не само разпознава себе си като част от този свят, но и внушава на читателя необходимост­та от радикална промяна, която да из­веде жертвите на големия град от ни­щетата до стихията на борбата за един по-справедлив и по-достоен живот. Стра­данието, което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава тех­ните дни, им носи не само физическо унищожение, но и насилие над личност­ното начало у тях. Може би лишаване­то на хората от духовна опора и цен­ности е още по-страшно от мизерията, която ги убива!

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ  -  „ЗИМНИ ВЕЧЕРИ”

Със своето идейно-тематично и стилово своеобразие поезията на Христо Смирненски влива нова струя в развитието на бъл­гарската литература. Тя отговаря на потреб­ностите на своето време - годините след Първата световна война, когато се раздвиж­ват социалните пластове у нас и по цял свят.

Смирненски е един от първите урбанис­тични поети в нашата литература. Именно градът е онази социално-битова сцена, на която се разиграват различните случки в по­емата „Зимни вечери". Каменният град е сравнен с „гробница". Той е враждебен, мрачен, пуст, застинал в тишината и безна­деждността на сивата мъгла. Неговите сгра­ди са персонифицирани като страшни, ги­гантски живи същества, които гледат „злове­що" с „жълти стъклени очи", а тополата е превърната в призрак. Човешкото присъст­вие не стопля атмосферата на потиснатост, страх и заплаха, която цари наоколо, а ся­каш още повече увеличава напрежението. Стъпките отекват и се стопяват в тъмата са­мотно и отчуждено, а пък снегът под тях „хрупка с вопъл зъл и глух".

Изпитал бедността на собствения си гръб и сам дете на крайните градски квартали, Смирненски има особено отношение към тях. Той не се страхува да надникне в „зим­ните вечери" на хората от социалното дъно. В „смълчаните хижи", зад „мътните стък­ла", сред голите стени и продраните завеси цари „бедност и грижа", мизерия и отчая­ние, породени от „безхлебието на бащата". „Безхлебие", което деформира неговото съз­нание и го тласка да излее своя гняв, озлобление и безсилие пред смазващия го живот върху жена си и децата си. Писъкът на деца­та и плачът на жената, която, омаломощена от болката, „проридава едва", очертават кръ­га на семейната трагедия, породена от со­циалния конфликт. Причините за страдани­ето все още не са осъзнати от героите, ма­кар че бащата вече е „от помисли странни обзет" и „размахва ръце в закана". Съчувст­вието на поета към страдащото семейство се връща като ехо към тях заедно със звъна на „цигулката разплакана" и с тъжните пес­ни на циганите-ковачи.

В ярък контраст с картината, пресъздава­ща съдбата на нещастното семейство, е следващата, в която под ударите на чуковете в силните ковашки ръце блика живот и пламък: в началото „разкъсан и блед", за да се развие и разгори миг след това в мощен огън от „жълти и алени снопчета ". Богатството на цветовата символика усилва още повече интензивността на победното чувство заедно със звъна на ритмичните удари на тежките чукове, които сякаш смазват стоманата -символ на злото. Тя „съска, пълзи", но побе­дена отстъпва, пръскайки наоколо „златни сълзи". Безпомощни пред силата на човеш­кия дух са и тънките „змийки от лед". Мета­фората на победената „стомана елмазена" от „черните ковачи" в „огнен блясък запале­ни", е символ не на заканата, а на настъпва­щите разгорели се пламъци на социалното недоволство, което ще помете злото, хвър­лило в отчаяние хората от социалните низи­ни.

В противовес на тази метафорично пре­дадена борба между доброто и злото, в след­ващата част от поемата отново централно място ще заеме глухата, безжизнена статичност на „гъстата мъгла", поемаща отново ролята на главен „герой". Мъглата като метафора-символ на безпросветното мъчени­ческо съществуване на границата на живота и смъртта, която присъства в цялата поема, е пресъздадена в една емоционално смис­лова градация, сменяйки съответно три пъ­ти своята цветова гама. Веднъж тя тегне със своя „злокобно-сив плащ", втори път е пред­ставена като „жьлто-пепелява", навявайки алюзия за смъртта със своето „зловещо праз­ненство". И трети път, вече на равнището на една кулминация, „на живота сивата мъгла"е хванала като в клещи хората, превръ­щайки ги в свои пленници на зла орис, коя­то „ледно тегне" над тях и ги „души".

