И в Париж има гъски
Когато Найден Геров дойде из Русия в Коприщина, то нашите добри коприщенци разказваха, че той е най-ученият човек на светът, защото се е учил дванадесет години и знае седемдесет и седем езика; а баба Дона разказваше, че наш Начо е прочел и саломанията, и черната книга, и Мохамедовите тефтери, и чафутското евангелие, с една дума – той всичко знае и с дяволите може да говори.
- Аз сама видях – говореше баба Дона – как една нощ из коминят на Хаджи – Геровата къща изскокнаха седемдесет и седем дявола.
А когато г.Геров напечата своята физика, то думите на баба Дона се потвърдиха. “Киеците” и “капъните” за наште беглихчии на бяха нищо друго, освен черна магия. Разбира се, че между такава публика всяко едно и най-глупавото животно може да се прослави и да стане философ, стига само това животно да не опровъргава ония убеждения, които си са съставили за него съседите му; а всеки разумен човек може да полудее.
Но днес времената се измениха и нашите българи станаха по-строги към своите учители и възпитатели. Въобразете си, че пред Хаджи Калча стои един учен мъж, просто облечен, сиромах, мирен, плашлив и пр., и моли го да кажи на чорбаджиите да го вземат за учител в Марашкото училище.
- Ти в коя държава си се възпитавал и образовал? – ще попита Хаджи Калчо своята жертва.
- В Русия – отговаря смирено учителят.
- Руските возпитаници нищо не знаят – отговаря Хаджията; а учителя му не противоречи, защото знае, че нашите чорбаджии държат отговорът в джебът си. – Ингелизите са хванали чумата в шише и държат я затворена; френците са измислили “маймуната”; немците са изнамерили кибритът и пивото; а московците що са измислили? А? Московците са юнаци, ама са ахмаци.
Въобразете си сега, че при поп Нила стои добре облечен човек, и когато говори с него, то му гледа страшно в очите, както гледат гръцките комарджии, и повелява му да го уважава и почита.
- Вие в коя сте се возпитали и образовали? – го пита смирено поп Нил.
- Аз съм се просветил в Па-а-риж, - отговаря парижлията (да речем г.Балабанов) горделиво и презрително, чегато е намерен да набие на кол всички други нефранцузки возпитаници.
- О-о-о-о! Голям човек трябва да бъде тоя г. Балабанов! Учен човек той трябва да бъде! – мисли Хаджи Атанас.
- Казват, че в Париж учението ходи само по улиците и готово, изпечено, влазя в устата на хората – говори някой шегаджия.
Парижлията не противоречи на своите почитатели и насмешници; но още им разказва, че който се не е учил в Париж, той нищо не знае. И захваща тоя парижки возпитаник да проповядва, че земята стои на три риби, че слънцето е зелник, че свинете са скумрии, че Адам е французин и пр.; а нашите гъски си клатят главите и чудят се. Тежко и горко на този човек, който пожелае да противоречи на парижкия оратор! Ако вие, който сте учили у поп Недялка или у даскал Никита, кажете, че снегът е бял, а въгленът черен, то парижлията ви пита:
- Отде вие знаете това, когато не сте учили в Париж и когато не знаете химията и физиката?
- За да опознае човек тия прости истини и да разбере що е бяло и що е черно, нему не трябват големи науки – отговаряте вие.
Парижлията ви гледа зачудено, чегато е открил Америка, и ви казва:
- Само на физиците и на химиците е дозволено да говорят за тия неща; а простите смъртни трябва да слушат и да мълчат.
- А аз мисля, че който има в главата си за пет пари мозък той трябва да мисли и да говори – казвате вие.
- А кое училище сте се вие учили?
- В Роберт-колежкото – отговаряте.
- Учениците из Роберт-колежкото училище не могат да разсъждават за тия неща, защото това училище не е нито университет, нито академия. Трябва по напред да отидете в Париж и да се поучите; а после да мислите и да разсъждавате – ви казва парижлията твърде кисело.
