Джендо, овчарчето, което става летописец на въстанието: личността на разказвача в „Записки по българските въстания“, разработка на матуритетна тема

Овчарче от Медвен, което по-късно подписва „Записки по българските въстания“ и заема председателското място в Народното събрание: този текст проследява пътя между двете точки и показва какво стои зад него. Първата част е стегната хронология на живота: годините в църковното училище, овчарството и шивашкото чиракуване, участието в Старозагорското и в Априлското въстание, затворът след погрома, съдийските и чиновническите служби, ролята му при Съединението и депутатските години. Следва преглед на публицистиката: първите фейлетони и статии, вестниците, които редактира и на които сътрудничи, идейните влияния върху него и обратът в политическите му позиции след 1885 г. Обяснено е и какво отличава перото му, срещу кого воюва и защо тонът му често стига до памфлетна острота. Отделен акцент е литературнокритическата му дейност, разбирането му за задачите на литературата и редакторската работа около съчиненията на Каравелов и Ботев. Най-обширната част е посветена на „Записки по българските въстания“: как замисълът надхвърля личния спомен, как е изградена нетрадиционната композиция, кои слоеве и лица населяват книгата, каква е ролята на самия автор като главен герой и в какво се състои жанровата ѝ уникалност. Разгледани са и биографиите на Левски и Ботев, както и книгата за четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Текстът е подходящ за представяне на автора преди урок върху „Записките“, за характеристика на творчеството му, за реферат или устен отговор и за подготовка по темата за мемоарно-документалната проза.

Прочит на „Записки по българските въстания“, който тръгва не от сюжета на въстанието, а от въпроса защо Захари Стоянов изобщо сяда да пише в години, когато въодушевлението от свободата вече е отминало. Първата част очертава обстановката: разпадането на старите форми на обществен живот, появата на прагматичния човек, за когото личният интерес е мярка за всичко, и сблъсъкът между истинските поборници за свобода и поборниците за онова, което летописецът нарича „гечинмека“. Оттук разработката минава към понятието национален идеал и към ролята на пантеона. Обяснено е защо пантеонът не е сбирка от велики сенки, пред които се изпълняват ритуали, а действен нравствен ориентир на общността, и защо паметта и почитта са ключови думи за всеки национален идеал. Следващият раздел разглежда предисловието на книгата и жлъчните образи на чужденците пътеписци: какво според Захари Стоянов крадат те освен пари и защо повърхностният наблюдател се оказва опасен за историческото самосъзнание на един народ. Централно място заема въпросът, който тревожи самите „Записки“: кой е истинският български човек, този от кървавото празненство на въстанието или политическият шарлатанин на делника. Върху него е формулирана и водещата теза на интерпретацията. Финалната част съпоставя книгата с „Епопея на забравените“ и защитава разбирането, че въпреки разочарованията това не е песимистична книга. Текстът е подходящ за подготовка на интерпретативно съчинение, за държавен зрелостен изпит и за час, в който се говори за паметта, за пантеона и за мемоара като жанр.

Вазовият свят е наречен „живата история“ на Отечеството, а „Под игото“ е книгата, в която тази история е разказана не чрез философската мъдрост на събитията, а чрез интимните същности на народния живот. Анализът проследява романа като енциклопедия на българското съществуване в един труден период и се спира върху философското разбиране на своя автор: как поробителят провокира физическата, нравствената и духовната същност на българина в първите глави и какво се оказва съхранено в душата му. Отделено е място на трудното решение на чорбаджи Марко, който пет века е учен да пази рода си от унищожение, а само за година трябва да свикне с мисълта да жертва децата си. Показано е защо Бойчо Огнянов е и композиционен ключ към творбата: движейки се в сравнително малко пространство, този странстващ рицар на духа въвежда читателя в бита на еснафи, селяни и духовенство. Проследена е и преоценката на нравствените категории, която времето налага, при която безчестието, милостта, отмъщението и любовта получават ново съдържание в думите на самите герои. Финалната част стига до върха, до който израства българинът в главите „Представлението“ и „Пиянството на един народ“. Анализ с цитати за подготовка по романа и за съчинение върху народопсихологията у Вазов.

