ЛЮБОВТА, ВЪЗПЯТА ОТ ХРИСТО БОТЕВ И НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Човек е роден на този свят, за да обича и да бъде обичан. Какво е мястото на любовта в човешкото съществуване? Може ли любовта между мъжа и жената като ценност да осмисли изцяло живота на човека? Достатъчно ли му е споделената любов? Интимният, личният, индивидуалният живот изпълва ли цялото съществуване на личността? Тези въпроси са изначални в човешкото битие. Действително, човек е роден на този свят, за да обича и да бъде обичан. Чувството на обич и любов е и ключ към постигане на духовно безсмъртие. Но има хора, на които личната любов не им достига. Тях ги владее и нещо друго, голямо, общочовешко - друга любов, която ги довежда до вечността, до истинското безсмъртие. За любовта на влюбените са изпети много песни. Тя е превърната в музика, в живописни платна. Тя оцветява живота, пришива криле, превръща в празник делниците на човека.
Поезията е искреност. И може би най-искрени са стиховете, посветени на любовта. Има ли поет, чиято муза да не се вдъхновява от любовта? Голям е делът на антологиите с любовна лирика в световната поезия. И българската любовна лирика е обемна и поетично-съкровена. Много са лиричните певци, възпявали и прославяли това нежно, красиво, възвисяващо чувство. Но има и други поети като Христо Ботев и Пейо Яворов, като Христо Смирненски и Гео Милев. Към тях в нашата класика може би трябва да отнесем и „морякът“, „огняроинтелигентът“ Никола Вапцаров. Тези поети са сложни, многопластови, „дълбоки“ личности, по своему трагични и надраснали съвременниците си. Те се изправят срещу времето си, срещу несъвършения свят, погубващ личните им чувства и преживявания и намират смъртта си в последното сражение с живота в името на любовта, на голямата общочовешка любов с всемирно измерение. От навечерието на Освобождението и до днес продължава да кънти гласът на поетическия гений на България - Христо Ботев: „Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан, главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите.“ По-късно в „историческото безвремие“ на своето време модерният „поет на нощта“ Яворов изповядва: „Аз не живея, аз горя.“ А Никола Вапцаров в делничните си „навъсени и къси“, без „парфюмен аромат“ стихове заявява: „Честно ще умра като работник/ в боя ни за хляб и свобода." Тази песен той изпя „пред прага на новия свят“, в „стоманната“ и „безмилостно жестока“ епоха на Втората световна война. Неговата единствена стихосбирка „Моторни песни“ (1940 г.) беше и си остава сякаш една лирична вселена на света в миниатюра. В тази вселена поетът от личното, интимното се отправя към общочовешкото, всемирното. Неговите песни са не само „песни за човека“, а и песни за цялото човечество, защото той носи енергията и на своя народ, и на всички хора по света. Времето, в което живее и твори, властно му налага да направи своя избор в поезията - дали само личното, споделената любов или гражданското, социалното в живота? Вапцаровият живот - „озъбено, свирепо куче“, го отпраща към социалния избор. Има ли интимна, лична любов в поезията на Вапцаров? Нима може да няма? Но сякаш поетът отбягва в зрялата си поезия любовната тема с „празните химери“, с „романтика изстинала“ от „парфюмено слово“, с миражите. Всички те носят отрицателния смислов знак. „Животът без маска и без грим“ отчуждава Вапцаров от сантиментите и от лиричните брътвежи. Той подхожда по друг начин към любовната тема и дава свой отговор къде е мястото на любовта в посветения му на идеала живот. Дали има изобщо място? Във Вапцаровата поезия личната любов се чувства като че ли малко неуютно. Той се бунтува срещу лишаването на личността от интимни чувства и преживявания, срещу загубата на вътрешния живот на личността, което я обезличава и я прави част от тълпата. В стихотворението „Любовно“ Азът изповедно пита най-скъпия човек: „И в тези дни, кажи ми ти, / когато ни притискат в обръч / в сърцето грях ли е, кажи, / че пазя още кът за обич?"