Разбира се, че ако би вие имали биволско търпение, то и тогава не би могли да отговорите друго, освен това:
- И в Париж има гъски. Ако би вие пратили някое магаре да се учи не само в Париж, а и в Лондон, то това магаре би ви се върнало пак магаре, защото неговата глава е създадена само да държи едни глупости. Аз познавам много младежи, които отидоха в Париж “патета”, а върнаха се “гъски”. Когато в една глава няма това, щото е потребно за една човешка глава, то господарят и си остава во веки веков овен.
Парижлията ви изгледва пак; но не зачудено, а злобно, и в това също време си мисли: “Развален е тоя свят! Иди после това образовай го!”
- Господине! – пита някой из ония лица, които обичат да се подиграват. – В Париж умът с кантар ли се продава или с шиник?
- Не желая аз да говоря с ограничени и непросвещени личности – казва парижлият и отива си.
- Жално е за парите, които е тоя достоен мъж погълнал в продължение на толкова години – казвате вие.
Но не всичките хора и не всичките учени са Балабановци, следователно съществуват и други, достойни за уважение и полезни убеждения. Разказват, че един от нашите учени мъже преди няколко време написал такъв един проект:
“Гл.третя: между простият народ не трябва да се разпространява образованието, защото когато един прост народ е образован, то той няма ни послушание, ни покорност; гл. Четвърта: от науката трябва да се ползуват само някои избрани за това личности, т.е. благородните, и за това тя трябва (като библията у католиците) да е написана високо и на непонятен за народът език; гл.пета: на народът трябва да се чета само филаретовският катехизис и благонравието (на Доброплодни и на даскал Райна), т.е. само ония науки, които убиват неговата (човеческа) гордост”, и пр.
О, мои приятели! Ако вие желаете, казвам ви аз, да се прославите, то говорете такива неща, за които днес никой и не мисли; и най – повече се старайте, със своето светско обхождение и умилкувание, да заслужите любовта на сенаторите, защото в такъв случай вам ще бъде дозволено да проповядвате даже робство и многоженство! Аз зная, че вам е по-добре да ходите ноще, нежели дене по улиците, защото в темнотата и кирпичът е елмаз; аз зная, че науката(гл. сказката на г. Оджакова) за вас е само средство, за да бъдете богати и да носите ръкавици, а и истината е само празна дума, която е мила само на лудите; най после аз зная, че вие и сами сте убеждени в своето празноглавие и глупост; но ... И лъжата има свой край и маската се носи до време! Вашето високо празнославие няма да ви спаси, защото самият народ си е съставил една: “По-добре сега малко прасенце, нежели на коледа дебела свиня.” Научи ти народът това, щото му трябва днес; издай му букуварче и календарче; а своите високи философии и велики мисли остави за себе си.
Има и такива български учени, които ви казват:
- Дайте ми пет хиляди лева жълтици и тогава аз ще да работя за общонародната полза.
- Оставете народът на мира – казваме ние на тия наши Палмерстоновци – защото той(народът) не дава за вашата дипломация нито две пари. Знаме ви вече какви сте лалета!
Науката не търпи ораторства
Когато си недоволен от някого и когато не смееш да излезеш явно и да се бориш с него, то му напиши безименно писмо, изпсувай го, наговори му грубости и подлости, и твоето самолюбие ще бъде удовлетворено. Истина, че такова едно действие би приличало на еврейска революция; но ти и в това отношение оставаш непосрамен, защото твоята личност е неизвестна.
Преди една неделя ние получихме из Виена такова едно писмо, което ни напомни следующата приказничка.
Веднъж няколко шопи отишли при софийшкият кадия да се сърдят; но кадият бил терекия и изгонил ги със следующите думи:
- Дишаръ, хей кераталар* //* - Вън бре, негодници!//
Шопето си тръгнали, излезли из градът, качили се на планината и тогава чак се обърнали назад и извикали:
- Ти си сам керата!
Безименният автор на гореказаното писмо ни обвинява, че ние уж сме били неприятели на науката и на образованието, и продължава: “Вие се карате на някой учени българи, че били писали високи работи и ги приклюнявате да пишат буквари. Има пък хора, безумни наистина, които мислят, че и двете работи са днес необходимо нужни за българският народ.” Освен това писмото ни разказва, че ние (“Свобода”, “Отечество”, “Зора” и “Народност”) сме развалени хора и неприятели на народът си; а г. Стоянов (само Стоянов) бил светец и честен човек. Трябва да забележиме и това, че под писмото е подписана буквата К.