Замисълът на Вазов да се върне към още неугасналата жарава на спомените е отправната точка на този прочит: романът е разгледан не толкова като разказ за Априлското въстание, колкото като история на нравственото израстване на българина. В началото е обяснено защо „Под игото“ се откроява като първата национална епопея в българската литература и коя е творческата задача, която авторът си поставя, проследявайки промяната във всички слоеве на възрожденското общество. Оттам изложението минава към жанровите изисквания на епопеята и към умението на Вазов да типизира и същевременно да индивидуализира десетки герои, така че и второстепенните да се запомнят с нещо свое. Отделено е място на картините от материалния и духовния бит, които доизграждат колективния портрет, включително на епизоди, които на пръв поглед не движат сюжета, но дават представа за настроенията на мнозинството. Същинската част подрежда конфликтите в романа по идеен, а не по социален критерий и показва защо патриотичното чувство се превръща в пробен камък за оценката на всеки герой. Самостоятелен акцент е поставен върху вътрешните конфликти и върху неизживяната робска психика, разчетена през поведението на един второстепенен герой при подписването на комитетския протокол. Следва разглеждане на образа на водача: Бойчо Огнянов като художествена реализация на Вазовия идеал и доктор Соколов, който в никакъв случай не е негова сянка. Финалната част проследява как страхът отстъпва на годишния изпит, на театралното представление и в главата „Пиянството на един народ“, както и какъв прелом преживява чорбаджи Марко. Разработката е подходяща за подготовка по темата за духовния портрет на българина, за характеристики на героите и за съчинения върху романа епопея.

Обзорна разработка върху онази половина от Вазовото творчество, в която погледът на „Патриарха“ е обърнат не към славното минало, а към нравите на България в самия край на деветнадесети век. Началото изяснява двуплановия строеж на централния Вазов образ, Родината, и разграничава двата подхода към изобличението: индиректния, при който култът към миналото се превръща в морален коректив на настоящето, и директния, върху който стъпват сборниците „Драски и шарки“ и „Видяно и чуто“, както и сатиричната поезия. Следва раздел за поетиката на разказите: защо Вазов държи на достоверността, как мемоарното и художественото се преплитат в тях, каква е двойната роля на разказвача и по какво героите му се различават от героите на Елин Пелин и на Йовков. Същинската част подрежда персонажите в три групи и всяка е разгледана през конкретни творби. Първо са архетипните и маргинални образи, единствени носители на възрожденския морал: тук са проследени „Дядо Йоцо гледа“ и особената организация на художественото време в него, „Една българка“, „Иде ли?“, „Вълко на война“, „Павле Фертигът“ и оксиморонното заглавие „Тъмен герой“. Втората група са социалните жертви, при които най-подробно е разгледан разказът „Пейзаж“ и контрастът между двата пейзажа в него. Третата и най-многобройна група са моралните негативи на епохата: службогонецът, чиновникът, политиканът и полицаят, в творби като „От оралото до урата“, „Травиата“, „Изпросила“, „Траур“ и очерка „Кардашев на лов“. Изводите свързват наблюденията с мястото на Вазов сред критическите реалисти и с въпроса защо според него настоящето може да даде живот само на сатирата. Разработката е подходяща за подготовка на интерпретативно съчинение върху разказите на Вазов, за държавен зрелостен изпит и за преговор върху следосвобожденската тематика в българската литература.

Обзорен анализ на образа на България във Вазовото творчество, който свързва в едно стихове, оди, повести, разкази и роман около една тема: родината като централен образ и родолюбието като водещо чувство. Началото тръгва от ранната клетва в „Новонагласената гусла“ и обяснява как патриотичното става идейно-художествен обединител на цялото творчество, а образът на България се раздвоява на сакрална и на сатирична представа. Първият голям дял е посветен на героичното минало. Тук е „Епопея на забравените“: смисълът на оксиморона в заглавието, ролята на будителя посредник, връзката между одите „Паисий“, „Раковски“, „Левски“ и „Каблешков“ и веригата от образи символи, чрез която е представено пробуждането на народа. Разгледани са и „Под игото“ с епическия образ на водача, и „Немили-недраги“ с двата плана в живота на хъшовете и с мястото на Странджата и Македонски в тях. Следва народът като втори героически деец: духовната промяна в „Левски“ и „Каблешков“ и колективната саможертва в „Защитата на Перущица“ и „Опълченците на Шипка“, разчетена през Вазовата теза за нравствената победа. Отделни раздели проследяват останалите опори на родното: българският войник във военната лирика и спорът между патриота и пацифиста у самия Вазов; природата като убежище и като извор на национално самочувствие в „Де е България“, „На Ком“ и „Отечество любезно“; родният език в „Българският език“; образът на Русия. Последният дял е за обратната страна на картината: робската психика, безвремието на „Чичовци“ с неговите пародийни съответствия, стихотворните сатири от сбирката „Гусла“ и критико-реалистичните разкази за следосвобожденския морал, сред които е и съдбата на дядо Йоцо. Обзорът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор върху темата за родината у Вазов, за характеристика на апостолите и на народа, за теми върху „Епопея на забравените“, „Под игото“ и „Немили-недраги“, както и за реферат и преговор преди изпит.