Може ли любовта като ценност, свързана с личното, интимното, съкровеното, да изчерпи човешкото съществуване? Нима в любовта човек не се превръща в роб на другия, на любимия си човек. Кой и какво може да измести любовта? Може би по-високите ценности като дълг, идеал, т. е. универсалните ценности, които изпълват с щастие краткия му земен живот? Отговор на този въпрос откриваме в стиховете на Христо Ботев и най-вече в неговото стихотворение „До моето първо либе“. Вапцаров също създава творба, посветена на любовта - „Прощално“. Доближават ли се, или се разминават в своите любовни послания Ботев и Вапцаров? И двамата поети са направили своя избор - в стихове са го изпели и с кръвта си са го изписали. А как само те „пеят“ за своите човешки, интимно-съкровени преживявания и обич!
В драматичната творба „До моето първо либе“ Ботев си позволява да излее младежките си чувства и изповядва любовта си към „либето“ с чудния глас. Нарича я „изгоро“. Още в началото обаче той отхвърля традиционното разбиране за любовта, че тя може изцяло, без остатък да осмисли живота на личността. Влюбените дори и да споделят любовта си, не само не ще останат затворени в малкия свят, а може и да не могат, и да не искат. Робското ежедневие около тях ражда омраза и злоба вместо любов. Човешкото страдание извиква една друга любов - любовта към дълга, към народа, към идеала. Тази нова любов измества чисто личното чувство. Типичните знаци на любовта - погледът, въздишката, усмивката избледняват и изискват друг израз на чувствата. Ботев търси съпричастност у любимата девойка. Нещо повече - той заповядва: „Запей, или млъкни, махни се!“ Тя трябва да пее не за личното, съкровено битие на двамата, а за всеобщо значимото. За лирическия Аз в тесния свят на любовта трябва да се направи нов избор за нов тип живеене – за свободата на волята. Поетът не отрича любовта между мъжа и жената, а търси мястото й в универсалното, в духовното пространство на по-високите ценности. Едва тогава човешкият живот за него е истински осмислен. Светът на болката измества личната любов и гласът на народното страдание заглушава любовната песен. Личната любов може да се опази само като част от любовта към идеала. Ботев тръгва от любовта между мъжа и жената, между себе си и любимата, за да открие общочовешките мащаби за смисъла на ценностите в човешкото съществуване. Така личната любов се слива с другата любов и още повече извисява човека. Тогава Азът ще запее за „що любя и за що милея“.
Друго е Вапцаровото послание за любовта и любимата жена. Той го изпява в своето най-интимно и най-тъжно стихотворение „Прощално“, на прага на смъртта, която вече реално е преживял в кошмара на четиримесечния си престой в затвора. Може би Вапцаров е единственият поет, който пред неизбежната смърт намира сили да сътвори любовно стихотворение. В прощалните си слова Вапцаров е казал всичко за любовта - което не е могъл или не е искал да каже в останалите си стихове. То е изпълнено с тиха тъга и с човешки копнеж. Това са слова на един затворник. В тях е стаен най-тихият и нежен шепот в нашата поезия. Сдържан, но страстен копнеж по взаимност и много нежност е вложена в тази малка, но дълбоко вълнуваща елегия!
Предсмъртните творби на Вапцаров „Прощално“ и „Борбата е безмилостно жестока“, сътворени след произнасяне на смъртната присъда, добавят нов щрих към неговата поезия. Те се отличават от другите му творби с кратката си форма. Едва ли има човек, който да бъде многословен пред смъртта. Пределно наситени с размисли, чувства, идеи, двете творби подхващат наново съдбоносния диалог между човека и историята, между човека и света. В тях се оглежда истината за епохата и нейната драматична свръхнапрегнатост. Поетът достига до прозрение с изключителна трагична дълбочина, до преживяване с изключителен драматизъм. И двете отварят нови страници в интерпретирането на любовната и революционната тема в българската поезия. Удивителният финален акорд на Вапцаровото поетично слово е значим и с още една своя особеност. Последното поетическо вдъхновение е излято не в едно, а в две прощално-заветни стихотворения. Симетрични по обем и поетическа структура, тези две творби са модел за равновесие на основните съставки на Вапцаровата поезия - интимна психологическа дълбочина и граждански устремена, революционна чувствителност. Те са във вътрешно единство, обединяващо шепота и разговорно-агитационната интонация, единство на интимната и гражданската чувствителност, на индивидуалното и общественото битие.