Да се обясниме сега. Ние никога не сме говорили, че на българският народ не трябва тая или оная наука; говорили сме само, че дорде децата ни не научат букварът и аритметиката, то няма да разберат ни алгебрата, ни Хегеловата философия. Освен това ние нападаме не на тая или на оная наука, а на оная метода и на онзи език, с които се пишат и превождат повечето наши български книги. Трудни и високи науки няма на тоя свят, има само трудни изложения, които не е в състояние да смели нашият малко образован стомах. Науката е проста, следователно и нейното изложение трябва да бъде просто и понятно. Ако тая или оная книга не е написана ясно и понятно, то тя никому няма да принесе полза. Обязаността на всеки писател и на всеки педагог е да бъде прост и да говори със своят собствен език. Науката не търпи никакви ораторства и никакви схоластически мъдрословия. Който цени действителното знание, той трябва да бъде прост; а който търси истината, той трябва да я разгледва със своите собствени очи. Само баснословните предмети и Лютеровите закони изискват риторически речи и двоесмислени изражения. Истинната наука не търпи подобни неща. Всяка една наука, която се не старае да открие истината, а гони каквато и да е цел – тя не е наука. Науката, както и истината – която тя проповядва, - трябва да бъде проста, ясна и очистена от всеки един боклук. Ето какви са нашите идеи за българската литература.
Нашият обществен живот
В 1867 аз имах щастие да се опозная с негово мудрословие (тая дума вземам из “Македония”) отца Балабанова, когото преди малко време разстриже българският народ. Нашето познанство стана така. Една заран дойде при мене един из бялградските сватове, който имаше обичай да знае и кой е дошъл, и кой отишъл, и кой е родил, и кой се е родил, и рече ми твърде многозначително:
- Дошъл е из Френско един наш българин, който знае много науки... Аз озарана ходих при него...Добър човек, учен човек...Като проговори дума, то мед му закапе из устата... А държи се достойнствено – като княз...
Тия хвалби ме накараха да ида и аз и да видя тоя учен човек, ако и да не обичам медът. Отидох в гостилницата, в която беше кацнал нашият синигер, т.е. негово слословие, и почуках на вратата.
- Антре! – проговори слословието.
Влязох и намерих черни панталони, бяло елече, черносин суртук, лъскави кундури, шарена вратовръзка, гиздави мустаки, златен кьостек и бяла като сняг риза, в които се намираше обвиен отец Балабанов. Захванахме се да си приказваме за едно, за друго; но все за големи работи като, например, за Наполеона, за турската политика, за сръбските министри, за бялградската крепост и пр. Трябва да ви кажа, че в тоя същия ден, когато аз у з р я х отца Балабанова в първи и последни път, турците излазяха из бялградската крепост и сръбската войска се готвеше да влезе в нея.
- Хайде да идеме и ние на Калемейдан и да погледаме на сръбското тържество и на турското унижение – казах аз отцу Балабанову.
- Нямам ръкавици...Пращах момчето да ми купи; но дюкяните били затворени – отговори о. Балабанов.
- Какви ръкавици! – казах аз. – Вие не сте в Париж, а в Бялград...
Отец Балабанов послуша моя съвет, облече са, и ние излязохме на улицата. Разбира се, че в онзи тържествен за Сърбия ден хората вървяха надоле – нагоре по улиците, като мравето през марта; но между тия мраве ръкавици имаше твърде малко.
Дойдохме до Калемейдан. Г.Балабанов ме хвана за ръкавът и рече ми:
- Аз ще се върна.
- Защо? – попитах аз.
- Мене ме е срам да се вовирам между черният (простият) народ.
А знаете ли що направих аз, като чух тия Балабанови думи? Оставих го да търси благородните ръкавици и отидох да се вовирам между простите смъртни. “Какво ли ще да прави г.Балабанов, когато се върне из Франция и донесе в България своите ръкавици?” – си помислих аз, и душата ми почувствува твърде неприятни неща.
