Разказите на Светослав Минков обогатяват традициите на българската художествена проза през 30-те години на XX век със стиловите особености на диаболизма. Сатирично-гротесковите образи и фантастични сюжети и днес провокират мисленето на читателя с хуманистичните послания на писателя, който с иронична усмивка разкрива абсурдите на цивилизацията и дехуманизацията на човека. Осмиването на парадоксите на техническия напредък изисква специфична повествователна техника, композиционни и образни похвати, намерени от Светослав Минков в разказа „Лунатин!...Лунатин!...Лунатин!..”. Пародията и гротеската са същностни елементи на сатиричното художествено изображение.
Героят на разказа със странното име Хераклит Галилеев наблюдава илюстрована картичка, на която е изобразен „златният рог на месеца, върху който стои усмихнато момиченце" и изрича своето детско желание: „Внимавайте! Сега месечината ще падне!” Лунната романтика вълнува детското въображение в очакване на чудото, което идва по-късно, „след години", както ненатрапчиво споменава авторът. Читателят се изправя пред загадка. Тя има свой „сюжет”, разгърнат чрез повествованието в различни епизоди. Самото й разгадаване е сатиричното послание.
Светослав Минков използва АЗ-повествование, за да пресъздаде по-убедително представата за малкото гърбаво човече с живи, черни очи. Външната характеристика е предпоставка за вътрешния свят на героя. Хераклит е в плен на своята душевност: „...неговата дресирана мисъл не излизаше из омагьосания кръг на физиката и астрономията". Неприветлив е вътрешният свят на Светослав-Минковия герой. Той се разкрива постепенно в разгадаването на загадката, в разкриване на чудото, което е негов научен принос. Книжната му ученост е пародирана и с името - гръмко и претенциозно, което буди асоциации с научните му интереси и откривателски претенции. Хераклит Галилеев е герой-учен от родната българска действителност, въпреки че не носи характерни национални черти. Пътуването в Америка изпълва с тайнственост и загадъчност героя. За неговия живот Светослав Минков споделя: „...на всички тия въпроси ние ще отговорим с дълбоко и упорито мълчание, тъй като животът на нашия герой в Америка е забулен в мрака на пълна неизвестност." Авторът се забавлява с „неизвестната", никому непозната ученост на героя. Той е ироничен обект на наблюдение, заинтригувал читателя. Героят има самочувствието на голям учен, макар и неизвестен. Светослав Минков подкрепя глупавата му претенция, с която искрено се весели, предизвиква смях и у читателите.
Вече като голям учен със загадъчно откритие, Хераклит променя и външността си. Той е неузнаваем. Има американски вид, т.е. модерен и съвременен: „с каскет на главата и в бял тренчкот, изпод който се подаваха тънките му криви крачета..." Цялостният външен вид на героя е пародиран, буди смях и съжаление: „нови куфари, върху чиито капаци врещяха пъстрите етикети с познати имена: „Бристол", „Империал", „Регина". Няма ги вече старите куфари с книги, защото Хераклит Галилеев „идеше от вълшебното царство на машините, където една жива свиня се превръщаше за 8 минути в 3 адвокатски, в 6 четки за дрехи и 615 кутийки за маникюрни принадлежности". В стила на иронично-загадъчното писателят подчертава промяната чрез реторичния въпрос: „Каква чудна промяна стана с тоя човек?... "Отговорът е вече подсказан чрез пародиране на американския технически модел на цивилизацията, променил неузнаваемо човешките нагласи. Външно и вътрешно се допълват в своята нелепа „технизирана" духовност. Иронията преминава в гротеска. Външните форми за възприятие стават уродливи. Деформацията на вътрешния човешки свят става очевидна. Хераклит се ръководи не само от детския си романтичен спомен и книжното знание, но е вдъхновен от американския технически прогрес, за да създаде „най-абсурдното и същевременно най-великото откритие,каквото можем да си представим". В художественото пространство на абсурда се появява самият автор, вече като герой, който общува с читателя: „Преди да изнесем на бял свят откритието на нашия учен, ние ще се изкашлим като Дирене, ще пропъдим от носа си досадната муха, която също тъй гори от нетърпение да узнае още в тоя миг интригуващата подробност, ще потопим перото си в мастилницата и ще продължим повествованието си в досегашния дух." Пародирайки романтиката, писателят осмива най-великото откритие, което още не е разкрил. Вместо за него, той разказва за живота на Хераклит в родната „малка къщица, изскочила сякаш из някаква забравена приказка ". Без особено усилие се откроява контрастът между американската цивилизация, която по-късно ще нахлуе в България, и романтично-идиличния свят на родната среда. Антитезата: романтична мечта - научни занимания, има различни прояви в разказа. Тя противопоставя неизвестността на учения в Америка и световната известност на изобретението му, материалното благоденствие и духовното обедняване. Иронизирано е загадъчното, несъвместимо със сериозното научно откритие. В подкрепа на авторовото отрицание, близко до пародията, е сензационната новина за необяснимо астрономическо явление: „ясният златен диск на месеца започна изведнъж да съхне и да потъмнява". Пародираният научен авторитет, безсилната ярост и бездействието на американските астрономи са в опозиция с тайнствените занимания на нашия учен, които са толкова абсурдни, колкото са смешни усилията за разгадаване на „Космическия Катаклизъм". Градацията на въпросите: „Кажете за бога,каква е тази дума? Лунатин!... Лунатин!.. Лунатин!... Но защо си играете с търпението ни?", задълбочава интереса към чудото. Ясно е, че Лунатин се нарича откритието и не е трудно да се открие връзката му с луната, която „съхне и потъмнява". То насочва любопитството „към малката държавица България", защото „ в тая варварска страна е направено такова велико откритие". Преди да е разкрил същността на Лунатина, Светослав Минков очертава абсурдното в родната действителност. Прославила се с людоедството си, България процъфтява с помощта на американските предприемачи, които „организираха стандартно производство на цървули от негърска кожа..." Българското благоденствие е дори по-добър вариант на американската цивилизация. Смехът на автора е през сълзи. Пародийното изображение се задълбочава. Гротеската не крие грозно разкривените черти в художествения образ на човешката цивилизация и поточно този, който представя героя Хераклит, открил Лунатина. „Изяждането" на луната води до превръщането й в малки „Платинови пилюли с лунни лъчи, които възвърнаха на човечеството отдавна изгубения романтизъм". Лунните хапчета създават двучасово сантиментално настроение и оказват „чудесно въздействие върху сухия практичен дух на модерния човек".
Разкрил абсурда на лунната загадка, в "типичния ироничен стил на Минков, вниманието на читателя е насочено към съществена подробност. Американските астрономи се самоубиват от любов към луната „изстискана като лимон". Тя е съвсем „оръфана"'и тъмна. Прочутите учени, „безумно влюбени в луната", не могат да понесат тази катастрофа и посягат на живота си. За разлика от тях, създателят на великото изобретение –Хераклит Галилеев, продължава научните си занимания и „сега дебне Венера и навярно скоро ще започне да експлоатира и нея".
Детското желание на героя - „месечината да падне", се сбъдва. Той става велик учен в „най-цивилизования" и „хуманен" свят, в който реалното и възможното е абсурдно, а нелепо претенциозното - единствено спасение за човечеството. Светослав Минков отрича този апокалиптичен модел на човешка бездуховност. Цивилизацията е в опасност: „Лунатин!... Лунатин!... Лунатин!...", предупреждава авторът. Но над всичко е неговият смях, в който звучат оптимистични нотки за бъдещето на човечеството в света на високите технологии.
@bgmateriali.com