В стихотворението „Прощално“ поетът стига до свое прозрение за любовта. То е различно от Ботевото заповедно: „Запей, или млъкни, махни се!“ Любовта при Вапцаров е видяна с друг поглед, откъм небитието. Обичащият не иска нищо от своята любима. Неговата любов е освободена от егоистичните, от земните страсти. Не звучи ли подобно и Яворовото: „Не искат и не обещават те“ от шедьовъра му „Две хубави очи“. Влюбеният не задължава с нищо любимата си. Вместо Ботевото „роб бях, вериги влачех“, тук няма плен, робство и взаимна обвързаност. Любовта на Вапцаров е пълно освобождаване на духа. Ключово място в творбата заема метафората за съня и за вратите на съня. Лирическият Аз моли любимата жена: „вратите не залоствай.“ Никой няма власт над съня. Той е зоната между живота и смъртта. Може би се прокрадва екзистенциалната идея, че мъртвите са нежелани дори в сънищата на живите, че споменът за тях обременява и тежи. Хуманистът Вапцаров и в мига, когато смъртта е на крачка от него, пак мисли за другите, и естествено - за жената, която е била спътница в неговите радости и неволи. На нея той е спестявал част от своите терзания и рисковани действия. Вапцаров никога не е искал много от другите. Достатъчно му е да идва понякога в съня на любимата - понякога само, за да не я тревожи, да не разравя тежката й рана. Колко малко иска за себе си този, който е изпълен с нежност и любов! Лирическият Аз овладява чувствата си по един изключителен начин: „Ще влезна тихо. Кротко ще приседна.“ А всичко е потънало в мрак - мрака на времето, мрака на живота, мрака на смъртта. Ала поетът е сигурен, че ще може да види любимото лице. Би желал да остане вечно при жената която обича, но не е възможно, защото принадлежи вече на друг свят, в който трябва да се върне. Във финала на „Прощално“: „ще те целуна и ще си отида“, целувката - най-нежната и най-изразителната изява на любовта, остава във вечността. Това е прощалната чиста целувка на вечната любов. Нали любовта е също безсмъртие! Може би Вапцаров е вярвал, че чрез любовта животът му ще бъде продължен във Всемира.
Само два куплета съдържа стихотворението „Прощално“, но побира в себе си цяла вселена от обич и мъка, от терзания и болка, от нежност и обреченост. Два куплета - отново доказващи огромния талант, огромната духовна мощ на един голям поет. Създадено малко преди смъртта, когато всичко свършва, когато няма да има следващи дни и нощи, когато няма да бъдеш истинският, силният човек и поет, той оставя последните си прощални слова и една от най-силните творби в българската любовна лирика, заличаваща границата между живота и поезията, между живота и смъртта.
Различно е времето, в което живеят Христо Ботев и Никола Banцаров. Различен е подходът им към любовта, към любимата. Но те потвърждават истината, че човек е роден на този свят, за да обича и да бъде обичан. На двамата това обаче не им е достатъчно. Те подчиняват света на съкровената си любов на любовта-идеал и на дълга. Те не отричат, а изживяват любовта, превръщат я в поезия. Ала тази тяхна любов не е самотна, тя се влива в голямата им любов към родината и свободата. Съчетаването на двете изпълва живота на Ботев и Вапцаров и се превръща в завет и пример, превръща се във вечност.
@bgmateriali.com
