Словото на Христо Ботев е пронизано с дълбока трагична изповедност, а стихът ни отвежда към метафоричните пространства на едно вечно страдание, ненадмогнато от мита и народната песен, но почувствано като лична съдба от творец и поетически Аз. Бурята от негативни емоции, човешки пристрастия и депресивни психосъстояния в Ботевата поезия идва от миналото, но нейния глас творецът дочува и от апокалиптичните пространства на бъдещето. Ботевият лирически Аз събира в душата си тъмните потоци на преживяно или пророчески видяно време.
Любовта и саможертвата в Ботевата поезия имат странна диалектика на своето вътрешно противоречиво единство. Те изразяват контрастност на духа и емоционалните изживявания, но са и художествен код за дешифриране философските представи на твореца за сложния противоречив смисъл на екзистенциалните понятия - живот и смърт. Те са надбитийни, взаимно проникват едно в друго, вариативно разменят художествените си функции. Появява се усещане за "мъртвило" в реалния човешки живот и мистична радост от надмогване на тленно земното чрез абстрактната философска идея за "живот след смъртта", или както е в поетическата визия на Ботев:"живот в апокалиптичното пространство на смъртта".
Миналото и бъдещето сякаш прокобяват вечна тъга, осланила и превърнала в "люто язвена" младостта на всички живели или бъдещи поколения българи :
млад съм аз, но младост не помня...
Християнските постулати за добро са девалвирани. Надеждата е мъртва, вярата е без стойности. Тя е тъмен гняв и "злобна памят" пред осъзнатата безнадеждност на вечния робски мрак, лишил душата на българина от интимния уют на любовното чувство :
Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова
...
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди...
Злото е навсякъде - в духа, в помислите и в сърцето. Мрачни и безнадеждни са изповедите на Ботевия лирически герой. Те чертаят пространството на вечно зло - синоним на вечна робска орис :
там, де скръб дълбока владее,
Де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито !
Тъмна и мрачна е песента на легендата, обвързала минало и бъдеще със страшния приказен мит за вечния робски делник на българина. Поетичният Аз се обръща към всички : любима, майка, към цял народ. Призивът му е интимен, съкровен, индивидуално насочен :
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума -
приказки за стари времена
и песни за нови теглила !
Родова мъка, национална тъга и библейско зло се сливат в гласовете на Ботевата трагична песен, която той долавя в света на отвъдното. В нея звучат предсмъртните стонове на мъченици и герои
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни...
Смъртта е "тих пристан" след страшната буря на злото, покосила човешки и националноисторически съдби. Тя се оказва митологично красива и езически одухотворена, неистово пожелана като единствено възможна среща с доброто, реално несъществуващо в света :
Там...там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка !
Митологичният образ на отвъдното е одухотворен и мами с красивата "мила усмивка" на смъртта. В тази надбитийна представа за добро и зло, респективно за мъка и щастие, животът и смъртта са с разколебани екзистенциални стойности; носят ново философско съдържание.
Надмогването на вечното зло в живота чрез художествената фикция и поетичната визия проектира ореолен образ на смъртта, близък до езическите представи за прекрасното в отвъдния свят. Не е случаен възгласът на Ботевия поетичен Аз :
Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее ?
Условното проектиране на друг свят на добро, макар и абстрактен, изисква нов ритуал, нов обреден жест :
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее...
Пожелателната глаголна форма "да вдигна" асоциативно обвързва странната логика на метафората "кървава-напивка" с древни езически ритуали, опазени в духовната памет на поколенията. Витална сила възкресява емоционалните стойности на любовта. Тя не е традиционна и позната. Това е нова национална страст :"от коя и любов немее". Надземно и надбитийно е щастието на лирическия Аз
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея !...
Смърт в името на живота и живот заради красива жертвена смърт - това е вечният кръг на Ботевото поетическо страдание - саможертва в името на родината. Водещият лиричен глас на неговата поезия е "Свобода или смърт юнашка!". Силата е в саможертвата, в надмогване на страданието и идва от древните корени на българския дух.
В текста "До моето първо либе" на Христо Ботев човешкото е изключено от образите на сватбения ритуал, защото това е една страшна и опияняваща сватба със самата смърт. В нейния митически очертан свят кършенето на клоните е запазено за бурята, сабята свива венеца, а брачното ложе е хладният гроб. Разчитането на картината по този начин позволява да се разбере най-важната редакция спрямо първия вариант на стихотворението не като възможност да се установи по-точно коя е любимата на Христо Ботев, а като възможност да разберем какво д-р Кръстев нарича Ботева "концепция на смъртта като живот". Замяната на заглавието "До моето първо либе" не е поправка в животописа, а посочване към онази изумителна и изумена влюбеност към смъртта, в която се събират целта и краят на борбата.
Гласовете на минало и бъдеще се срещат в изповедите на Ботевото лирическо съзнание. В него е събрано трагичното неспокойствие на търсещия човешки дух, обречен на вечно страдание и тъга. Ботевата поезия в лицето на "До моето първо либе" е национално изповяданата, универсална истина за човека и света, за любовта и саможертвата, за смърт в името на живота. Борбата, битката за живота на този свят, в който пее гласът на любовта, е възможна само като отдаване, само като сватба със смъртта.
@bgmateriali.com