Преди няколко години аз чух, че г. Балабанов се върнал и останал в Цариград да търси адвокатско занятие, и че бил назначен за писарин при св. Български синод. В онова време аз си пак припомних ръкавиците. По думите на нашите кореспонденти, Балабанов взимал плата по 20(турски) лири на месецът, китил се, труфил се, помадил се, шпионствувал, продавал братията си и народът си, и всичко това се вършло пак за ръкавици – две лири повече, пет чифта ръкавици повече. Срам го било да се вовира между простият народ: а не се срамува да се продава на най-низките цариградски души и да променява майка си с един чифт ръкавици! Срам го било да излезе на улицата без ръкавици; а не се срамува да лиже х. Иванчовите сахани и да върти опашка пред г.Николи! Срам го било да излезе с по-вехтички дрехи; а не се срамува да лъже, да подличи, да шпионисва и да продава честта си за едно шише гюлево масло! В Париж човек може да се научи много полезни неща! Питане е после всичко това: защо и за какво не беше избран за писар на българският св. синод други някой българин, или барем чифутин, а именно г. Балабанов?
Аз вече говорих преди малко врече, че у нас са захванали да ценят хората по ръкавиците и по мустаките; а умът им, разумът им и честта им са съвсем маловажни неща. Ако искате доказателства, то ви моля да вземете в ръка латинското “Читалище”, когато се то редактируваше още от отца Балабанов, и вие ще се уверите, че и под високата капела (не черкова, а шапка) твърде често се намира безмозъчие. Всичкото това ме накара да дам на българският народ няколко полезни съвети. Слушайте братия! Когато се появи между вази един такъв човек, който обича да се кити като жена, то знайте, че с това той иска да покрие своето умствено сиромашество и своята нравствена голота; когато се появи между вази един такъв човек, който ви говори големи думи, които вие не разбирате, то знайте, че той има празна глава, която не може да веже за едно 2 и 2 е равно на четири; когато се появи между вази една такава личност, която се умилкува на богатите, а със сиромасите говори презрително, то знайте, че тая личност точи зъби за прасетата ви... Вие сте сити от чорбаджии, не трябват ви вече повече!
Един русин ми разказваше, че у българите съществуват две крайности: българите са или много умни, или много глупави; или много работни, или големи хайлази; или много честни, или много безчестни; или много осторожни, или много луди; с една дума, между българите се намират такива безчестни хора, каквито вие никъде не би можели да намерите, и обратно. И наистина, разгледайте живота на хаджи Иванча ефенди, погледайте по-внимателно на хаджи Николи, опознайте се с Петраки Златев и пр., и вие ще да се съгласите с гореказаният русин.
А от какво произхожда всичко това? - От нашето подчинено положение, от нашата политическа смърт от нашето гнуснаво возпитание и от нашето още по-гнуснаво образование. Мнозина са вече забележили, че у нас съществуват някакви си еврейски начала; а тая забележка има своето основание. Евреите се раждат така също честни и великодушни, както са се родили и някога Катоновците; но тяхната историческа съдба и тяхното настояще положение са ги накарали да бъдат такива, каквито са днес. Нашето честито правителство гледа на всеки един христиенин като на куче, а това куче има пред неговите очи каква-годе цена само тогава, когато е то богато, а когато е така, то и раята досега нищо повече не е правила освен да събира богатства, т. е. да се старае да се откупи и да избави своят гръб от турската или правителствената тояга. А из всичкото това ние ще да направиме такова заключение, че честността и великодушието не могат да растат в турската империя, защото тия не заслужават никакво уважение от страна на нашите господари турци и фанариоти. У нас честните хора носят название чапкъни; а най-родолюбивите се наричат бунтовници и хайдуци.
И така, нашата нравствена сила е съединена с нашият самостоятелен живот така също, както е съединено и тялото с душата. От нашата политическа независимост зависи нашето нравствено пробуждане, и обратно. За доказателство ние ще да покажем пак на нашият черковен въпрос, който(говориме вече педесети път) ще да си остане въпрос чак дотогава, докато ние не бъдеме освободени политически.