Смело можем да кажем, че в тази поема най-ярко се разкрива художественият маниер на Смирненски да прави своите поетични обоб­щения чрез символи-обобщения.

На фона на „завесата от черен мрак"' хо­рата се появяват и чезнат като призрачни „незнайни силуети". Такова „задгробно приз­рачно същество"е силуетът на „слепия ста­рик", придружен от детето, преди сенките им отново да се разтопят в мъглата. Призрачността и демоничността, които лъхат от тези иначе трогателни фигури, изкристали­зират в следващата част на по-друго ниво. Това е смъртта на девойката, пресъздадена с покъртителния детайл за „моминското ли­це в ковчега", със синекдохата „жълти скръс­тени ръце", с „бледножълти петна", с „плача на жената"... Отново улавяме почти недоловимия повей на топло съчувствие от стра­на на поета, изразено с художествения пох­ват на образния паралелизъм. Неповтори­ма нежност се усеща в целувката на свещи­те по заскрежените стъкла, които стопяват ледените цветя в тяхната „кратка красота", както смъртта е стопила краткия момински живот...

Неслучайно Смирненски оставя образи­те на двете деца на града накрая, в последната част на поемата, за да послужат за по­анта. Няма по-силно страдание от страда­нието на невинните деца, както и няма по-категорично обвинение срещу несправед­ливостта и жестокостта, на които те са под­хвърлени от социално поляризираното об­щество. Децата, бъдещето на една нация, са изхвърлени вън от параметрите на общес­твото и са захвърлени някъде на дъното му. Детски невинното им съзнание не може да схване още логиката на проявената към тях социална несправедливост. В „четящата се в очите им скръб" обаче, в треперещите от студ телца, когато снемат за отдих чувалчетата от гърба си, се долавя не само мъка­та, с която трябва да изкарат кората хляб, но и тъгата, заради едно детство без смях и иг­ри, така необходими, за да израснат здрави и жизнени. И все пак, не всичко е попарено и прекършено в техните души. Те са все още отворени за красотата и игривостта, което ги кара да се наслаждават на чудно въртя­щите се край тях снежинки. От една страна, те улавят тази красота в „някаква смътна по­чуда", свикнали само с мъката в безрадост­ното си детство. От друга страна, поетът от­ново, чрез похвата на образния паралели­зъм, ни внушава, че нежността и чистотата на душите им е сходна с тази на снежинки­те. И както белите „снежинки сребристи"^ па­дат „ в локвите и стават кал ", така се налага и алюзията, че същата съдба на безрадост­ното принизяване на човешкото съществу­ване в социалните низини ще сполети и де­цата.

Позицията на лирическия герой е позиция на състраданието, която обгръща емоцио­нално героите от целия цикъл. Нещо повече, той сам е един от тях, защото не само е поз­нал мизерията в собствения си живот, но и защото твърде рано е посетен от възпятата от него Жълта гостенка. Затова се обръща към всички унизени и онеправдани с обръщени­ето „Братя мои". Той го прави не само пора­ди личната си съпричастност към тях, но и с чувството за колективно социално братство на хората, споделящи еднаква жестока и тра­гична участ. Лирическият герой живее с на­деждата, че хората в това колективно братст­во ще се сплотят и заедно ще се борят за един социален порядък, който ще бъде ед­накво справедлив за всички, в който няма да има унизени и оскърбени, няма да има де­персонализация на личността.

И все пак, да се откаже човек от принци­пите на социалната справедливост, на лю­бовта към човека е равносилно на отказ от своето собствено достойнство, от своята човешка същност!