Романът „Под игото“ на Вазов описва духовното израстване на българина по време на борбата за свобода, което съчетава сладкото безумство, породено от една мечта и противопоставения на него здрав разум.
Лудостта в романа „Под игото“ се изразява в мечтата за свободно бъдеще на Родината. Някои (герои) се отдават безрезервно на тази идея и оставяйки се на крилете на лудостта, те пробуждат желание у народа да постигне един блян. Въпреки здравия разум на хора като Марко, заслепението и желанието да се постигне неосъщественото и немислимото досега надделяват и трезвата преценка е безвъзвратно загубена, заместена от сляпата вяра в една мечта. В момента на изтрезняване от лудостта, когато само разумът е останал, дори и идеята за свобода вече е изчезнала, проличава кои са истинските патриоти, тези, които държат на българското и не са просто временно опиянени страхливци.
Още в първите страници на произведението се натъкваме на мотива за разума и лудостта в лицето на чорбаджи Марко и Иван Краличът. Марко е олицетворение на разума, на улегналостта и семейния живот, твърде далеч от идеята за борба, свобода и саможертва. Животът му е еднообразен, но той не търси промяна в него. Самата картина на робството и на мъката сякаш стои далеч от дома му и при появата й е съзнателно гонена: Що му е трябвало да гледа тия работи?. Страшната смутня в двора настава, когато в него нахълтва лудостта, желанието за борба и саможертва, рискът в лицето на Иван Краличът. Както керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида, така лудостта навлиза в дома на чорбаджията и разваля досегашната цялост и хармония както външна, така и душевна. Видът на нощния гостенин и неговите трудности разпалват у Марко първите пламъчета на лудостта. Те стават все по-силни и доказателство за това е подмяната на писмото, уличаващо Соколов.
Сладката лудост, запленила разума на жителите на Бяла Черква и пристигнала заедно с Бойчо Огнянов, прераства до безрезервно и безстрашно посвещаване на свободата, отричане от себе си, но за нещо, което си струва нещо голямо, безценно и жадувано от поколения българи един идеал. Когато разумът на един човек се поддаде на изкушението да повярва, че един такъв блян може да бъде реалност, то тогава лудостта не е лудост, тя се превръща в нормално състояние на човека. В романа Под игото такава лудост е присъща на главния герой Бойчо Огнянов. Готов да даде всичко, той става пример, достоен за подражание от един цял народ. Именно той пробужда народното съзнание, опиянява тези жадни за свобода българи, стига се до пиянството на един народ. Идеята е заляла всички, приличаше на ... един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Пиянството означава метафорично вътрешния порив за свобода, който всеки от последователите на идеите на Бойчо Соколов, Рада, Кандов, е таил вътре в себе си дълго време подобно на лавата на един вулкан, която чака да се освободи. Националният дух се е извисил до изключителност и Вазов го доказва, давайки пример с най-светлите личности на Възраждането Левски, Раковски. Лудостта на българите да постигнат това, което тези светила не са успели със стихийна сила проникваше навсякъде, обхващаше всичко. Опиянението променя хората, обединява ги и внушава националното им единство. Дори Кандов символ на интелектуалците, социализма и противник на комитетите реши, че ще се хвърли изцяло в борбата, която се готвеше.
Най-ярък пример за израстването е Марко. Той запазва своята трезва преценка, въпреки лудостта, която го е обхванала и противоречи на обикновения му живот. Кулминацията в отдаването на дело при него се достига, когато той дава собствената си череша за изработка на топ.
Освен всички метафорични употреби на думата лудост в романа си Вазов дава пример и за истинска лудост психическото разстройство на Мунчо. Наблюдава се обръщане на нещата в последната глава от творбата всички нормални, вече изтрезнели от опиянението, се връщат към предишния си начин на живот на роби, сякаш забравили всички изпитания, които са преживели, сякаш лудостта им не е била истинска, а победата толкова желана. Парадоксално е, че тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира. Жалко е, че една толкова стойностна борба, особено душевна, завършва по такъв трагичен начин и осъзнаването е последвано от страх и частично забравяне на идеала.
Духовната лудост в един момент е унищожена, трагично заменена от здравия разум. Вазов описва това в главата „Пробуждане“. В нея липсва въодушевлението и надеждата, която е пропила всяка една дума от „Пиянството на един народ“. Всичко е отминало като сън, светът се е завърнал към своята начална фаза, а споменът за опиянението вече е далечен: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите срам, историята престъпление. В множеството възклицания, увековечаващи трагичните моменти от това въстание, се усеща болката на автора, на народа, желанието разума да не се е връщал и вътрешният свят на българина да не се е преобръщал. Идеалът за пореден път е неосъществен, ентусиазмът е бил напразен, усилията също. Но народът остава променен и трагизмът на това поетическо безумие белязва завинаги съзнанието на българина остава както болката, така и гордостта и преклонението пред храбрите герои, подобни на тези, които Вазов описва в своето произведение.
Романът „Под игото“ на Иван Вазов проследява борбата за свобода, но от друг по-нетипичен ъгъл този на достигането на вътрешната свобода на човека. Пътят, който българският народ извървява е дълъг минава през лудостта и сладкото опиянение, за да стигне до трагичното осъзнаване връщането на разума. Но дори и без да достигне до искания резултат свободата на България, се постига нещо много важно духовното израстване на един народ.
@bgmateriali.com