Но аз както казах вече по-горе, че в много отношения е виновато и нашето возпитание и образование. Да докажеме. Нашите бащи са чорбаджии и домашни деспоти, нашите майки са убиени и нищожни създания, нашите учители и возпитатели са развалени същества, нашите пастири са невежи и т. н. Българите трябва съвсем да се превозпитат, да оставят своите турски нрави и обичаи, да залегнат за своето возпитание и образование, да изчистят съвършено византийското гюрбе; а после вече да захванат да живеят човечески. Трябва да кажа, че днешното образование е безполезно: а без образование ние никога няма да достигнеме до никакво добро. Аз моля бога да избави и неприятелите ми от французките возпитаници, както и от техните учители! А българите разказват, че крушата не пада далеч от коренът си. Ето защо и нашият черковен въпрос не може да се реши за наша полза. У нас всичко става за пари, следователно... Тежко и горко на нашият народ, ако той остане дотолкова назад, щото различни шарлатани да защитават интересите му!
Неутешителен отговор на "Знаеш ли ти кои сме?"
Что за учителя при саблях
И что за чиновники при шпорах!
Скавронский
Някой си неизвестни нам господин твърде често ни позапитва чрез в. “Свобода”: “Знаеш ли ти кои сме?” А тоя въпрос възбуди и моето любопитство и накара ме да се поразмисля и да попитам себе си що сме и кои сме. Що сме ние? Кои сме ние? Многозначителни са думите на оногова, който е казал: “Познай сам себе си.” Аз мисля, че ако ние би пожелали да познаеме що сме и кои сме, то от нас би било що годе; но нашата чорбаджийствена натура не обича да размишлява и постоянно говори: “Аз съм аз”. Разбира се, че тия думи се произнасят машинално. И така, добро нещо би било, ако барем нашите “книжници и фарисеи” би знаяли кои са; добро нещо би било, ако нашите така наречени “синигери” и “обачета” би се засрамили сами от себе си и ако би положили своето перо и заловили би се за мотиката.
Изящната книжевност е огледало на народният живот; а науката е божествена истина, която трябва да бъде свещена за всеки човек. А ние си играеме с тях! Ав какво състояние се намира нашата книжевност? На какво е заприличала между нас свещената наука? Вземете в ръцете си цариградското периодическо списание “Читалище”, вземете Блъсковото “Училище”, вземете Живкиновият “Книжовен имот”, вземете в. “Право” (за “Периодическото списание” на “Българското книжевно дружество” в Браила аз не споменувам, защото то прилича на къртиците, които живеят под земята и които се показват само на Еньовден), най-после вземете всичките български учебници и не учебници – и порадвайте се. В нашата литература, а особено в нашите учебни периодически списания вие ще да намерите и философии (Йовчев), и морални поучения (Алеко Кръстович), и ораторства (Балабанов), и поезия (Деребеев), и критическо-исторически изследования (Гаврил Кръстевич), и астрономии (Блъсков); но не търсете ни мисли, ни знания, ни цел. Аз съм уверен, че вие ни в монголската литература не би намерили такъв един хаос, какъвто ще да срещнете в нашата прокопсана книжевност. Пишат нашите “обачета”, пеят нашите “синигери”, проповядат нашите “хабикнига” писатели! Даже в Блъсковото “лъжи-свят” списание вие ще да намерите твърде дълбоки идеи: в тоя вестник вие ще да срещнете и математици, и астрономи, и гастрономи. Някой си лапни-шаран е седнал, та открива (не открива, а краде! р.) с каква бързина пада гладът и с каква сила вихрушката изкоренява старите дървета; а стари Блъсков на драго сърце принимава всичко в своята редакция, всичко се харесва на тоя знаменит човек, с всичко се хвали тоя педагогически писател. Блъсков – редактор, Блъсков издава педагогически вестник, Блъсков говори за возпитанието и образованието; а нашите българи се подписват, плащат пари, хранят с боклук децата си и говорят: “Дядо Блъсков е стар и сиромах човек, който не може вече да работи и да прехрани децата си”. А децата, които четат Блъсковият вестник? – Какви деца? Блъсковият вестник никой не чете. Друг един астрономин е превел някои и други астрономически сведения от турски език и надробил е такава попара, която не може да свари и Кралимарковият стомах. В същото “Училище” Пишурката постоянно помещава гениални поезии, които се рекомендуват на публиката от самият редактор, т. е. от дяда Блъскова, и наричат се класически произведения.
И така, ако на тоя свят има нещо глупаво, то това нещо трябва да се търси между нашите писатели. Бог да прости! У нас всеки един “синигер” иска да пее и да пише стихотворения; у нас всеки един бозаджия желае да пише за астрономията; у нас всеки един празноглавец се старае да бъде дипломатин.
А учителите ни? Нашите учители се завземат почти за всичко. Аз познавам мнозина от тях, които четат на учениците си такива предмети, които и насъне не са виждали; познавам и такива, които казват, че ракът е риба, че кравата има Сократовски способности и че човеческото знание е сирене. А невинните българчета слушат, зяпат и очакват съшествието на свети дух, за да ги просвети и да им помогне да разберат онова, щото не е в състояние да разбере и сам разумни Радослав. А бащите? – На бащите не трябват учители и возпитатели. Бащите търсят не учители за децата си, а другари за себе си, с които да пият мастика, да пеят “чам-чам-дибинде” и да... Разбирате ли? Народът плаща, сиромасите пъшкат, баба Кера дава последнята си парица; а децата си остават патенца, какъвто е и учителят им. Знаеш ли ти коит сме? – ние сме си ние, ние сме за оплакване, ние сме за презиране, ние сме за тояга, ние сме за смях. Малко ни са били турците. Циганите заслужават повече любов и повече съчувствие, нежели ние. Истина, че между нашите учители има и достойни за уважение личности; но и тия твърде скоро се развалят, изветряват се, обабват се и глупеят между чорбаджиите. Един учител ми разказваше, че в продължението на осем години той не можал да прочете нито една книга. “Нямам време, казваше той, от пиене не мога очите си да отворя!” И така, кръчмата е нашата учена академия, кавенето е наша гимназия, а чашката е наша библиотека. Аз трябва да се съзная, че от нашите учители твърде малцина познават своите длъжности, твърде малцина не вземат пари на вятърът. У нас най-славят ония учители, които умеят да чешат опашката на чорбаджиите и които имат талант да се кланят по-низко. Трябва да забележа и това, че тия чорбаджийски учители не са обязани да посещават училището и да се трудят напразно; а длъжни са да си вземат заплатата редовно. Чорбаджилъкът, агалъкът и пущалъкът са всичко; а човещината, учението, образованието и знанието не са нищо. Ако искаш да бъдеш почитаем, любим и уважаем, то трябва да имаш роднини между чорбаджиите; а ако искаш да бъдеш чорбаджия, то да целунеш калната пета на кадията три пъти. Така ли е, г. Чорапчиев? И така, всичко е свезано между себе си така ягко, щото училищата ни са заприличали на кочини. Ако ти имаш какво-годе честолюбие, ако ти имаш каква-годе добросъвестност, то не можеш да свариш каша с чорбаджилък. “Кой знае повече от нас, той не е за нас”, казват чорбаджиите.
Иди сега и познай кои сме ние! У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало. Ако надникнете в училищата си, то ще да ни се доплаче; а ако разгърнеме нашите периодически списания (даже нашите книги), то трябва да се пукнеме от смях. “Обаче и понеже Плутарх и Цицерон казват, че душата е произведение на всевишният”, то аз ще да кажа, че доктор Пискюлев е теле. Знаеш ли сега кои сме ние? Ако не знаеш, то аз ще да ти кажа, че ние сме и за смях. Много добре правят действителните членове на “Българското книжевно дружество” в Браила, че работят под земята, т. е. в помрачината, защото в противен случай, тия би накарали хората или да плачат, или да се смеят. Вземат си ляфичката и гледат си кефчето. Блазе им! Ето хора за работа, ето фес за келява глава, ето тиква за печене! Разказват, че действителните членове на дружеството работят тайно, т. е. правят ярко слънце, което изведнъж ще да просвети българските умове”. * //* - “Лъжа е. Ако Стоянов и да казваше, че дружеството е събрало за 50 книжки материал, то работата излязла шуплива. Г. Стоянов изпроводил всичките свои ръкописи на чехите, а чехите ги харизали на австрийската полиция. “Н. С. Преса” казва, че Стояновите произведения се намирали вече у министърът на вънкашните работи.
@bgmateriali.com
